Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (27)

26.
Бика

Гласове. Светлина. Усещане, че нещо не е наред на някои места, какво — не можеше да определи. Бика се опита да скръцне със зъби и откри, че вече е стиснал толкова здраво челюсти, та го болят. Някой извика, но той не знаеше откъде е дошъл викът.

Светлина привлече вниманието му. Обикновена бяла луминесцентна светлина, разсеяна от тънка мрежа. Аварийно осветление. От този тип, който се включва, когато спре токът. Беше болезнено да гледа към нея, но го направи, за да се съсредоточи. Ако намери някакъв смисъл в това, всичко останало ще си дойде на мястото. Някъде отвън не спираше да вие аларма. В коридора. Умът му се опита да се плъзне нататък, да отиде в коридора, навън, в безформения хаос и той го върна обратно към светлината. Беше като да се опита да се събуди, когато вече е буден.

Постепенно той осъзна, че е чувал подобна аларма в лазарета. Значи беше там, завързан за леглото. Неприятното усещане в ръката му бе от венозна система. В един кратък миг на предизвикващ повдигане световъртеж светът се преобърна и той не стоеше, а лежеше. Безсмислена разлика, когато липсва гравитация, но човешкият мозък, изглежда, никога не се отказваше да търси посоки. Болеше го вратът. Главата му заплашваше да се пръсне. Имаше и нещо друго, което не беше наред.

Не беше сам в отделението. На всички легла бяха настанени мъже и жени, повечето със затворени очи. Прозвуча нова аларма, жената в леглото срещу него бе с много ниско кръвно налягане. Сринало се до летални стойности. Той извика и край него прелетя мъж с фелдшерска униформа. Нагласи нещо на пулта край леглото и се оттласна в друга посока. Бика се опита да го улови, докато прелиташе наблизо, но не успя.

Помнеше, че беше в службата. Серж вече си бе тръгнал за нощна почивка. Няколко дребни инцидента ги бяха задържали този ден, типични истории, когато страда дисциплината на екипажа. Подобно на останалите и той се бе задържал, за да види дали Холдън и марсианците ще излязат от станцията. Или ще се случи нещо друго. Опасения, които прогонваха съня. Прегледа отново видеорепортажа, пратен от „Росинант“. Изненадващо младият и чаровен Джеймс Холдън, който казва: „Ето това наричаме бавна зона“. Спомни си, че всички бяха възприели названието на Холдън, и се зачуди дали е защото той пръв бе стигнал там, или имаше нещо друго, неуловимо с просто око.

А след това се озова тук. Значи някой ги е нападнал. Някое торпедо се е промъкнало покрай отбранителните им системи или има нов саботаж. Може би целият този проклет кораб се разпадаше.

До леглото имаше комуникационно табло. Пресегна се и въведе своя код, за да се добере до корабната система, не само до интерфейса на лазарета. Поиска връзка със Сам и след няколко тревожни удара на сърцето тя се появи на екрана. Косата се рееше около главата й. Нулевата гравитация непрестанно го караше да мисли за удавници. Склерата на лявото й око бе яркочервена от кръвоизлив.

— Човече — въздъхна тя с облекчение. — Не съм вярвала, че толкова ще се зарадвам да те видя.

— Трябва ми доклад за обстановката.

— Добре — съгласи се тя. — Най-добре да се срещнем за него. В службата ли си?

— В лазарета — отвърна Бика.

— Идвам след минутка — обеща тя.

— Сам. Какво е станало?

— Помниш ли онзи задник, който се заби в Пръстена и се превърна в рядка каша, когато корабът му попадна в бавната зона? Същото нещо.

— Движели сме се прекалено бързо? — попита Бика.

— Не. Нещо обаче е променило правилата. Имам няколко техници, които се бъхтят здравата, за да определят какво е новото ограничение на скоростта, но в момента се носим безпомощно към онзи голям пояс от отломъци. Заедно с всички останали.

— С цялата флотилия?

— С тях и техните братя и сестри — отвърна Сам. В думите й се долавяше някакво мрачно отчаяние. — Никой не е с включени двигатели и вероятно само совалките в хангарите са в състояние да летят, но никой не желае да ги изстреля, докато не се разбере каква трябва да е скоростта. „Бегемот“ вероятно е летял най-бавно, когато това е станало. На другите кораби е далеч по-зле.

„Колко зле?“ — понечи да попита той, но нещо го накара да замълчи. Отново му се зави свят и го изпълни дълбокото усещане, че нещо се е объркало.

— В първо отделение съм — рече той.

— Идвам веднага — отвърна Сам и прекъсна връзката. Щеше му се да се отпусне на възглавницата, да почувства успокояващата ръка на гравитацията, която да го притисне в леглото. Искаше да вижда зад прозореца слънцето на Ню Мексико и да усеща свежия полъх под синьото небе. Но нито едно от тези неща не бе възможно тук. Нито едно от тях щеше да е достъпно за него някога.

„Ще почиваш, когато си мъртъв“ — помисли си и отново включи комуникационния терминал. Ашфорд и Па не приемаха повиквания, но и на двамата прати съобщения. Тъкмо правеше опити да се свърже със службата за охрана, когато се появи една лекарка и го заговори. Казваше се Мин Стърлинг. И с второ име Бени Кортленд-Мапу. Слушаше я с половин ухо. Една трета от екипажа били в смяната за почивка, обезопасени в своите противоускорителни койки. Другите две трети — включително и той — се ударили в стените или мебелите, а ръчните терминали, в които гледали, се превърнали във високоскоростни проектили. После стана дума за съживяване на нервна тъкан, нулева гравитация и гръбначномозъчна течност. Бика се чудеше къде ли е Па. Ако е мъртва, а Ашфорд е още жив, това щеше да се превърне в проблем.

Възстановяването от катастрофата можеше да поеме в две посоки. Или всички ще се стегнат и ще заработят заедно и тогава има шанс да оцелеят, или ще се придържат към стадните различия и страхове и тогава ще умрат още хора.

Трябваше да намери начин да се координират със Земята и Марс. Съвсем скоро нуждата от медицински материали и лекарства щеше да нарасне неимоверно. Ако иска да успее, наложително е да сплоти хората. Трябва да разбере дали Моника Стюарт и екипът й — или поне тази част от нейния екип, която нямаше да бъде обвинена в саботаж и екзекутирана — са все още живи. Ако успее да започне да изпраща свои съобщения, нещо от типа на репортажите, което тя бе правила с Холдън…

Лекарката изглеждаше възбудена от нещо. Той не забеляза, когато Сам влезе в помещението, просто тя изведнъж се озова край него. Левият й крак бе с импровизирана шина от найлонова лепенка и изолираща пяна. Бика протегна ръка към докторката, давайки й знак да замълчи, и насочи вниманието си към Сам.

— Готов ли е докладът? — попита.

— Да — отвърна тя. — Можеш да го чуеш веднага щом се вслушаш в това, което ти казва жената.

— Какво?

Сам посочи доктор Стърлинг.

— Трябва да я изслушаш. Да чуеш какво ти казва. Важно е.

— Нямам време, нито търпение да…

— Човече! — тросна се Сам. — Кажи ми, можеш ли да почувстваш нещо — каквото и да било — от гърдите надолу?

Усещането, че нещо не е наред, отново се завърна и заедно с него го завладя и ужасяващ, първичен страх. Започна да му се гади и той затвори очи. Всички думи, които докторката бе казала — смачкан гръбначен стълб, масивна кръвозагуба, параплегия, — най-сетне достигнаха до съзнанието му. За негов срам очите му се напълниха със сълзи и образът на двете жени се размаза.

— Ако тъканите се възстановят не както бихме желали — продължаваше лекарката, — пораженията ще са тройни. Телата ни не са пригодени да оздравяват в безтегловност. Ние сме създадени така, че болестите да се оттичат от нас. Имате масивна формация от кръв и спинална течност, която оказва натиск върху раната. Трябва да я дренираме и да почистим костните частици. Можем да започнем регенерацията незабавно, но има поне десетина пострадали, които се нуждаят от ноотропици само за да останат живи.

— Разбирам — отвърна Бика и преглътна с мъка. Надяваше се, че тя ще спре да говори, но инерцията я караше да продължава.

— Ако можем да стабилизираме увреждането, да намалим натиска и да ви осигурим поне една трета g, съществува немалка надежда за частично възстановяване.

— Добре — рече Бика. Общият шум от тревожни сигнали и гласове сега му се струваше като непроницаема тишина.

— Какви са вашите препоръки?

— Медицинска кома — отвърна без колебание жената. — Бихме могли да забавим процесите в организма ви. Да ви стабилизираме, докато успеем да се евакуираме.

Бика затвори очи и изтика сълзите навън. Трябваше само да каже „да“ и тогава проблемът щеше да е на други. Всичко ще изчезне и когато се събуди, ще са под тяга и тялото му ще се възстановява. Или изобщо няма да се събуди. Моментът отмина. Не всичко бе изгубено.

— Благодаря ви за препоръката — каза той. — Сам, а сега искам да чуя доклада за щетите.

— Моля те, не го прави — втренчи в него очи Сам. — Знаеш какво става, когато някоя от мрежите ми израсте наново не както трябва. Изгарям я и започвам отначало. Това е биология. Не можем да ти изтръгнем кабелите и да те рестартираме. Нито пък ти ще надмогнеш травмите с прекомерна мъжественост.

— Това ли правя според теб? — попита той и за миг прозвуча като стария Бик.

— Говоря сериозно — продължи Сам. — Не ме интересува какво си обещал на Фред Джонсън и колко корав смяташ, че си. Искам да си голямо момче, да си изпиеш горчивите лекарства и да се оправиш. Ясно ли е?

Тя очевидно бе на ръба да се разплаче. Лицето й бе потъмняло от прилива на кръв. Вероятно мнозина от екипа й бяха загинали. Хора, които е познавала от години. Може би през целия си живот. Хора, с които е работила всеки ден. Едва сега, с кристална яснота, която можеше да се равнява на духовно прозрение, той видя дълбочината на нейната мъка и почувства как тя отеква в него. Представи си, че същото е с много други хора. Всички на корабите имаха тежко ранени или мъртви приятели. А когато хората скърбят, те вършат неща, които не биха направили на трезв ум.

— Сам, погледни къде сме — заговори той. — Помисли си какво правим тук. Някои неща никога вече няма да се върнат към нормалното. — Сам избърса очите си с ръкав, а Бика се обърна към лекарката. — Разбирам и уважавам мнението ви на специалист, но не мога да го приема в момента. След като корабът и екипажът бъдат изведени от непосредствена опасност, можем да го обсъдим повторно, но дотогава за мен е по-важно да продължа да изпълнявам дълга си. Можете ли да ми помогнете да съм в кондиция — доколкото това е възможно.

— За известно време ще мога — отвърна докторката. — Но по-късно ще се наложи да си платите за това.

— Благодаря ви — каза Бика с топъл и прочувствен глас. — А сега, главен инженер Розенберг, нека чуем доклада за щетите.

* * *

Положението не беше никак добро.

Единственото, което крепеше Бика, след като изслуша доклада на Сам и се консултира с лекарите и оцелелите от неговия екип, бе мисълта, че „Бегемот“ бе прекарал бурята по-леко от останалите кораби. Конструирането и построяването му като кораб за далечни полети означаваше, че са помислили за такива неща като дълготрайно износване и устойчивост. „Бегемот“ бе летял със скорост, с десет процента по-ниска от ограничението в бавната зона, когато бе настъпила промяната.

Масивното обратно ускорение бе сполетяло едновременно всички кораби, забавяйки ги за по-малко от пет секунди от предишната скорост до едва осезаемо дрейфуване. Ако бе станало внезапно, почти никой нямаше да оцелее. Дори с това относително забавяне на спирачния режим броят на пострадалите беше висок. Хората по работните места, тези, които бяха закопчани в противоускорителните кресла, бяха понесли натоварването добре. Но всички онези, които са били в коридорите или по масите в столовата, бяха загинали на място. Данните досега бяха за над двеста убити и два пъти повече ранени. Три марсиански кораба, летели доста по-бързо от „Бегемот“, засега не отговаряха на запитванията. Големите земни кораби докладваха за тежки загуби и поражения.

И за да се влошат още повече нещата, радио– и лазерните сигнали назад през Пръстена бяха изкривени до такава степен, че правеха връзката почти невъзможна. Не че това имаше значение. Бавната зона — по дяволите, ето че и той вече я наричаше така — полагаше всякакви усилия, за да им напомня колко големи са разстоянията в космоса. При скоростта, която сега им беше позволена, връщането назад през Пръстена щеше да отнеме почти толкова време, колкото пътуването до тук от Пояса. Месеци, при това със совалките. Всички кораби щяха да останат пленници на това място.

Не можеха да разчитат на никого другиго, освен на себе си.

Станцията бавно ги притегляше към орбитата, в която се бе оформил пояс от отломки и други летателни съдове, и нямаше никакъв начин да променят този курс. Не можеха нито да ускоряват, нито да спират. На нито един от корабите нямаше тяга и това влошаваше допълнително медицинските проблеми, тъй като в безтегловност травмите имаха бърза тенденция към влошаване. Енергосистемата на „Бегемот“, вече повредена и отслабена от изстрелването на торпедото, бе продължила да страда от каскада поредни аварии. Групата на Сам обикаляше из кораба и се опитваше да възстанови повредените връзки или да прокара нови, където това бе възможно. Един от земните кораби едва не бе изгубил обшивката на термоядрения си реактор, което бе довело до автоматично изключване на енергоподаването. Животът там сега продължаваше на резервни акумулатори. Марсианските флотски кораби може би бяха по-добре или по-зле, ала командирите им не споделяха информация.

Ако това бяха поражения от битка, значи бяха претърпели унизителна загуба. А не беше дори краткотрайна атака.

— Тогава как ще го наречете? — попита Па от екрана на ръчния му терминал. Двамата с Ашфорд бяха сред оцелелите. Капитанът ръководеше възстановителните работи, опитвайки се — поне по мнението на Бика — да овладее гребена на кризата. На Па оставаше да координира действията с другите кораби. Тя беше по-обиграна в това. Съществуваше малък шанс да се вслуша в думите му.

— Ако аз го правех, щях да го нарека прогресивно задържане — отговори Бика. — Онзи копелдак, който пръв се стрелна през Пръстена, явно е нарушил някакво правило и затова му е била наложена забрана за движение. Правило за бързината, с която може да се лети тук. После Холдън и космопехотинците стигнаха станцията и изглежда, там се е случило нещо. Каквото и да управлява онази станция, решило е още да затегне режима и тогава пострадахме и ние. Не зная какъв е механизмът, нито как го правят, но така диктува логиката на основната подготовка. Позволява ни минимална свобода на действие, но колкото повече натискаме, толкова по-силно затяга примката.

— Разбрах — отвърна Па и прокара ръка през косата си. Имаше уморен вид. — Аз бях на същото мнение. Докато не го караме да се почувства заплашен, нещата няма да се влошат.

— Но ако някой се разбеснее… — продължи Бика. — Не зная. Някой, който е решил да мъсти за изгубените си приятели. Ако някой реши да изстреля ядрено торпедо към станцията, нещата може да станат още по-страшни.

— Така е.

— Трябва да накараме оцелелите да действат заедно — продължи Бика. — Земята, Марс и ние. Всички. Защото ако аз бях онази сила отсреща, щях да ескалирам от пасивно задържане до агресивно, а после да гръмна някого. Не бива да позволяваме да се стига…

— Казах, че ви разбрах, господин Бака — почти извика Па. — Можете да прекратите със защитата на тезата си. Защото това, което точно сега не ми е нужно, е поредният самовлюбен мъжкар, който да ми повтаря колко е висок залогът и как не бива да оцапвам нещата. Разбрах ви. Благодаря.

Бика премигна, отвори уста, после я затвори. Долавяше ехото от Ашфорд в нейното недоволство.

— Прощавайте, заместник — извини се той. — Права сте. Това беше извън пълномощията ми.

— Не се тревожете за това, господин Бака — продължи тя с официалния тон. — Ако имате някакви конкретни, специфични препоръки, вратата ми винаги е отворена.

— Оценявам жеста ви — рече Бика. — Значи капитанът…

— Капитан Ашфорд прави всичко възможно да поддържа реда на кораба и неговата готовност за реакция. Той смята, че е добре за духа на хората да го виждат навсякъде. Вярвате или не, ние сме един голям и сплотен екипаж.

— Ще го имам предвид.

Лицето й помрачня, после тя се наведе към екрана и внезапно придоби съчувствен вид.

— Разбрах за състоянието ви. Съжалявам.

— Няма нищо — промърмори той.

— Ако ви наредя да приемете медицинската кома?

Той се разсмя. Но дори смехът му не бе както преди. Твърде насечен.

— Ще го направя само когато смятам, че съм готов — отвърна. — Когато излезем от гората. Тогава докторите могат да правят с мен каквото искат.

— Добре тогава — кимна Па и терминалът й изписука. Тя изруга тихо. — Трябва да вървя. По-късно ще се свържа с вас.

— Съгласен — отвърна Бика и връзката бе прекъсната.

Най-мъдрото сега би било да поспи. Беше буден вече от четиринайсет часа, проверявайки кои са оцелели от службата за охрана, вършейки всичко, което би могъл, докато лежеше в лазарета. Четиринайсет часа не бяха кой знае какво в момент на криза, само че на всичко отгоре бе и парализиран.

Парализиран.

Той прокара пръсти по гърлото си и надолу през гърдите до онази невидима линия, отвъд която кожата преставаше да бъде негова и се превръщаше в нещо друго. В месо. Умът му подскочи при тази мисъл. И преди му се бе случвало да получава травми, но винаги се бе възстановявал. Поне четири или пет пъти бе заставал на прага на смъртта. Нещо винаги му помагаше да се изправи бързо на крака. И този път ще стане така. По някакъв начин ще се върне към живота. Просто още една история, която след време ще разказва.

Знаеше, че се залъгва, но какво друго би могъл да направи? Освен да се отдръпне, разбира се. А може би точно това трябваше. Да остави на Па да поеме грижата. Да отстъпи още една територия на Ашфорд. Никой нямаше да го вини за каквото и да е било, докато е в медицинска кома. Дори Фред. По дяволите, Фред вероятно щеше да го посъветва да послуша докторите. Да му нареди.

Бика затвори очи. Очакваше да заспи или поне да се унесе, да се пренесе в някакво полураеално съществуване. Чуваше ясно как една от лекарките плаче тихо в коридора: бавен, механичен звук, по-скоро сякаш беше болна от нещо, а не даваше израз на мъката си. Някой се закашля. Сега пневмонията бе най-страшната заплаха. В безтегловност дробовете губеха способността си да се прочистват от секретите. Освен това, разбира се, ги дебнеха сърдечни удари и емболия, тъй като кръвта показваше тенденция да се задържа и сгъстява в периферията. Едно и също на всички кораби. Не толкова тежки травми ставаха смъртоносни заради липсата на притегляне. Да можеха само да включат поне малко тяга. Да си върнат гравитацията…

„Сега всички сме един сплотен екип“ — припомни си в полудрямка думите на Па и това изведнъж го накара да се събуди. Той зашари по ръчния си терминал, но Па и Ашфорд отказваха да приемат запитвания. Беше посред нощ. Поколеба се дали да не им прати сигнал за тревога, но се отказа. Още не. Първо ще опита със Сам.

— Здрасти — промърмори тя сънено. На екрана лицето й изглеждаше посивяло, набръчкано край устните. Зачервените й очи бяха зло предзнаменование.

— Здрасти, Сам. Виж, трябва да прехвърлим на „Бегемот“ екипажите на всички останали кораби. Да доведем всички тук, за да не може никой да прави глупости.

— А шарено пони искаш ли?

— Че как — отвърна на ироничната закачка той. — Въпросът е, че трябва да им дадем основание да го направят. Нещо, от което имат нужда, но не могат да го намерят другаде.

— Звучи страхотно — поклати глава Сам. — Но тъй като все още съм малко сънена, ще те попитам направо — очакваш ли нещо от мен?

— Те всички имат ранени. Ще им е нужна гравитация. Питам те колко време ще ти трябва да завъртиш барабана?