Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (47)

46.
Клариса

— Какво става, Джойо?

— Сър, мисля, че имаме проблем. Погледнете.

На монитора се появи Моника Стюарт и професионално спокойното й лице изглеждаше като дошло от друга реалност.

— Днес — заговори тя, скръстила ръце и с весело блещукащи очи — ще ви кажем как да се приберете у дома.

— Какво? Мамка му! — изкрещя Ашфорд и стовари юмруци върху пулта. — Какво е това?

— Ново предаване, сър — отвърна охранителят. Ашфорд извърна опулени очи към него и мъжът неволно се присви под погледа му.

— Ексклузивно за Радио „Свободна бавна зона“… — продължаваше Моника. — Има причини да смятаме, че ако обединеният човешки флот успее да намали енергийните си емисии достатъчно, за да не изглежда заплашителен…

— Изключете я! — кресна Ашфорд. — Повикайте всички, които са в барабана, и им наредете да я спрат. Намерете ми Руис. Искам да се спре токът на цялата тази секция.

— Трябва ли да се притесняваме? — попита Кортес. — Какво значение има какво приказват?

— Това е моят кораб! — извика Ашфорд. — Аз командвам тук!

— Но след като унищожим Пръстена…

Клариса постави ръка на рамото на Кортес и поклати глава.

— Той е бащата — заяви тя. — И този кораб е неговият дом.

— Благодаря ти — рече капитанът, но не откъсна очи от Кортес. — Радвам се, че поне някой разбира как стоят нещата.

— Групата за спиране на предаването е пратена — докладва Джойо. — Искате ли да отделя хора и от охраната?

— Каквото е нужно — махна с ръка Ашфорд. — Важното е да се свърши работата.

На екрана позицията на камерата се смени и сега там се виждаше лицето на Ана в едър план. Косата й бе сресана назад и някой й бе поставил доста професионално грим. Изглеждаше като всички останали в студиото. Клариса почувства странно свиване в гърдите, начеваща тревога и недоволство. „Махни се — искаше й се да извика. — Господ Бог няма да спре куршумите, когато литнат към теб.“

— Идеята е — поде Ана, — че станцията оценява текущото положение като заплаха. Действията й към нас се основават на поведение, което може да се оприличи на страх. Не, това не е съвсем точно. По-скоро предпазливост. Ние сме непознати и непредсказуеми. Ето защо имаме причини да смятаме, че ако изглеждаме по-малко заплашителни, тя може да отпусне хватката си.

Камерата се върна на Моника Стюарт, която кимаше със сериозен вид. Всичко в студиото бе нагласено така, че да придава тежест на думите на Ана.

— И какъв, по-точно, е вашият план? — попита Моника.

Ана се разсмя.

— Не бих нарекла плана мой. Но смятаме, че ако изключим енергията на всички корабни реактори, ако намалим докрай енергийната емисия в околното пространство, станцията ще престане да ни смята за съществуваща опасност, а по-скоро за любопитно явление. Погледнете всичко от нейната перспектива. Отваря се портал и през него пристига огромен кораб, носещ се с максимална скорост. Следва го флотилия от други кораби, въоръжени войници се прехвърлят на самата станция, следва престрелка. Ако нещо се приближи до нас по този начин, ще го възприемем като инвазия.

— Тоест, ако се постараем да й внушим, че не ескалираме нападението…?

— Ще й дадем причина да смята, че може на свой ред да не ескалира действията си срещу нас — отвърна Ана. — Мислехме за протомолекулата и всичко, което дойде от нея, като за…

Екранът изгасна. Ашфорд шареше с пръсти по пулта, проверяваше и искаше данни с уверени движения. Кортес се рееше до Клариса с намръщено лице. Имаше унизен вид. Той бе организирал освобождаването на Ашфорд и завладяването на „Бегемот“ и тя четеше в очите му, че случващото се не отговаря на очакванията му. Зачуди се дали баща й има същото изражение в килията си на Земята, или където го държаха.

— Руис — произнесе ядно Ашфорд. — Докладвай. Каква е обстановката?

— Все още ми остава половин час, сър — отвърна жената.

— Не съм те питал колко време ти остава — ядоса се капитанът. — Исках доклад.

— Проводната пяна е поставена и в момента изсъхва. Изглежда, всичко ще е готово навреме. Намерих мястото в системата, където Сам… където Сам е прекъснала захранването.

— Замени ли повредената част?

— Да, но не съм сигурна дали няма и други. Възможно е да е саботирала цялата верига.

— Добре — рече Ашфорд. — Имаш половин час да приключиш с проверките.

— Това и правя, сър.

Ашфорд зачука с пръсти по таблото. Клариса би предпочела да върне отново предаването. Искаше да разбере какво ще каже Ана, дори и само по-бързо да минава времето.

На мостика не беше толкова горещо, колкото в барабана, но повяващият от климатиците хлад не действаше успокояващо. Клариса усещаше, че стомахът й се е свил от глад, и предполагаше, че и другите се чувстват по същия начин. Намираха се на мостика на най-големия кораб, строен някога от човечеството, впримчени в безмерния мрак от непозната чуждоземна сила, ала все още трябваше да се подчиняват на нуждите на плътта и колективната им кръвна захар продължаваше да пада. Беше й странно, че само преди два часа бяха застреляли пред очите й невинна жена, а тя мислеше за стомаха си.

— Изключихте ли ония кучки? — попита ядно Ашфорд.

— Сър, групата току-що наближи колониалната административна служба — докладва Джойо. — Но срещат известна съпротива.

Ашфорд се усмихна.

— Имаме ли целеуказваща система? — попита той.

— Сър? — откликна един от охранителите.

— Включена ли е целеуказващата система на комуникационния лазер?

— Ами… да. Отговаря на командите.

— В такъв случай, докато хората ни почистват долу, да се заемем с прицелването, а?

— Да, сър.

Клариса се бе уловила за една дръжка на стената и наблюдаваше как капитанът и хората му координират действията си. Беше забравила колко е малък Пръстенът, сравнен с огромното пространство наоколо и с разстоянията, които бяха изминали дотук. Очевидно за унищожаването му щеше да е необходимо прецизно насочване. Точност, граничеща с хирургичната. Зад гърба й откъм станцията на охранителната служба долетяха набиращи сила сигнали. Познати гласове, които пробудиха страховете й. Тя се огледа. Никой не й обръщаше внимание и Клариса се отдръпна назад.

Мониторът в охранителната станция все още показваше предаването. Лицето на Моника Стюарт бе пепелявосиво, устните й бяха стиснати. Седнала до нея, Ана мачкаше притеснено пръсти. Някакъв мъж се бе настанил между тях върху подвижна носилка.

— … всичко, с което можем да помогнем — говореше той развълнувано в камерата.

— Благодаря ви, лейтенант Уилямс — рече Моника Стюарт. — Не ми се ще допълнително да нагнетявам обстановката, но току-що ме информираха, че пред студиото са се появили въоръжени мъже и изглежда, в момента сме подложени на атака. — Тя се изсмя нервно. Миг по-късно гласът на Ана дойде иззад кадър:

— Това е извънредно положение. Но предполагам, че нещо подобно се случва сега на всеки кораб. Намираме се в момент, в който трябва да направим своя избор като общество. Само че сме изплашени, скърбящи и травматизирани. Никой от нас не знае със сигурност какво трябва да се предприеме. И…

Зад гърба й отекнаха изстрели. Лицето на Ана пребледня, но тя се покашля и продължи:

— И насилието е израз на този страх. Надявам се, че ще успеем да преодолеем различията си и…

— Уважавам тази жена — произнесе Кортес. Клариса не бе го чула да се приближава. — Ще продължи да говори, докато я застрелят.

— Но мислите, че греши.

— Смятам, че оптимизмът й не отговаря на действителността.

— … ако ескалираме атаките си срещу станцията и Пръстена — не спираше Ана, — трябва да очакваме, че цикълът ще продължи към следващото, по-опасно ниво, докато една от страните бъде унищожена. Ще ми се…

— Какво ли би казала за вашия песимизъм? — попита Клариса.

Кортес я погледна и на лицето му се изписа изненада.

— Моят песимизъм?

Клариса трябваше да пребори внезапното непреодолимо желание да се извини.

— А как иначе бихте го нарекли?

— Дойдохме тук, за да погледнем право в очите на дявола — отвърна Кортес. — Бих го нарекъл реализъм.

„Не си гледал дявола в очите — помисли си Клариса. — Видял си как умират хора. Нямаш представа какво е истинското зло.“ За един кратък миг тя се върна в спомените си обратно на „Церизиер“, в онзи миг, когато черепът на Рен поддаде под удара й. „Има разлика между трагедия и зло и аз съм тази разлика.“

— Капитане! Нападнали са хората ни в инженерния отсек!

Кортес се обърна към мостика и се изстреля несръчно във въздуха. Клариса хвърли последен поглед към Ана на екрана, сетне последва Кортес.

— Колко са убитите? — попита Ашфорд.

— Няма точна информация, сър — отвърна Джойо. — Но разполагаме с видеовръзка.

Мониторът премигна и на екрана се появи образ от инженерния отсек. Около десетина от хората на Ашфорд бяха насочили оръжия към хидравличната врата, която се бе затворила на една трета. Ашфорд неволно се напрегна в опит да разгледа по-добре какво става. Нещо — някакъв дребен предмет — прелетя през екрана и после всичко се озари в бяло сияние. Когато образът се върна, Ашфорд промърмори някаква ругатня.

Въоръжени мъже нахлуха през отвора като изсипващ се в пясъчен часовник пясък. Клариса позна по движенията Джим Холдън, високата фигура зад него принадлежеше на Наоми, която Мелба едва не бе убила. И после, почти в края на групата, беше Карлос Бака. Бика. Шефът на службата за охрана, олицетворение на възмездието за Ашфорд. Крачеше бавно по палубата, краката му бяха пристегнати за механични крайници на механобот и пристъпваше мъчително и неуверено. Един от хората на Ашфорд се опита да стреля, но бе уцелен и тялото му се изви във въздуха като прерязана наполовина гъсеница. Тя осъзна, че звукът, който чува, е от постоянния поток ругатни от устата на Ашфорд. Той почти не си поемаше въздух.

— Обезопасете периметъра! — изкрещя Ашфорд. — Руис! Руис! Трябва да открием огън! Още сега!

— Не мога — чу се женски глас. — Нямаме стабилна връзка.

— Не ме интересува дали лазерът е стабилен, трябва да стреляме още сега!

— Не става дума за стабилност, сър. Просто го няма.

Ашфорд стовари юмрук върху пулта за управление и лицето му се изкриви. Клариса не би се изненадала, ако при удара си е счупил кокалчетата. През следващите петнайсет минути те бяха мълчаливи свидетели на битката, докато нападателите постепенно прочистваха инженерния отсек. Клариса се опитваше да следи местоположението на Холдън и Наоми, както хората следят на екрана любимите си актьори.

— Пренасочете щурмовата група от студиото — заповяда Ашфорд.

— Да… сър…

Ашфорд се обърна към Джойо. Лицето на охранителя бе пребледняло.

— Имам затруднения с връзката, сър. Мисля… струва ми се, че са ни изолирали.

Този път гневът на Ашфорд се преобрази в зловещо спокойствие. Той седна в противоускорителното кресло, притиснал ръце и опрял пръсти на брадичката си.

— Сър, изгубили сме контрол над управлението на вътрешната среда. Променят атмосферата.

— Изолиращи скафандри — нареди Ашфорд. — Трябват ни скафандри.

Клариса въздъхна и се стрелна през каютата към пултовете за открит достъп.

— Какво правиш? — извика й Ашфорд, но тя не отговори.

Мостикът на „Бегемот“ не се различаваше съществено от този на други кораби, освен че бе строен в по-ранни времена. Някои от дублиращите системи бяха модифицирани така, че да управляват стрелбата на близкообхватните оръжия, магнитните оръдия и торпедните апарати. Тя включи монитора и на екрана се появи графика за съдържанието на азот в атмосферата, което бързо се покачваше. Без повишаване на въглеродния диоксид дори нямаше да почувстват задух. Само леко замайване и после ще изпаднат в безсъзнание. Зачуди се дали Холдън щеше да ги остави да умрат. Вероятно не. Нито пък Бика, реши тя.

Не че имаше значение. Рен я бе обучил добре. С няколко бързи движения тя премахна дистанционния контрол върху системата за управление на атмосферата на мостика.

— Сър! — провикна се Джойо. — Върнахме си контрола.

— Ами пусни малко свеж въздух, по дяволите! — кресна в отговор Ашфорд.

Клариса оглеждаше с гордост резултатите от намесата си. Беше се справила отлично предвид обстоятелствата.

— Каква част успя да си възвърнеш? — попита ядно Ашфорд.

— Механичното управление, атмосферата… всичко е под наша команда, сър.

— Може ли да направим нещо подобно и с тях? — попита Ашфорд. — Да им спрем въздуха?

— Не — отвърна Джойо. — Имаме само локален контрол. Но поне не се нуждаем от скафандри.

Върху намръщеното лице на Ашфорд се появи злобна усмивка.

— Скафандри — повтори той. — Джойо. Можем ли да се доберем до енергоброните, които Па взе от онези марсиански космопехотинци?

Лицето на Джойо внезапно светна.

— Да, сър.

— Подбери четирима от нашите, на които скафандрите стават. После ще слезете в инженерния и ще ми върнете контрола върху кораба.

— Да, сър — повтори ухилено Джойо.

— И, Джойо? Ако някой ви се изпречи на пътя — разстрел на място! Ясно ли е?

— Тъй вярно, сър.

Охранителят разкопча ремъците и се стрелна към коридора. Тя чу отвън гласове, хора, които се готвеха за битка. „Трябва да очакваме, че цикълът ще продължи, ще набира сила и ще става все по-опасен, докато една от страните бъде унищожена.“ Кой бе казал това? Имаше чувството, че го е чула току-що. Под локален контрол вентилационната система имаше малко по-различен ритъм, изпомпванията от рециклатора идваха с няколко секунди по-често и бяха с около половин секунда по-дълги. Интересно каква може да е причината за това. Беше от нещата, за които Рен винаги имаше отговор.

Рен. Опита се да си го представи. Да погледне на себе си по начина, по който той би я видял. Тя е обречена. Скоро ще умре и с това ще спаси всички останали. Това няма да го върне към живота, но ще придаде значение на смъртта му. И ще отмъсти за нея. В представите й той се усмихваше.

Около половин час по-късно четиримата подбрани от Джойо мъже се появиха, пристъпвайки непохватно на мостика. Беше трудно да се придвижват с енергоброни в тясното пространство, без да строшат нещо. С черните шлемове и червените тръбички приличаха на огромни насекоми.

— Сър, нямаме муниции — съобщи един от тях. Беше Джойо. Гласът му изглеждаше променен от говорителите.

— Ами тогава ги пребийте до смърт — ядоса се Ашфорд. — Основната ви цел е реакторът. Достатъчно е да ни подсигурите възможност да стреляме с лазера. А след това искам да изтребите Бика и хората му. Всеки, който е там и не ви помага активно, да се смята за противник. Щом не са с нас, значи са против нас.

— Да, сър.

— Сър! — извика един от хората при пулта.

— Какво?

— Мисля че забелязах някого в кабината на външния асансьор.

— Нападатели?

— Не, но може би се опитват да я блокират.

Клариса се обърна.

В охранителната станция предаването продължаваше. Женски гласове, прекъсвани от безпорядъчна стрелба. Хората на Ашфорд все още не бяха превзели станцията. Интересно дали Ашфорд би позволил да застрелят Моника и Ана пред очите на хиляди зрители? Тя се замисли как би могъл да го предотврати, ако изобщо го иска. Защото едва ли щеше да има някакви последствия. Ако те победят и взривят Пръстена, всички ще измрат. Няколко убити по-рано едва ли щяха да имат значение. Когато последствията не са важни, всеки може да направи каквото си иска.

„Само че всички винаги умират — каза си тя. — Опитваш се да отвлечеш мислите си в друга посока.“

Кортес се появи в охранителната станция. Лицето му бе озарено отдолу от мониторите. Докато се приближаваше, тя забеляза, че изглежда спокоен, дори се усмихваше.

— Ашфорд праща хора да си върнат контрола над инженерния — съобщи му тя.

— Добре. Това е добре.

— … от „Корвизиер“ — говореше на екрана жена с мургаво лице. — Познавате ме. Можете да ми имате доверие. Всичко, което искаме от вас, е да изключите реакторите си за няколко часа и да спрете дори аварийното захранване на системите. Изключете всичко, за да можем да се измъкнем оттук.

— Толкова много държат на живота си — подметна Кортес. — Не мислят за цената, която ще струва тяхното оцеляване. Цената за всички.

— Така е — съгласи се Клариса, но думите й прозвучаха неуверено. — Вие вярвате ли в изкуплението?

— Разбира се, че вярвам — отвърна Кортес. — Всичко в живота ме е учило, че Божията милост съществува и няма никакъв начин да ни бъде отнета, макар че понякога се налага да правим големи жертви.

— … ако можехме да се съберем — говореше Ана на екрана. Един червен кичур бе паднал на челото й. — Заедно можем да се справим с това.

— Ами ти? — попита Кортес. — Вярваш ли в изкуплението?

— Не — отвърна тя. — Само в жертвата.

— Мао — извика Ашфорд от съседното помещение. — Домъкни се тук!

Клариса се насочи към вратата. Капитанът изглеждаше по-блед отпреди. Очите му бяха подпухнали, ако не бяха в безтегловност, там щеше да има огромни сенки.

— Капитане?

— Имаш ли представа как функционира този боклук?

— Известна — отвърна тя.

— Искам да направиш нещо.