Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (4)

3.
Мелба

Веднага щом влезе в залата за залагания, Мелба усети, че я гледат. Помещението бе озарено от разпръснатото сияние на игралните машини — розово, синьо и златисто. Повечето от машините показваха сцени на секс, насилие или двете. Натискаш копче, профукваш пари и гледаш как девойки пъхат чужди предмети в телата си, докато чакаш да видиш дали ще победиш. Ротативки, покермашини, лотарии в реално време. Хората, седящи пред тях, излъчваха душевна тъпота, отчаяние и почти осезаема омраза към жените.

— Ей, миличка — обади се един дебелак иззад барплота. — Не зная защо си дошла тук, но не си където трябва. Най-добре ще е да включиш на задна.

— Имам среща — обясни тя. — С Травин.

Дебелакът се ококори. Някой в мрака подвикна нещо цинично. Искаше да я изплаши и донякъде успя, но тя се постара да не си проличи.

— Травин е отзад, ако толкова го искаш, миличка — рече дебелият и посочи към далечния край на залата, където, в дъното на коридора от зяпачи, се виждаше червена врата.

Инстинктите й бяха все отпреди, когато тя беше Клариса, и следователно тук бяха погрешни. Още от времето, когато стана достатъчно голяма, за да ходи, я бяха обучавали на самозащита, но такава, до каквато да прибягва в случай, че се опитат да я отвлекат. Как да привлече вниманието на властите, как да успокои напрежението между нея и похитителите. Физическата тренировка бе част от целия този процес, но целта бе да се измъкне. Да бяга. Да потърси помощ.

Сега, когато нямаше кой да й помогне, нищо от това не можеше да й послужи. Клариса, Мелба — кимна на дебелия и пое през натъпканото с мъже, зле осветено помещение. Пълната земна гравитация я теглеше като опасна болест. На една от масите за залагания анимационна жена бе подложена на сексуални атаки от три малки сивкави извънземни, докато над тях се рееше летяща чиния. Някой бе спечелил малък джакпот. Мелба извърна поглед. Зад гърба й невидим мъж се изсмя и тя почувства, че косъмчетата на тила й настръхват.

От всички нейни братя и сестри тя най-много харесваше тренировките. Когато дойде краят им, продължи с обучение по тай чи със собствен инструктор. После, когато навърши четиринайсет, баща й се пошегува с това на една семейна сбирка. Че имало смисъл да се учиш да се биеш, но да танцуваш, преструвайки се, че се биеш, било глупаво и загуба на време. Оттогава прекрати тренировките. Беше преди десет години.

Тя отвори червената врата и влезе. Кабинетът бе ярко осветен. Малко бюро с вграден дисплей, на който се виждаше счетоводна програма. Матови прозорци, пропускащи слънчевата светлина, но скриващи гледката от улиците на Балтимор. Диван, облицован с лъскава пластмаса, носеща логото на евтина марка бира, която дори хората на помощи можеха да си позволят. Двама сгърбени мъже седяха на дивана. Единият си беше имплантирал слънчеви очила и приличаше на насекомо. Фланелката на другия пращеше, изопната върху свръхразвитите му от стероиди мускули. Беше ги виждала и преди.

Травин стоеше до бюрото, опрял задник на него. Косата му бе подстригана съвсем късо, на слепоочията си имаше сивкави петна. Брадата му не бе много по-дълга. Беше облечен с костюм, който вероятно минаваше за добър в кръговете му. Баща й не би облякъл подобен.

— Ах, вижте, неподражаемата Мелба.

— Знаеше, че съм тук — каза тя. Нямаше столове. Нито едно незаето място за сядане. Тя остана права.

— Разбира се, че знаех — потвърди Травин. — Веднага щом влезе от улицата.

— Ще вършим ли работа? — попита тя. Гласът й режеше въздуха. Травин се ухили. Зъбите му бяха неравни и посивели. Направи го нарочно, сякаш за да подчертае, че е достатъчно богат да не се налага да се безпокои за подобни тъпотии. Тя почувства внезапна вълна на презрение. Той беше като стар култист — имитираше показните прояви на сила, без да разбира какво всъщност означават. Но се налагаше да работи с него, колкото и да й бе неприятно.

— Всичко е готово, госпожице — заяви Травин. — Мелба Алзбета Кох. Родена на Луната в семейството на Бека и Серджо Кох, всичките починали. Няма роднини. Няма данъчни задължения. Дипломиран електромеханик. Вашето ново амплоа ви очаква.

— А договорът?

— За „Церизиер“, цивилен товарен кораб, доставчик за операцията около Пръстена. Нашата госпожица Кох има място на борда. Като старши член. Със свой малък екипаж, който да командва, за да не си цапа ръчичките.

Травин извади от джоба си бял найлонов плик. През плика прозираха очертанията на евтин ръчен терминал.

— Всичко е тук, всичко е подготвено — обяви той. — Вземаш го и когато излезеш навън, ще си друга жена.

Мелба извади от джоба си терминала. Беше по-малък от този в ръката на Травин и с доста по-добро качество. Щеше да й липсва. Тя въведе кода, одобри трансфера и го прибра обратно в джоба си.

— Е, добре — каза. — Парите са при теб. Можеш да ми дадеш поръчката.

— Ах, но все още има един проблем — заяви Травин.

— Нали имахме уговорка? — попита тя. — Аз свърших моята част.

— И това говори добре за теб — кимна Травин. — Приятно е да се прави бизнес с теб. Наистина ми допада. Такива вълнуващи нови открития. Създаването на тази нова Мелба изискваше много, дори да поставим на работната маса ДНК. Да премахнем дублиращи записи в регистрите. Но не съм сигурен, че беше напълно откровена с мен.

Тя преглътна, опитвайки се да преодолее болезнената буца в гърлото си. Мъжът с очи на насекомо на дивана се размърда и от тежестта му пластмасовата тапицерия изскърца.

— Работиш с мои пари — изтъкна тя.

— Както би трябвало, както би трябвало — потвърди Травин. — Клариса Мелпомене Мао, дъщеря на Жул-Пиер Мао от търговска компания „Мао-Квиковски“. Много интересно име.

— „Мао-Квиковски“ бе национализирана, след като баща ми отиде в затвора — рече Мелба. — Вече не съществува.

— Корпоративна смъртна присъда. — Травин постави плика на бюрото. — Много тъжно. Но не и за теб, нали? Богатите хора са свикнали с парици. Знаят къде да ги приберат, за да са далече от любопитни очички. Може би ги оставят на жените си. Или на дъщерите.

Тя скръсти ръце и се намуси. На дивана мускулестият мъжага се прозя небрежно. Може би бе съвсем спонтанно. Тя позволи на тишината да се проточи, не защото искаше Травин да продължи да говори, а тъй като нямаше представа какво да каже. Той, разбира се, беше прав. Татко се бе погрижил и за двете, доколкото му е било по силите. Дори разследващите от ООН не можаха да се доберат до всичко. Клариса имаше достатъчно средства да живее тихо и спокойно на Луната или на Марс чак до старини. Само че тя вече не беше Клариса, а положението на Мелба бе различно.

— Мога да ти дам още десет хиляди — заяви тя. — Това е всичко, което имам.

Травин продължаваше да се усмихва в сиво.

— И всички онези големи парици са се изпарили, така ли? Оставили са те самичка в мрака. Хм, интересно. Аз обаче се поразрових. Ти наистина си много добра. Колкото и да се блещех, не виждах друго, освен сенки. И не чувах повече от далечни отгласи. Но… — той изтика плика пред себе си, като продължаваше да го притиска с пръст, както правеше и брат й Пьотър, когато бе почти сигурен, че е намислил победния си шахматен ход, но не смееше да го изиграе. Жест, в който се долавяше желание да владееш. — Направих нещо, което никой друг не е правил. Погледнах към Пръстена.

— Десет хиляди. Това е всичко, което имам. Честно. Останалото е похарчено.

— Няма ли да ти е нужно още, в такъв случай? Инвестиционен капитал? Нашата малка Мелба може да получи десет хиляди, стига да го поискаш. Петдесет хиляди — само кажи. Но очаквам да ми върне повече. Много повече.

Тя усети, че гърлото й се свива. Когато повдигна глава, движението й бе твърде бързо. Твърде припряно. Като на изплашена птичка.

— За какво говориш? — попита, опитвайки се гласът й да прозвучи уверено. Из въздуха, подобно на ухание на долнокачествен одеколон, висяха неизказани заплахи — мъжки и евтини. Когато той заговори отново, гласът му трептеше от дружелюбие.

— Да сме партньори. Ти си се захванала с нещо голямо. Нещо, свързано с Пръстена и флотилията, нали? Всички онези хора, отправили се към мрака да търсят чудовища. И ти искаш да отидеш с тях. Сигурен съм, че очакваш голямо възнаграждение в замяна на този риск. Нещо, каквото би се очаквало от една Мао. Кажи ми какъв е планът ти, аз ще ти помогна, а накрая ще делим.

— Няма какво да делим. — Изрече думите почти рефлекторно. Излязоха откъм гръбнака, решението бе твърде очевидно, за да се налага мозъкът й да се намесва.

Травин дръпна плика на масата към себе си. Примлясна леко с уста, сякаш изразяваше съжаление, ала прозвуча фалшиво.

— Ти премести небе и земя — рече той. — Даваше подкупи. Купуваше хора. Уреди всичко. И когато ми каза, че не ти е останало нищо в запас, аз ти повярвах. А сега ми казваш, че няма да има сделка? Какво пък — щом няма, значи няма.

— Аз ти платих.

— Не ми пука. Ние сме партньори. Истински партньори. Каквото получиш от това, аз също искам дял. Инак има и други хора, които биха се заинтересували да научат, че небезизвестната Мао се е захванала с нещо.

Сега вече двамата мъже на дивана я наблюдаваха внимателно. Тя се обърна и хвърли поглед през рамо. Металната врата на кабинета бе заключена. Прозорецът бе широк. Имаше метална мрежа, но тя можеше да се прибере, ако решиш да го отвориш и да пропуснеш вътре ветреца. Онзи с вида на насекомо се надигна.

Имплантите й се задействаха, ако потърка език по небцето. Два кръга в посока, обратна на часовниковата стрелка. Скрито, невидимо движение. Придружено от странно усещане. Беше толкова лесно, колкото да мислиш. Цял оркестър от жлези, разположени в шията, главата и корема изпразниха миниатюрните си мехурчета, изливайки в кръвта й сложна биохимична смес. Тя потрепери. Беше като оргазъм, но без удоволствие. Почти усещаше как съвестта и задръжките я напускат. Беше в ясно съзнание и жива.

Всички звуци в стаята — тътнежът на уличното движение, приглушената какофония от масите за залагане, гадният глас на Травин — утихнаха, сякаш коктейлът, плаваш в жилите й, бе напълнил ушите й с пяна. Устата й се изпълни с метален вкус. Времето се забави.

Какво да направи?

Главорезите на дивана бяха първата заплаха. Тя пристъпи към тях, забравила за неприятната хватка на гравитацията. Изрита мускулестия в капачката на коляното, докато той се надигаше, и чу как костите му хрущят. На лицето му бе изписана тревога и изненада. Докато падаше, тя повдигна другото си коляно и пресрещна с него спускащия се ларинкс. Целеше се в лицето. Гърлото също е добре, помисли си, усещайки как хрущялите се огъват под удара.

Насекомоподобният се хвърли върху нея. Движеше се необичайно бързо, неговото тяло също бе усъвършенствано. Вероятно подсилени мускулни неврони. Нещо, което да скъси миговете, през които невротрансмитерите прекосяват синапсите. И да му осигури нужното предимство, когато се бие с друг главорез. Ръката му легна на рамото й и яките му пръсти се вкопчиха в нея. Тя се завъртя към него и падна, дърпайки го със себе си. Удари с разтворена длан вътрешната страна на десния му лакът, за да промени посоката на движението му, улови го с две ръце за китката и я усука. Нито едно от тези движения не бе съзнателно или преднамерено. Раждаха се някъде дълбоко в мозъка й, подхранвани от липсата на ограничения. Ако това можеше да се нарече бойно изкуство, то се равняваше на изпитания подход на крокодила да дърпа плячката си под водата — скорост, сила и освободен от задръжки и трупан в продължение на няколко милиона години инстинкт. Учителят й по тай чи навярно щеше да отмести засрамено поглед.

Мускулестият тупна на пода и от устата му рукна кръв. Насекомоподобният се откъсна от нея, но това беше грешка. Тя задържа прегънатия му лакът и направи движение с хълбоците. Той беше по-едър от нея и бе живял през целия си живот на планета с по-голяма гравитация. Беше натъпкан със стероиди и можеше да се уповава на някои подобрения в тялото. Но тя нямаше нужда да е по-силна от него. А само да е по-силна от малките кости в китката и лакътя. Той изгуби равновесие и падна на коляно.

Мелба — не Клариса — се завъртя около него, увивайки дясната си ръка около шията му, след това я затвори в ключ отляво, защитавайки главата си, ако мъжът реши да удари назад. Не се налагаше да е по-силна от него, само достатъчно силна да притисне меките артерии, по които течеше огромно количество кръв.

Пистолетът на Травин гръмна и направи дупка в дивана. Пяната вътре приличаше на експлодирала гъба. Времето й изтичаше. Тя извика, съсредоточавайки силата на вика в ръцете и раменете си. Усети как се прекършва вратът на насекомоподобния. Травин стреля отново. Ако я уцели, ще умре. Не се страхуваше от това. Тази мисъл бе някъде извън съзнанието й. Оставаше още съвсем малко. И трябваше да се свърши бързо. Много бързо.

Ако беше достатъчно умен, щеше да гръмне и трети път. Това щеше да е мъдра постъпка. Предвидлива. Но той не бе нито мъдър, нито предвидлив. Подчини се на тялото си и се опита да побегне. Той беше маймуна и милионите години еволюция му крещяха да избяга от хищника. Че няма време за повече грешки. Тя усети, че в гърлото й се надига нов вик.

Времето полетя. Пръстите й се впиха в шията на Травин. Главата му бе завряна в ъгъла на бюрото. По скалпа му се стичаше кръв. Тя го натисна, но той бе твърде тежък. Пусна го и той рухна на пода, като стенеше оглушително.

Стене. Значи е жив. Сега вече страхът се върна и заедно с него се появи гадене. Той беше жив все още. Имаше пистолет. Трябва да разбере какво е станало с него. Тя затършува наоколо с изтръпнали и безчувствени пръсти.

— Партньори — произнесе и пусна два куршума в главата му. Сигурно ги чуха отвън въпреки глъчката. Тя се надигна, доближи металната врата и натисна дръжката. Беше залостена. Никой не би могъл да влезе, освен ако не разполага с ключ. Можеше да е спокойна. Те няма да повикат полиция. Надяваше се, че няма да повикат.

Тя се свлече на пода. По лицето й се стичаха реки от пот, тялото й се тресеше. Точно сега не можеше да си позволи да изгуби съзнание. Не и тук. Сви колене към гърдите си, захлипа, но не от страх или мъка, а от това, което й причиняваше собственото й тяло. Някой почука плахо на вратата. Сетне малко по-настойчиво. Още само няколко минути и с нея всичко ще бъде наред. Не, няма да бъде. Е, поне няма да е толкова зле. Само няколко минути.

Ето защо хормоналното модифициране никога не бе намерило място при военните. Отряд войници, лишени от колебание и страх, натъпкани с адреналин и готови да разкъсат другите и себе си, но да спечелят боя. Но същите тези войници след няколко минути ще лежат сгърчени на земята и ще оставят друг да завладее бойното поле. Недалновидна технология, поне от тази гледна точка, но не и лишена от преимущества. Лесна за осъществяване и не особено скъпа. Подходяща за случаи като този. Първото, което й хрумна, докато планираше операцията.

Хлипанията й се усилиха и тя започна да повръща. От опит знаеше, че няма да продължи дълго. Между напъните гледаше как мускулестият се опитва да си поеме дъх през смазания ларинкс, но това бе борба с предизвестен край. Въздухът се изпълни с мирис на кръв и повръщано. Мелба си пое дъх и избърса чело с опакото на ръката. Боляха я синусите и не знаеше дали е от повръщането или заради фалшивите жлези, имплантирани в тъканите. Не че имаше значение.

Сега вече на вратата се чукаше отчаяно. Тя различи гласа на дебелия. Времето й бе на привършване. Взе найлоновия плик и го прибра в джоба. Мелба Алзбета Кох изпълзя през прозореца и тупна на улицата. По ръцете й имаше кръв. Трепереше при всяка крачка. Очите я боляха от слънчевата светлина и тя използваше сенките да се прикрива. В тази част на Балтимор можеха да я видят хиляди и същевременно да се направят, че не са я видели. Атмосферата на анонимност, създавана от наркодилърите и сутеньорите, сега действаше в нейна полза.

Тя вече знаеше, че ще се оправи. Че всичко ще бъде наред. Последният инструмент бе на мястото си, оставаше само да се прибере в хотела и да пийне нещо, което да възвърне баланса на електролитите й, а след това да поспи. След няколко дни ще се яви на борда на „Церизиер“ и ще започне дългото си пътуване към границите на Слънчевата система. С изправен гръб и избягвайки погледите на минувачите, тя продължи нататък. Дванайсетте пресечки до хотела й се струваха вечност. Но тя ще успее. Ще направи каквото трябва да бъде направено.

Защото тя е Клариса Мелпомене Мао. Семейството й разполагаше със съдбините на градове, колонии и планети. А сега баща й седеше в анонимен затвор, бе му забранено да се среща с когото и да било, освен с адвокатите, и доживяваше остатъка от дните си в безчестие. Майка й се бе скрила в частен дом на Луната и скъсяваше отреденото й време с лекарства. Братята и сестрите — тези, които още бяха живи — се бяха пръснали по места, където да се скрият от омразата на два свята. Някога името на семейството й е било изписано със звездна светлина и кръв, а сега ги бяха накарали да изглеждат като негодници. Бяха ги унищожили.

Но тя можеше да поправи нещата. Нямаше да е лесно, нито пък щеше да стане веднага. Понякога й се струваше, че жертвата е твърде голяма, но въпреки това бе готова. Щеше да накара всички да видят колко несправедливо бе постъпил Джеймс Холдън със семейството й. Тя щеше да го изобличи и унижи.

А след това щеше да го унищожи.