Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (41)

40.
Холдън

— Ей, капитане — провикна се Еймъс от койката. — Това беше третият въоръжен патрул за последните три часа. Нещо става, мама му стара!

— Зная — отвърна с тих глас Холдън. Беше очевидно, че ситуацията на „Бегемот“ се е променила. По коридорите сновяха хора с оръжия и мрачни лица. Неколцина от тях проведоха кратък, но изпълнен с гневни изблици разговор с лекарката, след това отведоха един от пациентите. Приличаше на преврат, но според Наоми шефът на охраната неотдавна бе обявил бунт и бе свалил законния капитан на кораба. Нищо не обясняваше защо му е нужно да изкарва още въоръжени хора по коридорите.

Всичко това намирисваше на назряваща гражданска война.

— Не трябва ли да направим нещо? — попита Еймъс.

„Да — помисли си Холдън. — Би трябвало да направим нещо. Да се върнем на «Росинант» и да чакаме там, докато Милър си свърши работата и освободи кораба от бавната зона.“ А след това да напуснат това място с пълна газ и никога да не поглеждат назад. За съжаление екипажът му все още бе небоеспособен, а и той нямаше представа какво точно става на кораба.

Затова каза:

— Не и докато не се ориентираме в обстановката. Току-що се измъкнах от затвора. Не бързам да ме тикнат обратно там.

Алекс седна в леглото, но изстена от болка. Главата му бе омотана с кървав бинт, лявата страна на лицето му бе подпухнала до неузнаваемост. Промяната в ограничението на скоростта го бе запокитила върху мониторите в пилотската. Ако не се бе закопчал с единия от ремъците, вероятно щеше да е мъртъв.

— Може би трябва да си намерим някое тихо местенце, където да се спотайваме, докато всичко свърши? — предложи той. — Защото тези май не си поплюват, щом прибират дори пациенти.

Холдън кимна и вдигна свит юмрук. Започваше да привиква с жестовете на поясните, но когато се улови какво е направил, почувства се като дете, което се преструва на възрастен.

— Движението ми на кораба е ограничено между хангара, коридорите и тази болница. Нямам представа къде да намерим такова тихо местенце.

— И ние не знаем — обади се Наоми. — Били сме в безсъзнание, когато ни докараха.

Холдън скочи от койката и се приближи до вратата, после я затвори колкото се може по-безшумно. Огледа се за нещо, с което да я залости или заключи, но бързо реши, че е безполезно. Помещенията на „Бегемот“ бяха построени с оглед да са леки, а не издръжливи. Стените и таванът на лазарета бяха тънки като хартия слоеве от епоксидна смола и въглеродни фибри. Един силен ритник бе достатъчен, за да се пробие стената. Барикадирането на вратата само щеше да даде знак на войниците, че вътре става нещо нередно, и да ги забави с няколко секунди, преди да нахлуят.

— Може би проповедничката ще може да ни помогне? — попита Алекс.

— Ами да — кимна Еймъс. — Червенокоска ми се видя жена с добро сърце.

— Никакви намеци за проповедничката — предупреди Холдън и насочи обвинително пръст към Еймъс.

— Аз само…

— Но няма значение, ако е достатъчно умна — а подозирам, че е повече от достатъчно, — би трябвало вече да се е спотаила някъде. Пък и не е тукашна. Трябва ни вътрешен човек.

— Сам — предложи Наоми в мига, когато в главата на Холдън изплува същата идея. — Тя е главен инженер на този кораб. Никой не го познава по-добре от нея.

— Дължи ли ти някаква услуга? — попита Холдън.

Наоми го изгледа кисело и извади ръчния си терминал.

— Не — призна. — Затова пък аз й дължа сигурно хиляда. — Тя натисна копчето на терминала. — Но ми е приятелка. Услугите нямат значение.

Тя постави терминала на леглото с включен говорител. Чу се трикратно позвъняване. Алекс и Еймъс гледаха ококорени терминала, сякаш беше бомба, заплашваща всеки миг да гръмне. И в известен смисъл бе точно това, помисли си Холдън. Едва ли някога преди са били толкова безпомощни. Той дори съжали, че няма начин да повика Милър. Сякаш би могъл да поправи всичко с вълшебна пръчица.

— Аха — чу се от терминала. — Кокалчета.

По някое време през последната година Сам бе решила да кръсти Наоми Кокалчета. Холдън така и не можа да разбере причината, нито пък Наоми си направи труда да му обясни.

— Сами — обади се Наоми и в гласа й се долови облекчение. — Ужасно се нуждаем от твоята помощ.

— Странно — въздъхна Сам. — Тъкмо смятах да дойда и да ви моля за помощ. Съвпадение? Или нещо повече?

— Търсехме те, за да ни кажеш някое място — извика Еймъс. — Ако и ти ни се обаждаш за същото, спукана ни е работата.

— Не, това е добра идея. Зная едно местенце, където може да сте в безопасност за известно време, и ще дойда да ви навестя там. Кокалчета, ей сега ще ти пратя инструкции. Просто следвайте картата. Ще дойда там веднага щом мога. А вие, деца, се пазете.

— И ти също, Сами — отвърна Наоми и прекъсна връзката. Тя си поигра още малко с терминала. — Добре, виждам го. Явно е неизползван склад на няколкостотин метра в посоката на въртене.

— Ти ще ни водиш — нареди й Холдън. — Всички ще могат ли да се придвижват?

Еймъс и Алекс кимнаха, но Наоми каза:

— Черепът на Алекс е закрепен с лепило. Ако му се завие свят и падне, едва ли отново ще стане.

— Виж, заместник — възропта Алекс. — Аз мога…

— Наоми не може да върви — прекъсна го Еймъс. — Нагласи я на една количка заедно с Алекс и ще ги тикаш. Аз ще поема навигацията. Дай ми картата.

Холдън не възрази. Вдигна внимателно Наоми от леглото и я постави на количката до Алекс. След това хвана перилата на количката и освободи стоперите.

— Води ни.

Еймъс ги поведе из болничните коридори, усмихвайки се на всички, които срещаха, и движейки се с безгрижието на човек, който знае къде отива, но няма защо да бърза нататък. Дори въоръженият патрул, с който се разминаха, не им обърна внимание. Всъщност погледнаха с любопитство количката с двама души, но Холдън подметна нехайно:

— По двама на легло. Това е положението. Претъпкани сме. — Те му кимнаха и отминаха.

Холдън не бе имал възможност да огледа болницата преди. Но сега, докато вървяха по коридорите, успя да добие представа за пълния размер на катастрофата, последствията от промяната в ограничението на скоростта.

Всички легла по стаите бяха заети от ранени и пострадали, имаше дори пациенти по столовете и скамейките в чакалните. Повечето случаи бяха от областта на травматологията, но имаше и по-сериозно пострадали. Видя поне няколко ампутации и гръбначни увреждания. Но по-тежки от физическите травми бяха душевните — изплашени, шокирани лица, ококорени очи. Изражения, каквито Холдън би свързал със свидетели на ужасно престъпление. Преди няколко месеца „Росинант“ бе проследил и пленил един пиратски кораб и освободените пленници изглеждаха по същия начин. Не само изпълнени с болка, но и лишени от надежда.

— Всичко това е ужасно — прошепна той на Наоми. Тя кимна, но не отговори.

— Никой от нас не трябваше да идва тук — подхвърли Алекс.

„Врати и ъгли“ — беше го предупредил Милър. Местата, където те убиват, ако не внимаваш. Където се устройват засадите. „Трябваше да си малко по-конкретен“ — помисли си Холдън и си представи как Милър се обвива в облак синкави светулки и после изчезва, вдигайки извинително рамене.

На няколко метра пред тях Еймъс стигна до едно четворно разклонение на коридора. Преди да избере накъде да тръгнат, от лявата пресечка се появиха двама главорези от СВП.

Те спряха, огледаха Наоми и Алекс в количката, после един от тях се обърна и прошепна нещо на своя спътник. Холдън предположи, че е някаква шега. Ето защо си придаде развеселен вид и се усмихна. Ала преди шегаджията да продължи, неговият спътник рече:

— Това е Джим Холдън.

След това всичко се случи много бързо.

Двамата главорези посегнаха към пушките на раменете им. Холдън бутна рязко количката към тях и ги събори, след което огледа трескаво коридора в търсене на някакво оръжие. Един от главорезите успя да смъкне пушката от рамото си, но Наоми протегна крак и го срита в слабините. Партньорът му отстъпи назад, обърна своето оръжие и го насочи към нея. Холдън се хвърли напред, давайки си сметка, че вече е закъснял и че всеки момент пред очите му ще убият Наоми.

Внезапно двамата главорези се обърнаха един към друг и удариха глави. Свлякоха се на пода и изпуснаха оръжията. Зад тях стоеше Еймъс, ухилен до уши, и масажираше рамото си.

— Извинявай, капитане — рече той. — Малко се бях отдалечил.

Холдън се облегна с омекнали крака на стената на коридора.

— Няма за какво да се извиняваш. Дойде тъкмо навреме. — Кимна към рамото, което Еймъс притискаше. — Мислех, че е счупено.

Еймъс изпръхтя.

— Нали не се е откачило още? Има достатъчно сила за двама идиоти като тези. — Той се наведе и взе оръжията и мунициите на двамата. Наблизо мина сестра с пластмасов контейнер в ръцете и ги погледна учудено.

— Нищо интересно тук — увери я Холдън. — След миг изчезваме.

Тя посочи близката врата.

— Там има складче. Никой няма да ги открие, ако ги напъхате вътре. — После се отдалечи.

— Имаш си почитателка — подхвърли Наоми от количката.

— Не всички от СВП ни мразят — отвърна Холдън и двамата с Еймъс довлякоха неподвижните мъже в склада. — Свършихме добра работа през последната година. Хората го знаят.

Механикът му подаде малък лъскав пистолет и резервни пълнители. Холдън напъха оръжието в колана си и пусна отгоре ризата. Еймъс направи същото с втория пистолет, а пушките скриха под завивките на количката.

— Не искаме да се забъркваме в престрелка — предупреди Холдън механика, когато отново поеха на път.

— Ясно — кимна Еймъс. — Но е хубаво, че имаме оръжие, в случай че няма друга възможност.

Изходът на болницата бе малко по-нататък по коридора и скоро се озоваха отвън. Или поне толкова отвън, колкото е възможно в барабана на „Бегемот“. От външната страна болничният комплекс не изглеждаше внушителен, а по-скоро набързо сглобен от евтини материали. Барака с размери на футболно игрище, конструирана от епоксидна смола и фибростъкло. На няколкостотин метра от тях се издигаше цял палатков град, все едно пъпка върху гладката кожа на барабана.

— Нататък — посочи Наоми една малко по-солидна на вид сграда. Холдън затика количката, а Еймъс забърза на няколко метра пред тях, усмихвайки се на всички, които ги поглеждаха. Нещо в лицето на Еймъс обаче ги караше да се отдръпват или да забързват настрани.

Тъкмо когато приближиха металната постройка, една странична врата се отвори и отвътре им помаха нетърпеливо Сам. След още няколко минути по криволичещи коридори те се озоваха в малка стая с метални стени. Еймъс се просна на пода и опря ръка върху металната повърхност.

— Ох — въздъхна той.

— Ранен ли си? — попита Сам, докато заключваше вратата с карта, която хвърли на Наоми.

— Всички сме ранени — отвърна Холдън. — Какво, по дяволите, става тук?

Сам въздъхна и прокара ръка през сплъстената си коса.

— Ашфорд си връща кораба. Успял е да сформира нещо като коалиция между важните клечки от флота на ООН, марсианците и някои влиятелни цивилни.

— Ясно — кимна Холдън, макар че не всичко му беше ясно, и попита: — Значи хората, които сноват въоръжени по коридорите, са на Ашфорд?

— Аха. Прибира онези, които са помагали открито на Бика и Па и които според него поддържат бунта.

— Ако съдя по начина, по който бяха готови да ни гръмнат, явно и ние сме в този списък — отбеляза Наоми.

— Определено — кимна Сам. — Не успях да се свържа с Па, но Бика ме потърси и това означава, че поне засега с него всичко е наред.

— Сам — Холдън протегна ръка в успокоителен жест. — Не забравяй, че нямам понятие кои са тези хора, защо са толкова важни, нито разполагаме с време да си играем на „Кой кой е“. Кажи ни само най-необходимите неща.

Сам понечи да възрази, после сви рамене и им разказа накратко за комуникационния лазер.

— Ако направя това, което той иска от мен, ще можем да изстреляме импулс, който за около три четвърти от секундата ще бъде по-горещ от звездно ядро. Само че в този момент ще разтопи едната страна на кораба.

— Той знае ли го? — попита Наоми.

— Не го е грижа. Трябва да го спрем, независимо дали ще окаже въздействие на Пръстена, или не. На този кораб има хиляди невинни хора и те всички ще загинат, ако осъществи замисъла си.

Холдън въздъхна и се подпря на количката.

— Уф, сега вече ние сме най-малкият проблем. Това е къде-къде повече от нас.

Сам го погледна озадачено.

— Виждал съм как постъпва онази станция със заплахите — обясни Холдън. — Милър ми показа, докато бях там. По нейните представи неща като бавната зона се водят за детска игра. Ако онази синя топка там реши, че представляваме истинска опасност, ще изпепели Слънчевата система.

— Кой е Милър? — попита Сам.

— Един мъртвец — обясни кратко Еймъс.

— И той е на онази станция?

— Очевидно — сви рамене Еймъс.

— Джим? — Наоми сложи ръка на рамото му. За първи път го чуваше да разказва за преживяванията си на станцията и той почувства вина, че не бе споделил с нея по-рано.

— Нещо ги е нападнало, създателите на протомолекулата, или каквито там са били. Отбранителната им система е накарала звездата във всяка… заразена слънчева система да избухне в свръхнова. Наоми, станцията е достатъчно мощна да взривява звезди. Ако Ашфорд опита каквото е намислил, това ще е краят на човечеството. На всички ни.

Настъпи продължителна тишина. Еймъс спря да се чеше по ръката и да сумти. Наоми го гледаше с широко отворени очи. Страхът й бе като огледало на неговия.

— Хубавото е — наруши мълчанието Сам, — че аз няма да му позволя да го направи.

— Какво каза? — Еймъс се надигна от пода.

— Не знаех нищо за тая история с призраците и извънземните — продължи Сам, макар по гласа й да личеше, че не приема съвсем на доверие разказа на Холдън. — Но успях да саботирам измененията на лазера. Забавих процеса и поставих клопки. Лазерът ще избухне в мига, когато той се опита да го използва. Малко е трудно да ви обясня, защото, разбира се, системата не е създадена за подобна функция, а в този момент корабът ни е истински боклучарник от набързо слепени части.

— Колко време можеш да ни спечелиш?

— Ден. Може би ден и половина.

— Мисля, че те обичам — обади се Алекс и гласът му бе като на човек, който се пробужда от мъчителен сън.

— Всички те обичаме, Сам — добави Холдън. — Това е гениално, но броят ни не е кой знае колко внушителен, а това е голям и сложен кораб. Въпросът е ще можем ли да го поставим под наш контрол.

— Бика е отговорът — каза тя. — Ето защо щях да ви потърся. В момента Бика го е загазил и се нуждае от помощ. А аз не знам на кого на този кораб мога да имам вяра. — Последните й думи бяха насочени към Наоми.

— Ще направим всичко, което ни е по силите — обеща тя и й протегна ръка. — Всичко, от което се нуждаеш, Сами. Кажи ни къде е Бика и ще пратя момчетата да го приберат.

Еймъс се надигна с пъшкане от пода и застана до количката.

— Да, каквото имаш нужда, Сам. Дължим ти поне един милион услуги, а този Ашфорд, изглежда, е истински задник.

Сам се усмихна вяло и стисна пръстите на Наоми.

— Много съм ви благодарна. Но бъдете внимателни. Хората на Ашфорд са навсякъде, вече убиха няколко души. Ако се натъкнете на тях, ще си имате неприятности.

Еймъс извади една от пушките изпод чаршафа на количката и я подпря небрежно на рамо.

— Мога само да се надявам.