Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (26)

25.
Холдън

— Наоми — повтори Холдън. — Обади се, моля те. Отговори ми.

Мълчанието на радиото вещаеше заплаха. Милър стоеше до него с мрачно и тъжно лице. Холдън се зачуди колко хора са виждали подобно изражение на лицето му. Изглеждаше създадено да произнася думи от типа на: „Станал е инцидент“ и „ДНК съвпада с тази на сина ви“. Холдън усети, че ръцете му треперят. Не че това имаше значение.

— „Росинант“? Наоми, обади се.

— Това нищо не означава — подхвърли Милър. — Може с нея всичко да е наред, а да е повреден предавателят. Или е заета да поправя нещо друго.

— Или умира малко по малко — рече Холдън. — Трябва да отида. Трябва да се върна при нея.

Милър поклати глава.

— Обратният път е доста по-дълъг, отколкото изминатия дотук. Вече не можеш да се движиш бързо. Когато пристигнеш там, ще се е справила с каквото трябва.

„Или ще е мъртва“ — думи, които Милър очевидно му спести.

— Трябва да опитам — настоя Холдън.

Милър въздъхна. За един кратък миг зениците му блеснаха със синкави пламъчета, сякаш дълбоко във вътрешността на очните му ябълки имаше миниатюрни рибки.

— Искаш да й помогнеш? Искаш да помогнеш на всички тях? Ела с мен. Сега. Прибереш ли се обратно, няма начин да разберем какво е станало. А нищо чудно и да не успееш да се върнеш. Пък и можеш да се обзаложиш, че твоите приятели в коридора вече се прегрупират и все още могат да ти откъснат ръцете, ако те спипат.

Холдън имаше чувството, че в главата му живеят две негови копия и всяко дърпа към себе си. Наоми може да е ранена. Дори мъртва. Алекс и Еймъс също. Трябваше да е там, при тях. Но съществуваше една друга част от него, която разбираше, че Милър е прав. Твърде късно.

— Можеш да кажеш на станцията, че на онези кораби има хора — рече той. — Можеш да поискаш помощ.

— Мога да кажа и на някой камък, че трябва да стане генерален секретар. Това не означава, че ще ме послуша. Всичко това — Милър завъртя ръка — е лишено от разум. Не притежава креативност, нито способност за анализ.

— Наистина ли? — попита Холдън и любопитството за миг надви паниката. — Защо така?

— Някои неща е по-добре да са предсказуеми. Никой не би искал на станцията да й хрумнат собствени лоши идеи. Трябва да побързаме.

— Къде отиваме? — попита Холдън, докато бавно си поемаше въздух. Твърде дълго бе прекарал в безтегловност и сърцето му сигурно страдаше. Опасността да забогатееш и да се отдадеш на мързел.

— Искам да направиш нещо за мен — каза Милър. — Нужен ми е достъп до… по дяволите, нямам представа какво е. Да ги наречем архиви.

Холдън най-сетне успя да успокои дишането си, изправи се и кимна на Милър да продължат напред. Докато се спускаха по леко наклонения коридор, той попита:

— Ти вече не си ли свързан?

— Просто зная. Станцията е затворена и никой не ми е давал паролата за достъп. Исках ти да я отключиш.

— Не съм сигурен, че ще мога да направя нещо, което ти не можеш — възрази Холдън. — Освен да съм приятен събеседник за вечеря.

Милър спря при поредния задънен изход, докосна стената и порталът се разтвори като диафрагма. Той даде знак на Холдън да се промуши и го последва, след което вратата зад тях се затвори. Намираха се в друго голямо помещение, приблизително осмоъгълно, със стени от по петдесет метра. И тук мястото бе обитавано от насекомоподобни механоботи, но нямаше стъклени колони. Вместо тях в средата на залата се издигаше масивна конструкция от сияещ син метал. Тя също бе осмоъгълна — умалена версия на помещението, но със стени едва от по няколко метра. Не сияеше по-ярко от останалата част на залата, ала Холдън усещаше, че от нея се излъчва нещо, почти физически натиск, който затрудняваше придвижването. Скафандърът го осведоми, че атмосферата се е променила, че е богата на сложни органични съединения и азот.

— Понякога, ако имаш тяло, това ти придава и известен статут. Ако не ти се доверяват, не може да крачиш из този пропаднал свят.

— Пропаднал свят?

Милър потрепери и опря ръка на стената. Чисто човешки жест на объркване. Сияещият мъх по стената не реагира на допира. Устните на Милър бяха започнали да почерняват.

— Пропадналият свят. Субстратът. Материята.

— Добре ли си? — попита Холдън.

Милър кимна, но изглеждаше сякаш ще повърне.

— Понякога се сблъсквам с неща, които са твърде сложни за моята глава. Тук е по-добре, но вероятно ще има въпроси, които няма да са по силите ми. Дори само да мисля, с цялата тая гадост, свързана отзад с главата ми и поддържаща постоянен и пълен контакт, е твърде много за мен и съм сигурен, че… те ще… ще ме… ще ме рестартират. Искам да кажа, е, да де, съзнанието е само илюзия и дрън-дрън-дрън, но предпочитам да не се стига дотам, ако зависи от мен. Не зная колко ще помни следващият.

Холдън спря, обърна се към Милър и го блъсна силно. И двамата се люшнаха назад.

— Изглеждаш ми съвсем реален.

Милър вдигна пръст.

— Изглеждам. Добре казано. Не си ли се питал защо изчезвам веднага щом се появи някой друг?

— Толкова ли съм специален?

— Да, но не е причината.

— Добре де — рече Холдън. — Ще те изслушам. Та защо изчезваш?

— Не зная дали ще ни стигне времето, но… — Милър свали шапката си и се почеса по главата. — Мозъкът има сто милиарда нервни клетки и около петстотин трилиона синапси.

— Това влиза ли в изпита?

— Не се прави на глупак — тросна се Милър и си нахлупи обратно шапката. — Та това нещо се отглежда на местна почва. Няма два еднакви мозъка. Имаш ли представа какви ресурси са необходими, за да се моделира дори само един човешки мозък? Повече, отколкото всички човешки компютри, създавани някога. И то още преди да стигнат до информацията, която се съдържа в клетките.

— Разбрах.

— А сега си представи тези синапси като копчета на клавиатура. Петстотин трилиона копчета. Когато вътре се въвежда образ и мозъкът си казва: „Това е цвете“, той натиска в определена последователност няколко милиарда копчета. Всъщност не е и толкова лесно. Защото това не е цвете, а куп от асоциации. Ухания, усещане за мекота и влага между пръстите, цветето, което веднъж си подарил на майка си, цветето, подарено на твоето момиче. Цветето, което си настъпил случайно и си се натъжил. А тази тъга довежда нови асоциации.

— Разбрах те — повтори Холдън и вдигна ръце в знак, че се предава. — Макар че наистина е сложно.

— Представи си още, че трябва да натиснеш точно определени копчета, за да накараш някого да си помисли за друг човек, да го чуе как говори, да си спомни дрехите, които е носел, начина, по който мирише, и как понякога си сваля шапката, за да се почеше по главата.

— Почакай — спря го Холдън. — Да не искаш да кажеш, че в мозъка ми е проникнала протомолекулата?

— Не точно. Може да не си забелязал, но аз не съм от местните.

— Какво, по дяволите, трябва да означава това?

— Ето виждаш ли? Сега искаш от мен да обясня микровълните на една маймуна.

— Не съм казвал подобно нещо, но разбирам метафората ти.

— Добре де. Най-сложната симулация в историята на вашата слънчева система върви в този момент, та не мога да претендирам, че съм тук, в едно и също помещение с теб. Освен че не правя, което трябва да направя, мама му стара.

— И то е?

— Да докосна онова голямо нещо в центъра на помещението.

Холдън погледна отново към странната конструкция и почувства извиращия от нея натиск.

— Защо?

— Защото — отвърна Милър, сякаш четеше лекция на глупаво дете — това място е затворено. То не приема външни връзки без необходимото ниво на одобрение, което аз не притежавам.

— А аз го притежавам?

— Ти не осъществяваш дистанционна връзка. Ти вече си тук. Вътре в субстрата. В някои негови части, но и това стига.

— Но аз току-що влязох тук.

— Ще получиш помощ. Успях да успокоя част от охранителната система, за да стигнеш до това място.

— Значи ти си пуснал и космопехотинците?

— Когато едно нещо е отключено, то е отключено. Ела.

Колкото повече се приближаваха към осмоъгълника, толкова по-трудно ставаше за Холдън да върви. Не беше само страхът, макар че гърбът му бе плувнал в пот. Трудността бе съвсем материална, сякаш се бореше с магнитно поле.

Върху стените на осмоъгълника бяха изсечени различни странни знаци или фигури, някои от тях изпъкваха подобно на дървесни гъби. Той протегна ръка и зъбите му затракаха.

— Какво ще стане сега? — попита.

— Как си с квантовата механика?

— А ти как си?

— Май доста я разбирам — рече Милър с крива усмивка. — Сега давай.

— Значи няма да избухна в пламъци, така ли?

Милър размаха ръце.

— Не мисля. Не ме бива много по техните отбранителни системи. Но мисля, че няма.

— Аха. Само мислиш?

— Да.

— Добре. — Холдън въздъхна и посегна към повърхността пред него. После се спря. — Ти май не отговори на въпроса ми, а?

— Само бавиш нещата — укори го Милър. — На кой въпрос?

— Защо никой не те вижда? Но истинският въпрос е: защо избра мен? Искам да кажа, ясно де, ровичкаш в ума ми и това сигурно е тежка задача, ако трябва да го правиш с умовете на други, е още по-тежка и прочее. Но защо мен? Защо не Наоми, генералния секретар или когото и да било?

Милър кимна, за да покаже, че е разбрал въпроса. Намръщи се и въздъхна.

— Милър доста те харесваше. Смяташе те за свестен тип.

— Това ли е?

— Още ли ти трябва?

Холдън положи длан на плоската повърхност. Не избухна в пламъци. Усети през ръкавиците на скафандъра слабо електрическо гъделичкане и после нищо, защото се носеше в космоса. Опита се да изкрещи, но не успя.

„Извинявай — произнесе един глас в главата му. Приличаше на Милъровия. — Не исках да те домъквам тук. Просто се опитай да се отпуснеш, ясно?“

Холдън се помъчи да кимне, но и това не успя. Нямаше глава. Усещането за собственото му тяло се бе променило, изместило, разширило далеч отвъд всичко, което би могъл да си представи преди. Най-простото сравнение би било да го нарече изтръпване. Чувстваше звездите в себе си, изпълваше го огромен и безбрежен космос. С една-едничка мисъл можеше да насочи вниманието си към слънце, заобиколено от непознати планети, сякаш опираше пръст в тила си. Всички светлинки имаха различен вкус, различен мирис. Искаше му се да затвори очи срещу този наплив на усещания, но не можеше. Нямаше дори нещо тъй нужно и обикновено, каквото са очите. Беше се превърнал в нещо невъобразимо голямо, изобилно и странно. Хиляди гласове, милиони, милиарди, се издигаха в хор и той беше тяхната песен. А в неговия център бе мястото, където се събираха всички нишки. Той позна станцията не по това как изглеждаше, а по дълбокото и мощно туптене в сърцето й. Тук се съдържаше, прехвърляше, канализираше енергията на милиони слънца. Това бе свързващото звено между световете, чудото на познанието и силата, дадено му от небесата. Неговият Вавилон.

И тогава една звезда угасна.

Не беше кой знае колко уникална. Не беше дори красива. Умълчаха се само няколко от квадрилионите гласове и ако великият хор на неговото същество отслабна от липсата им, нямаше дори как да го почувства. Ала въпреки това през него премина тръпка. Цветовете в съзнанието му се завихриха и потъмняха. Загриженост, любопитство, тревога. Дори удоволствие. Нещо ново се бе случило, за пръв път от хилядолетие.

Още една звезда трепна и угасна. Нови няколко гласа изчезнаха завинаги. Този път обаче всичко се промени. Той почувства, че в него се надига огромен и могъщ спор, като треска или болест. Толкова дълго бе съществувал отвъд всякаква заплаха, че рефлексите му за оцеляване бяха отслабнали, атрофирали. Холдън изпита страх и този път знаеше, че е неговият страх — страхът на човек, впримчен в машината, — защото неговото по-голямо съзнание не помнеше страха. Гигантският парламент се завъртя — мисли и мнения, анализи и поезия, които се смесваха и разпадаха на съставните си части. Беше красиво като трепкаща върху нефтено петно слънчева светлина — и също толкова ужасяващо.

Три слънца угаснаха и сега Холдън почувства, че се смалява. Но все още бе в едва доловими размери. Бяло петно върху опакото на ръката му, дребна нелекувана рана. Чумата все още бе само симптом, но такъв, какъвто неговото по-голямо съзнание не можеше да пренебрегне.

От станцията в сърцевината му той се пресегна към местата, където е бил, потъмнелите системи, изгубени за него, и премина през огнен портал. Угасналите звезди, сега само материя, празни и мъртви, бяха започнали да набъбват. Те изпълваха системите си с яростта на радиацията и свръхвисоката температура, късаха електрони от всеки атом и се възпламеняваха. Отекна екотът на окончателната им смърт и Холдън почувства скръб и умиротворение. Раковото образувание го бе поразило и бе изгорено. Никога вече нямаше да може да възстанови изгубените умове. Смъртността се бе завърнала от изгнание, но тя бе прочистена с огън.

Угаснаха стотици звезди.

Това, което допреди бе песен, се превърна в писък. Холдън усети, че тялото му се намества, изпълнено с ярост, като рояк затворени и умиращи пчели. В отчаянието му изгоряха стотици слънца, станцията мяташе разрушение през порталите с бързината, с която настъпваше тъмнината, но нарастващата сянка не можеше да бъде спряна. От всички участъци на плътта му изчезваха звезди, гласове потъваха в тишината. Смърт витаеше из вакуума, по-бърза от светлината и неумолима.

Той почувства решението като кристално семе, придобиващо форма сред хаоса около него — твърдо, плътно, несломимо. Отчаяние, скръб и милиони сбогувания, всяко едно с друго. Думата „карантина“ изплува около него и с логиката на съня в нея се съдържаше непотвърдената тежест на ужаса. Но заедно с него, като последен глас в Кутията на Пандора, дойде обещанието за повторно обединение. Един ден, когато бъде намерено решението, всичко, което бе изгубено, щеше да бъде възстановено. Порталите щяха да се отворят наново. Огромният ум щеше да възкръсне.

Дойде моментът на разпадането, внезапен и очакван, и Холдън се пръсна на части.

Намираше се в мрак. Празен, разреден и изгубен, очакващ да бъде изпълнено обещанието, очакващ смълчаните гласове да прошепнат, че Армагедонът е бил спрян, че не всичко е изгубено. А междувременно тишината царуваше.

„Хм — промърмори Милър в мислите му. — Ама че странна работа.“

С усещането, че го теглят назад през безкрайно дълъг тунел, Холдън се завърна в тялото си. За един невероятно кратък миг той се почувства малък, като миниатюрна бръчица върху кожата. След това осъзна, че е безкрайно уморен, и се тръшна шумно на пода.

— Добре — рече Милър и се почеса с китка по бузата. — Предполагам, че това е началото. Донякъде обяснява нещата, донякъде — не. Шибана история.

Холдън се изтегна по гръб. Чувстваше се като прекаран през книжно сито и после слепен набързо. Опита се да си припомни какво е да си с размерите на галактика, но не успя и само се намръщи от болката в главата.

— Кажи ми какво обяснява — помоли той, когато си припомни как се говори. Да раздвижва плът и мускули бе наистина странно и дори неприятно.

— Те са поставили системите под карантина. Изключили са мрежата, за да спрат това, което унищожава отделните части.

— Значи зад всеки от тези портали има слънчева система, пълна с нещото, което е направило протомолекулата?

Милър се разсмя. Нещо в смеха му накара да пробягат тръпки по гърба на Холдън.

— Струва ми се направо невероятно.

— Защо?

— Тази станция е чакала над два милиарда години сигнал, че всичко е наред и може да отвори отново мрежата. Ако бяха намерили решение, нямаше да продължават да чакат. Каквото е да е станало, мисля, че ги е погубило всичките.

— Всички освен теб — посочи Холдън.

— Не, малкият. Аз съм един от тях, както „Росинант“ е един от вас. „Роси“ е доста умен за машина. Той знае немалко неща за теб. Вероятно би могъл да създаде нелоша твоя симулация, ако някой му нареди. А тези неща? Тези, като които се почувства? Сравнен с тях, аз съм нещо като ръчен терминал.

— И искаш да кажеш, че нищото, за което става въпрос — каза Холдън, — то ги е убило.

— Ако трябва да сме честни, то не е съвсем нищо. — Милър скръсти ръце. — Знаем, че е изяло галактика, която са обитавали огромно количество разумни цивилизации, сякаш е пуканка, а това е нещо. Знаем и че е оцеляло след стерилизация, обхващаща няколкостотин слънчеви системи.

Холдън бе споходен от яркия спомен как станцията изхвърля огън през пръстеновите портали, как звезди от другата страна се раздуват като балони, как портали изчезват в пламъци. Дори ехото от този спомен едва не го заслепи с болката, която носеше.

— Сериозно, наистина ли са взривили онези звезди, за да го спрат?

Холдъновият образ на Милър потупа колоната в средата на помещението, макар той вече да знаеше, че Милър не я докосва. Нещо натискаше правилните копчета на неговата синаптична клавиатура, за да го накара да мисли, че Милър го прави.

— Аха. Автоклавирали са цяло разклонение. Вкарали вътре допълнителна енергия и ги напомпали като балони.

— Вече не могат да го правят, нали? Искам да кажа, ако нещата, които движат всичко това, са изчезнали, няма кой да натисне спусъка. За да се случи и с нас.

Мрачната усмивка на Милър смрази кръвта на Холдън.

— Все ти го повтарям. Хлапе, тази станция не е в боен режим. Тя играе на сигурно.

— Има ли начин да я накараме да се почувства по-добре?

— Разбира се. Сега, когато вече съм тук, бих могъл да премахна блокадата — обясни Милър. — Но ти ще трябва да…

Милър изчезна.

— Ще трябва какво? — извика Холдън. — Какво ще трябва да направя?

Зад гърба му отекна усилен от говорител глас:

— Джеймс Холдън, с пълномощията, дадени ми от Марсианската конгресна република, ви поставям под арест. Коленичете и опрете ръцете си зад главата. Всеки опит за съпротива ще бъде неутрализиран със смъртоносна сила.

Холдън направи каквото му бяха наредили, но успя да се извърне и да погледне през рамо. В помещението се бяха появили седем космопехотинци с обемисти скафандри. Дори не си бяха направили труда да насочат оръжията си към него, но Холдън знаеше, че могат да го застигнат и разкъсат само със силата на енергоброните си.

— Момчета, сериозно, не можахте ли да ми оставите поне още пет минути?