Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (19)

18.
Ана

Единайсет души се появиха на първата обявена от Ана служба. Контрастът със сборището на Европа в началото бе обезпокояващ. На Европа тя имаше двайсет и повече семейства, с които обикновено разговаряше преди началото на службата, и поне още няколко, пристигащи със закъснение. Бяха на различна възраст, от дядовци и баби с техните персонални мобилни устройства до врещящи деца и бебета. Някои носеха най-хубавите си неделни дрехи, други бяха с ритуални одежди. В разговорите преди службата се чуваха руски, английски и всякакви други езици. Към края нерядко неколцина от присъстващите вече похъркваха тихо.

Записаните за участие доброволци от кораба се появиха едновременно и точно в 9:55. Вместо да влязат и да заемат места те влетяха в рехава групичка и се разпръснаха като облак пред нейния подиум. Носеха безупречно чисти униформи с толкова отчетливо пригладени ръбове, че заплашваха да се впият в кожата. Не я заговориха, само втренчиха в нея очаквателни погледи. И бяха толкова млади. Най-възрастният едва ли имаше двайсет и пет.

Необичайните обстоятелства правеха неподходяща стандартната церемониална служба — нямаше нужда от послания към децата, нито църковни обяви, — ето защо тя премина направо към молитвите, последвани от четене на Светото писание и накрая кратка проповед. Първоначално смяташе да посвети проповедта си на дълга и саможертвата, но й се стори неподходящо за пред военни. Затова реши да говори за Божията обич. С оглед на страховете, които изпитваха всички на кораба, както осъзна от разговора с Крис, идеята й се стори подходяща.

Накрая завърши с друга молитва, след това раздаде причастие. Спокойният ритуал сякаш разсея напрежението в залата. Всеки от единайсетте млади войници дойде до импровизираната маса, взе кутия със сок от грейпфрут и сухар и се върна на мястото, където висеше преди това. Тя прочете познатите цитати от Матей и Лука, сетне ги благослови. Те отхапаха от хляба и пиха от кутиите. И както винаги се случваше, още откакто бе провела първата си служба, Ана почувства как душата й се изпълва с нещо тихо и едновременно величествено. Но освен това се наложи да положи усилия, за да сдържи смеха си. Беше споходена от внезапното видение на Исус, който моли учениците си да провеждат тези ритуал, за да си спомнят за него. Какво ли би си помислил, ако бе видял увисналите насред въздуха войници, пиещи синтетичен сок от грейпфрут през пъхнати в кутиите тръбички. Някак си това сякаш разширяваше още повече границите на неговото послание.

Една последна молитва и службата приключи. Нито един от участниците не се обърна към вратата да си върви. Единайсетте стояха, извърнати към нея, и чакаха. Усещането за потиснатост и страх, което бе успяла да прогони в хода на церемонията, се прокрадна отново в помещението.

Ана се оттласна от подиума и се приближи към тях.

— Да ви очаквам ли и идната седмица? Защото, момчета, малко ме изнервяте.

Крис заговори пръв.

— О, беше много приятно. — Като че ли искаше да добави още нещо, но вместо това сведе глава.

— На Европа хората носеха сандвичи и кафе, за да закусят след края на службата — подхвърли Ана. — Може да го направим и ние следващия път, ако искате.

Няколко уклончиви кимвания. Мускулеста жена с униформа на космопехотинец извади дискретно ръчния си терминал, за да види колко е часът. Ана усещаше, че ги губи. Очакваха нещо друго от нея, но не смятаха да го поискат открито. И определено не бяха кафе и закуски.

— Имам една проповед, посветена на Давид — съобщи тя, като се постара да говори небрежно. Приятелски. — За бремето, което прехвърляме върху нашите войници. За жертвите, които очакваме да направите за всички нас.

Крис вдигна глава. Младата жена прибра обратно терминала. Ако се изключеше подиумът, малката зала не бе нищо повече от неуютна метална кутия. Войниците продължаваха да се поклащат във въздуха пред нея и изведнъж перспективата в съзнанието й се промени и й се стори, че сега тя пада към тях. Премигна изплашено и устата й се напълни с горчивия вкус на жлъчка.

— Давид? — попита един млад мъж с кестенява коса и мургава кожа. Ана прецени по акцента, че най-вероятно е австралиец.

— Цар на Израил — уточни друг.

— А, не беше ли онзи, който убил свой сънародник, за да спи с жена му? — попита трети.

— Той е воювал за своя народ и за вярата си — отвърна Ана с настойнически глас, какъвто използваше, когато преподаваше на тийнейджърския клас. Глас, който внушаваше на слушателите, че тя е тази, която знае. — Но по-важното е, че преди да стане цар, той е бил войник. И често не е получавал признанието на хората, на които служел. Неведнъж се излагал на опасност заради тези, които се заклел да пази, дори когато водачите им не заслужавали подобна жертва.

Още няколко кимания. Никой не поглеждаше към ръчния си терминал. Тя усети, че малко по малко си ги връща.

— Ние искаме това от нашите войници още от зората на времето — продължи тя. — Всеки от вас се е лишил от нещо, за да е тук. Често ние сме недостойни за вас и въпреки това вие се жертвате.

— Ами защо не ни я прочете? — попита Крис. — Тази проповед за Давид?

— Защото съм изплашена. — Тя се пресегна, улови ръката на Крис с лявата си ръка, а с дясната пое ръката на австралийското момче. Без нито дума реещата се групичка се преобразува в кръг, в който всички се държаха за ръце.

— Толкова ме е страх. И не ми се иска да говоря за войници и саможертва. Искам да говоря за това как Господ Бог бди над мен. Пази ме и ме насочва. А също и другите хора.

Отново кимания.

— Когато мършавите взривиха кораба, аз си помислих, че с всички ни е свършено.

— Тъй беше, мама му стара — обади се един от войниците. — Извинете, госпожо — кимна на Ана.

— Няма нищо.

— Но те казаха, че не са те — коментира друга жена. — И стреляха по Холдън.

— Да, но после корабът им мистериозно угасна. Ако прашните не бяха засекли Холдън, щеше да ни се изплъзне.

— А сега ще го последват.

— Прашните казаха, че ще го спипат, ако влязат след него.

— Майната им на прашните — тросна се австралиецът.

— Ако подхванат нещо, ще им светим масълцето на всичките.

— Добре — намеси се Ана с мек глас. — Прашните са марсианци. Така предпочитат да ги наричат. А да наричате мършави хората от външните планети също е доста грубо. Подобни епитети са опит да се дехуманизира една определена група, за да не изпитвате угризения, когато ги избивате.

Космопехотинецът изсумтя и извърна глава.

— Освен това — продължи Ана — последното нещо, което трябва да правим на това място, е да се бием помежду си. Права ли съм?

— Да — потвърди Крис. — Ако се вкопчим едни в други тук, всички ще умрем. Без поддръжка, без подкрепления, без нищо, което да използваме за укритие. Три въоръжени флотилии и нищо по-голямо от водороден атом за прикритие. Ще бъде истинска касапница.

Тишината се проточи почти цяла минута, сетне австралиецът въздъхна:

— Така е.

— А нещо може да дойде и от Пръстена.

Произнесени на глас, тези думи осезаемо намалиха напрежението във въздуха. Лицата на войниците се разведриха. Разцъфнаха няколко тъжни усмивки. Дори гневната млада жена прокара длан през късо подстриганата си коса и кимна, без да поглежда към някого.

— Хайде да го направим идната седмица — предложи Ана. — Ще отпразнуваме нашето събиране и после ще си поговорим. А междувременно, вратата ми е винаги отворена. Потърсете ме, ако имате нужда.

Войниците пуснаха ръцете си и се отправиха към изхода. Ана задържа Крис.

— Ще почакаш ли малко? Искам да те помоля нещо.

— Крис — подхвърли един от пехотинците. — Май ти излезе късметът.

— Това не е смешно — скастри го Ана, връщайки се отново към учителския си тон. Младият мъж бе достатъчно възпитан да се изчерви.

— Простете, госпожо.

— Може да си вървиш — рече тя и мъжът си тръгна. — Крис, помниш ли младата жена, която беше в столовата, когато се срещнахме за първи път?

Той сви рамене.

— Там имаше доста хора.

— Онази с дългата черна коса. Изглеждаше ми много натъжена. Носеше цивилни дрехи.

— А — ухили се Крис. — Готината. Да, спомням си я.

— Познаваш ли я?

— Не. Мисля, че е на договор по поддръжката. Има няколко кораба, пълни с такива. Защо?

Добър въпрос. Честно казано, не знаеше защо младата гневна жена продължава да навестява мислите й през последните няколко дни. Но имаше нещо у нея, което не й даваше покой. Достатъчно бе да се подразни или ядоса и лицето на младата жена мигом изникваше пред очите й. Гневът, усещането за заплаха, които излъчваше. И съвпадането на тази среща с последвалите инциденти — взрива, размяната на изстрели. Нямаше нищо общо между тези събития, но Ана не можеше да се отърве от мисълта, че са свързани.

— Защо се безпокоя за нея ли? — попита Ана. Поне това не беше лъжа.

Крис се ровичкаше в ръчния си терминал. След няколко секунди каза:

— Мелба Кох. Електрохимичен инженер. Вероятно посещава кораба ни от време на време. Може пак да се срещнете.

— Страхотно — отвърна Ана, питайки се дали наистина би искала да се случи.

* * *

— Знаеш ли кое е най-гадното? — попита Тили. Преди Ана да успее да отговори, тя продължи: — Ето това.

Не беше необходимо да обяснява. Двете се поклащаха във въздуха близо до тезгяха на продоволствения магазин. Малка пластмасова купа бе прикачена към масата с магнитни крачета. В нея имаше разноцветни туби, пълни с протеинови и въглехидратни пасти. Ана пиеше чай. Тили бе взела кафе. Офицерската столова с любезните келнери и прясно приготвената храна бе далечен спомен. Тили не бе пила алкохол от няколко дни. Нито една от тях не бе яла нещо, което да изисква дъвчене.

— Сухите ядки не са чак толкова лоши. Струва ми се дори, че вътре са сложили истински мед — каза Ана, вдигнала едно пакетче. Тили не за първи път летеше в космоса. Мъжът й имаше поземлена собственост на почти всеки голям камък в Слънчевата система. Но Ана подозираше, че през целия си живот не е яла храна от пластмасова тубичка. Всеки пилот, дръзнал да остави кораба й в безтегловност, докато Тили се храни, вероятно е бил уволняван на минутата.

Тили пое пакета с ядки, смръщи нос и го завъртя между пръстите си. Пакетчето остана да се преобръща във въздуха като миниатюрен хеликоптер.

— Ани — заяви Тили. — Ако исках да смуча разни гадости от плоска и полумека тръбичка, щях да остана на Земята при мъжа ми.

Напоследък Ана бе станала „Ани“ за Тили и тя не намираше сили да възрази.

— Все нещо трябва да хапнеш. Кой знае колко време ще останем тук.

— Не много, ако зависеше от мен — произнесе един силен глас зад Ана.

Ако краката й опираха в пода, тя сигурно щеше да подскочи. Но както бе увиснала във въздуха, само трепна и се сви.

— Извинявайте, ако съм ви стреснал — додаде Кортес и изплува пред погледа й. — Но се надявах, че ще може да поговорим.

Влачеше крака по пода, бе нахлузил обувки с магнитни подметки, каквито раздаваха във флота. Ана ги бе изпробвала, но да се поклаща безпомощно, докато краката й са приковани към пода, не бе най-приятното усещане. Затова и се отказа да ги използва.

Кортес кимна на Тили с неизменната лъчезарна усмивка на мургавото си лице. Без да попита дали може да се присъедини към тях, той набра на таблото поръчка за сода. Тили му отвърна с усмивка. Беше онази изкуствена усмивка, с която внушаваше на хората, носещи багажа й или сервиращи на масата, че всъщност дори не ги забелязва. След като по този начин установиха помежду си взаимно презрение, Тили отпи от кафето, без да обръща внимание на присъствието му. Кортес отпусна едрата си ръка на рамото на Ана и каза:

— Доктор Воловодова, събирам група от важни свещенослужители на този кораб, за да се срещнем с капитана, и бих искал да се включите в нея.

Ана не можеше да не се възхити на абсолютната искреност, с която Кортес бе произнесъл изречение, целящо единствено да я поласкае. Кортес беше тук като духовен съветник на генералния секретар на ООН. Ана бе пратена, тъй като Обединената методистка църква можеше да мине и без нея, пък и просто се бе оказала най-близо. Ако наистина бе включена в списък с важни съветници, значи летвата е била поставена доста ниско.

— Радвам се, че можем да го обсъдим, доктор Кортес — отвърна Ана и посегна към кутията с чай. Така неусетно успя да се измъкне от ръката му. — С какво мога да помогна?

— Първо, искам да ви поздравя, че организирахте служба за мъжете и жените от този кораб. Срамувам се, че не се сетих за това по-рано, но съм щастлив да последвам примера ви. Вече организираме подобни срещи с други свещенослужители на борда.

Ана се изчерви, въпреки че продължаваше да подозира Кортес в умело манипулиране. Той беше толкова добър в това, че можеше да те трогне дори когато знаеш, че го прави, защото е намислил нещо. Ана едва сдържа възхищението си.

— Сигурна съм, че на моряците им е допаднала идеята.

— Но има и друго дело, което можем да свършим — продължи Кортес. — Велико дело. И заради него дойдох да ви помоля да се включите.

Тили завъртя глава и изгледа втренчено Кортес.

— Какво си намислил, Ханк?

Кортес не й обърна внимание.

— Ана. Мога ли да те наричам Ана?

— Ето, че се почва, Ани — вметна Тили.

— Ани?

— Не — намеси се Ана. — Ана е добре. Моля ви, наричайте ме Ана.

Кортес наклони голямата си, посребряла глава и отново я дари с усмивка.

— Благодаря ти, Ана. Това, което исках от теб, е да подпишеш една петиция, пусната от мен, и да добавиш гласа си към нашите.

— Нашите?

— Нали знаеш, че „Бегемот“ се е отправил към Пръстена?

— Чух за това.

— Ще помолим капитана да го последва.

Ана премигна, отвори уста да заговори, но установи, че не знае какво да каже. Тили и Кортес не сваляха очи от нея. Да влязат в Пръстена? Холдън го бе направил и изглежда, все още беше жив. Но навлизането в Пръстена никога не е било част от плановете на тази операция, най-малкото за цивилния контингент.

Никой нямаше каквато и да било престава какво ги очаква отвъд Пръстена, нито на какви промени ще бъдат подложени хората, преминаващи през пространствения тунел. Не знаеха дори дали Пръстенът е останал отворен. Може би имаше ограничение за преминаваща маса или за енергийни емисии. Нищо чудно да се е затворил след преминаването на първите няколко кораба. Ана си представи срязания на две „Принц“, двете му части, разделени от светлинни години, с разпилени около тях хора.

— Освен това ще предложим на марсианците да ни придружат — продължи Кортес. — Чуй ме сега добре. Ако се обединим в това…

— Да — кимна Ана, защото се досещаше какво иска да каже. Не знаеше защо Кортес настоява да го направят, нито я интересуваше. Може би беше заради привличането на нови гласове при земните избори. Или Кортес искаше да установи контрол над военното командване. А може пък да смяташе, че това е неговото призвание. Всъщност не бяха дошли тук с изследователска цел, а за да ги видят хората. Затова имаше толкова много протести и драматични инциденти по време на полета. В началото спектакълът стоеше на преден план, но сега нещата се бяха променили и това бе отговорът на страха, който бе видяла в църквата.

Пръстенът не беше непосредствена опасност. Поне не в момента. А хората, с техните опасения от врага, когото виждаха — другите като тях. Ако СВП изпълни плана си да последва Холдън в Пръстена и ООН и марсианците се присъединят към тях, никой няма да има причина да стреля по другите. Ще станат отново това, с което бяха започнали в началото. Обединени сили, изучаващи най-важното откритие в досегашната човешка история. Ако останат, ще бъдат три изправени на нокти военни сили, опитващи се да не позволят на другия да получи предимство. Всички тези мисли кой знае защо я накараха да почувства облекчение.

— Да — повтори тя. — Ще го подпиша. Трябва да узнаем повече неща, за да ги отнесем обратно при нашите сънародници у дома. Само там можем да ги научим. Не тук. От другата страна. Доктор Кортес, благодаря ви за предложението.

— Ханк, Ана. Моля те, наричай ме Ханк.

— Уф — махна с ръка Тили и завъртя кутийката с кафе във въздуха. — Толкова сме задръстени.

* * *

— Здрасти, Ноно — произнесе Ана пред видеокамерата на таблото. — Здрасти, Нами! Мама ви обича. Обича ви страшно много. — Тя притисна възглавницата към гърдите си. — Това сте вие. И двете.

Пусна я и отдели няколко секунди, за да се овладее.

— Ноно, обаждам се, за да се извиня отново.