Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Abaddon’s Gate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Джеймс С. А. Кори

Заглавие: Вратата на Абадон

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

Художник: „Megachrom“

ISBN: 978-954-655-501-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/841

История

  1. — Добавяне

12.
Ана

Два часа след началото на междурелигиозната среща за пръв път в живота си Ана почувства, че молитвите й дотягат. Винаги бе намирала в тях дълбоко успокоение. Неподправено чувство за единение с нещо безкрайно по-голямо от нея. Нейните приятели атеисти го наричаха благоговение пред лицето на безмерния космос. Тя го определяше като Бог. Това, че може би говореха за едно и също нещо, не я безпокоеше. Не беше изключено да праща своите молитви към една студена и безчувствена вселена, ала по-важното бе, че тя не усещаше нещата по този начин. Науката бе дарила човечеството с множество постижения и тя я ценеше. Но бе отнела едно важно нещо — ползата от субективния, личния опит. Бе го заменила с идеята, че само измерими и подлежащи на изпитание концепции имат стойност. Хората обаче не действаха по този начин и Ана подозираше, че същото важи и за вселената. „По Божия образ“ се бе превърнало в основен принцип на нейната вяра.

В началото срещата бе приятна. С течение на годините красивият дълбок глас на отец Мишел бе отлежал като старо вино. Неговата многословна и прочувствена молитва за Божие водачество за тези, които възнамеряват да изучават Пръстена, бе предизвикала тръпки по тялото й. Той бе последван от един старейшина на Църквата за човешко възнесение, който пък преведе групата през серия от медитации и дихателни упражнения, с наистина освежаващ и възвръщащ енергията ефект. Тя си отбеляза на ръчния терминал да си свали копие на книгата по медитация и да я прочете. Разбира се, не всички представители на религии и движения извършиха ритуали. Имамът не би се молил в присъствието на немюсюлмани, макар че произнесе кратка реч, която бе преведена симултанно в слушалките. Когато приключи с „Аллах бу акбар“ неколцина от присъстващите повториха думите. Ана бе една от тях. Защо не? Беше проява на уважение, отношение, с което бе съгласна.

Но след два часа дори най-прочувствените и поетични молитви бяха започнали да я изморяват. Тя се зае да брои малките пластмасови къщички, в които бяха скрити противопожарните кули. Научи се да ги забелязва след неуспелия опит за самоубийство. Сетне мислите й неусетно се насочиха към писмото, което бе пратила на Ноно. Столът, на който седеше, вибрираше едва доловимо. Вероятно се дължеше на масивния двигател на кораба и Ана се заслуша в него, различавайки постепенно равномерен ритъм. Ритъмът се превърна в музика и тя започна да си тананика под нос. Спря едва когато епископианецът на съседния стол се покашля многозначително.

Ханк Кортес, разбира се, бе поставен последен в списъка. През седмиците и месеците, откакто Ана бе на борда на „Принц“, за нея бе станало ясно, че макар официално никой да не ръководеше тези междурелигиозни срещи, към доктор Ханк се отнасяха като към „първи сред равни“. Ана подозираше, че това се дължи на тесните му връзки с генералния секретар, благодарение на когото бе станала възможна тази мисия. Освен това разговаряше на малки имена с повечето прочути артисти, политици и икономически консултанти в цивилния контингент на групата.

Това не я безпокоеше. Колкото и равни да са членовете на една група, винаги трябва да има човек, който да поеме водачеството. По-добре да е доктор Ханк, отколкото тя.

Когато неовиканската свещеничка, заела място на подиума, най-сетне приключи със своя ритуал, доктор Ханк не се виждаше никакъв. Ана бе завладяна от надеждата, че най-сетне ще бъде сложен край на срещата.

Но не. Доктор Ханк се появи пред аудиторията, следван от телевизионен екип, и се изкатери на подиума с увереността на актьор, излизащ на сцената. Той дари аудиторията с бляскава усмивка, като се постара тя да влезе в обектива на камерата.

— Братя и сестри — поде доктор Ханк, — да склоним глави и да благодарим на Всевишния, да търсим съветите Му и да се оставим да ни води, докато приближаваме края на това историческо пътуване.

Речта продължи в същия дух още двайсет минути.

Ана неусетно започна отново да си тананика.

* * *

По-късно Ана и Тили се срещнаха за обяд в офицерската столова, която бе предоставена на цивилните. Ана не разбра точно как се превърна в единствената и най-близка приятелка на Тили по време на това пътуване, но жената се бе вкопчила в нея след първата им среща и продължаваше да упорства като впил се кърлеж. Не, не беше съвсем справедливо да се говори така. Макар че единственото общо, което имаха двете, бе въглеродната основа, не можеше да се каже и че Ана разполагаше с големи възможности за сприятеляване на този полет. Тя постепенно бе започнала да прозира през маската на по-възрастната жена и да вижда под нея едно наистина самотно същество. Съпричастността на мъжа й към преизбирането на генералния секретар й бе осигурила място на кораба като цивилен консултант. Ролята й на тази мисия бе да напомня по още един начин за богатството и влиянието на нейния съпруг. Тя го знаеше, знаеха го и всички останали. Повечето цивилни на кораба се отнасяха към нея със зле прикрито съжаление.

Докато чакаха да им поднесат храната, Тили хвърли едно бонбонче в устата си и се зае да го дъвче. Въздухът се изпълни с лекия мирис на никотин и мента. На кораба, разбира се, пушенето бе забранено.

— Как вървят твоите работи? — подхвана разговор Тили, докато си играеше със сребърната кутия с ментови бонбони и оглеждаше помещението. Носеше изящна комбинация от панталон и блуза, които вероятно струваха повече от къщата на Ана на Европа. Беше от онези тоалети, които слагаше, когато не искаше да прави особено впечатление.

— Междурелигиозната среща ли? — попита Ана. — Добре. Всъщност не чак толкова. Беше дълга. Твърде, твърде дълга.

Тили я погледна, учудена от искреността на изказването.

— Божичко, аз ли не знам? Никой не може да плямпа повече от някой свят човек пред себеподобни. Освен може би политиците.

Пристигна храната, поднесена от млад флотски офицер, който изпълняваше ролята на келнер. Ана се зачуди какво ли е мнението му за това му задължение. Военните в армията на ООН по правило бяха доброволци. Вероятно младежът е имал друга представа за своята служба. Той постави внимателно и ловко чиниите пред тях, което говореше за дълга практика, и им се усмихна, преди да изчезне към кухнята.

Всъщност към камбуза. Така ги наричаха на корабите.

Тили се зае да похапва без особен ентусиазъм от отгледаните във ферма домати и салатата с истинска моцарела — неща, които Ана не би могла да си позволи на Европа, освен ако не продаде бъбрек.

— Чухте ли се с Намоно?

Ана кимна.

— Снощи получих ново видеопослание. Нами става все по-голяма. Попривикнала е с гравитацията, но от лекарствата й е зле. Мислехме да ги спрем по-рано, дори това да означава да мине на физиотерапия.

— Хммм — промърмори Тили. Ана предположи, че ще смени темата. Така и стана.

— Робърт не се е появявал вече цяла седмица — подхвърли Тили. Изглеждаше по-скоро раздразнена, отколкото тъжна.

— Мислиш ли, че той ти…

— Изневерява? — Тя се разсмя. — Ще ми се. Поне щеше да е интересно. Но когато се затваря в офиса си в два през нощта, знаеш ли какво прави? Хващала съм го. Чете бизнесдоклади, следи стоковата борса, разглежда диаграми. Робърт е най-лишеното от сексуалност създание, което съм срещала. Поне докато не измислят начин да се чукат пари.

Ана бе престанала да се притеснява от циничния език на Тили. В него нямаше гняв. По-скоро беше друг начин да бъде забелязвана. Да накара хората да й обръщат внимание.

— Как върви кампанията? — попита тя.

— На Естебан ли? Кой знае? Ролята на Джон е да е богат и да има богати приятели. Сигурна съм, че поне в това се справя добре.

Известно време се хранеха мълчаливо, сетне, неочаквано дори за себе си, Ана произнесе:

— Мисля, че не трябваше да идвам.

Тили кимна мрачно, сякаш Ана бе цитирала Евангелието.

— Никой от нас не трябваше да е тук.

— Молим се, снимаме се и си организираме срещи за междурелигиозно сътрудничество — продължи Ана. — Но знаеш ли за какво не говорим никога?

— За Пръстена?

— Не. Всъщност, да. Говорим за Пръстена през цялото време. Какво е той, за какво е направен, защо го е създала протомолекулата.

Тили побутна назад салатата си.

— И после?

— Но ние сме тук за друго. Да говорим за неговото значение за нас. Има почти сто религиозни водачи и теолози на този кораб. Но никой не повдига въпроса какво означава Пръстенът.

— За Бог?

— Е, поне за Бог. Теологичната антропология е далеч по-опростена, когато човеците са единствените създания с души.

Тили махна на келнера и поръча коктейл, за какъвто Ана не бе чувала никога досега. Келнерът явно го познаваше, защото кимна и се стрелна да изпълнява поръчката.

— Този въпрос си заслужава да пийна — обясни Тили. — Продължавай.

— Но какво е мястото на протомолекулата във всичко това? Жива ли е? Тя ни изтребва, но освен това създава изумителни структури, които са невероятно напреднали. Дали е инструмент, използван от някого като нас, само че по-умен? Ако е така, тези същества имат ли вяра в божественото? Имат ли изобщо някаква вяра? И какво представлява тя?

— Ако въобще са чада на същия Господ Бог — подметна Тили, докато разбъркваше коктейла.

— За някои от нас Той е само един — отвърна Ана и помоли келнера за чай. След като младежът се отдалечи, тя продължи: — Това поставя под въпрос цялостната концепция за Божията милост. Е, не съвсем цялата, но доста усложнява нещата. Защото произведенията на протомолекулата са разумни. Значи ли това, че имат души? Те нахлуха в нашата Слънчева система, изтребват ни безапелационно, крадат ресурсите ни. Но грешници ли са по тази причина? Христос и за тях ли е умрял? Или са интелигентни, но бездушни, и това, което прави протомолекулата, може да се сравни с програма, заложена във вирус?

В помещението влезе група работници с комбинезони. Те си поръчаха храна и подхванаха шумен разговор. Ана се зарадва на тази възможност да се разсее от мислите, които не й даваха покой.

— Всичко това е твърде теоретично, дори за мен — продължи тя. — Може би няма нищо общо с вярата ни, макар да имам противоположното усещане. Че има значение — за повечето хора.

Тили посръбваше от коктейла, което, Ана го знаеше от опит, означаваше, че приема разговора сериозно.

— Говорила ли си с друг за тези неща? — попита тя.

— Кортес се държи като човек, който ръководи всичко — отвърна Ана. Чаят й пристигна и тя го остави да изстива. — Предполагам, че трябва да разговарям с него.

— Кортес е политик — подсмихна се Тили. — Не се подлъгвай по маската на отец Ханк и прочее. Той е тук, защото, докато Естебан е на власт, и той ще има влияние. Цялото това шоу е заради гласовете на избирателите и нищо повече.

— Мразя тези неща — сви устни Ана. — Вярвам ти. Ти ги разбираш по-добре от мен. Но въпреки това ги мразя. Какво пилеене на сили…

— Какво би попитала Кортес?

— Искам да организирам групи. Да провеждаме обсъждания.

— Нужно ли ти е неговото разрешение? — погледна я въпросително Тили.

Ана си спомни последния си разговор с Ноно и се засмя. Когато заговори отново, гласът й бе твърде сериозен, дори за нея.

— Не — рече. — Мисля, че не.

* * *

Същата нощ Ана се събуди от сън, в който костите на Нами се трошаха под влияние на земната гравитация. Беше се задействала алармата. Звъненето продължи само няколко секунди, после един глас произнесе:

— Всички членове на екипажа по бойните станции!

Ана предполагаше, че това не се отнася за нея, тъй като не знаеше какво означава „бойна станция“, нито къде се намира. Нямаше повече тревожни сигнали, нито чу отново гласа, но изплашена от съня и разбудена от сигнала, тя стана. Приближи се към пулта, прати кратко съобщение на Ноно и Нами, сетне се облече.

Нямаше голямо движение по коридорите и асансьорите. Военните, които срещаше, изглеждаха напрегнати, ала за нейно успокоение, не бяха изплашени. Само изпълнени с решимост.

Тъй като нямаше къде другаде да отиде, тя слезе в столовата и поръча чаша мляко. Когато напитката пристигна, установи с изненада, че млякото е истинско, което означаваше, че е издоено от крава. Колко ли средства пилееше ООН за това „шоу“?

В столовата имаше само още няколко служители с офицерски униформи и група цивилни наемни работници, които пиеха кафе в ъгъла. Металните маси бяха приковани за пода с помощта на яки болтове. По стените течаха колони информация, предназначена за офицерите, но за нея тя бе като китайска граматика. Всеки път, когато се отваряха вратите на кухнята, оттам полъхваше на храна и препарати за миене на чинии. Беше като да седи близо до кухнята на много чист ресторант.

Ана допи бавно млякото, за да се наслади на богатия вкус. Нечий терминал изписука и двама от цивилните работници станаха. На масата остана жена с красиво, но тъжно лице, която гледаше терминала с празно изражение.

— Простете, госпожо — произнесе един глас и Ана едва не подскочи на стола. Пред нея стоеше млад мъж с офицерска униформа. — Имате ли нещо против да седна? — и посочи празния стол.

Ана успя да се съвземе, усмихна се и кимна, а той се намести неловко на тесния стол. Беше твърде висок за землянин, с къса руса коса, плещест, но с тесен кръст, какъвто имаха всички млади офицери, независимо от пола.

Ана протегна ръка през масата.

— Ана Воловодова.

— Крис Уилямс — представи се младият офицер и се здрависа със силна ръка. — Да, госпожо, но аз знам коя сте.

— Така ли?

— Да, госпожо. Роднините ми в Минесота са потомствени методисти, от много поколения насам. Когато видях името ви в списъка на пътниците, се постарах да го запомня.

Ана кимна и отпи от млякото. Щом момчето я бе избрало като представителка на религиозна общност, вероятно искаше да сподели с нея нещо по въпроса за вярата. Тя влезе в ролята на пастор Ана и попита благо:

— Какво мога да направя за теб, Крис?

— Имате много приятен акцент, госпожо — каза офицерът. Нуждаеше се от време, за да се подготви за това, което го бе довело при нея.

— Израснала съм в Москва — обясни тя. — Макар че след последните две години на Европа вероятно вече съм поясна, а?

Крис се засмя и лицето му се освободи от част от напрежението.

— Не е болка за умиране, госпожо. Но когато пуснете онез момчета да въртят на пълна скорост, не можеш им разбра и думичка.

Ана реши да не коментира опита му да говори жаргонно.

— Моля те, престани вече с това „госпожо“. Кара ме да се чувствам на сто години. Ана или пастор Ана, както предпочетеш.

— Добре — кимна Крис. — Пастор Ана.

Поседяха още малко смълчани, Ана наблюдаваше как Крис събира сили да сподели това, за което е дошъл.

— Чухте алармата, нали? — попита накрая той. — Предполагам, тя ви е събудила.

— Така си е.

— Именно. Бойните станции. Това е заради прашните — имам предвид марсианците, както знаете.

— Марсианците ли? — Ана изпитваше желание да изпие още една чаша от вкусното мляко, но се страхуваше, че това може да разубеди Крис, и не помаха на келнера.

— Намираме се в оръдейния обхват на техния флот — уточни той. — Затова бе обявена тревога. Вече не можем да делим небето с прашните, без да сме в постоянна готовност. Не и откакто — нали знаете — стана това на Ганимед.

Ана кимна и зачака да продължи.

— А Пръстенът вече е убивал. Може да е само онзи нещастник с импровизираното корабче, но все пак му видя сметката.

Ана го хвана за ръката. Крис трепна едва забележимо, но се отпусна, когато тя му се усмихна.

— Това плаши ли те?

— Ами да, разбира се. Но не за него дойдох.

Ана продължи да чака, като се стараеше да си придаде безгрижен вид. Хубавичкото цивилно девойче се надигна от съседната маса, като че се готвеше да излезе. Устните й помръдваха сякаш разговаряше със себе си. Тя седна отново, сложи ръце на масата и отпусна глава върху тях. Има и други изплашени, цяла една стая, пълна със самотни хора.

— Искам да кажа — заговори Крис, нарушавайки съзерцанието й, — че изобщо не е за това.

— А за какво, тогава? — подкани го Ана.

— Ами не заради Пръстена сме в бойна готовност — заяви той. — А заради марсианците. Въпреки гигантското нещо там ние все още мислим как да се изтребваме. Голяма гадост. Съжалявам. Бъркотия.

— А би трябвало да загърбим малките си различия, когато сме изправени срещу нещо подобно, нали?

Крис кимна и стисна ръката й още по-силно.

— Крис, искаш ли да се помолиш с мен?

Той кимна, сведе глава и затвори очи. Когато тя приключи, младежът каза:

— Зная, че не съм единственият методист на кораба. Вие… ааа… нали разбирате… — организирате ли служби?

„Вече да“, реши Ана.

— Неделя от десет часа в конферентна зала 41 — обяви и си отбеляза мислено да попита някого дали може да използва в неделя конферентна зала 41.

— Ще се постарая да се освободя. — Крис я погледна усмихнато. — Благодаря ви, госпожо. Пастор Ана.

— Беше ми приятно да си поговорим, Крис. — „Току-що ми даде причина да съм тук“, добави наум.

След като Крис си тръгна, тя изведнъж осъзна, че е много изморена, и се приготви да се върне в леглото, ала видя, че хубавичкото момиче от съседната маса все още си беше там. Лицето й продължаваше да е заровено в скръстените й ръце. Ана се приближи и я докосна нежно по рамото. Момичето трепна и вдигна глава с разширени, почти ужасени очи.

— Здравей — каза Ана. — Ти как се казваш?

Момичето се сепна, сякаш й бяха задали особено труден въпрос. Ана седна срещу нея.

— Видях те да седиш тук — продължи тя. — Стори ми се, че имаш нужда от компания. Няма нищо лошо в това да се боиш. Разбирам те.

Момичето скочи на крака като повредена машина. Очите й бяха безизразни, главата — килната на една страна. Ана внезапно се изплаши. Сякаш бе доближила да погали кученце, а то се оказваше тигрица. Един глас в главата й прошепна: „Лоша работа. Сега вече ще си изпатиш.“

— Съжалявам — побърза да се извини тя и вдигна ръце. — Не исках да те безпокоя.

— Ти не ме познаваш — отвърна момичето. — Нищо не знаеш. — Ръцете й бяха стиснати в юмруци, жилите на шията й изпъкваха като струни на китара.

— Права си — съгласи се Ана и разпери успокоително ръце. — Извинявам се.

Сега вече и други хора в столовата ги гледаха и тя почувства внезапно облекчение, че не е насаме с момичето. То я погледа още няколко секунди, после напусна почти тичешком столовата.

— За какво, по дяволите, бе всичко това? — попита някой с тих глас зад гърба й.

Може би момичето също се е събудило от някой кошмар, мислеше си Ана. А може би не.