Серия
Експанзията (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Abaddon’s Gate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 10 гласа)
Сканиране
NomaD (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Джеймс С. А. Кори

Заглавие: Вратата на Абадон

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

Художник: "Megachrom"

ISBN: 978-954-655-501-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/841


На Уолтър Джон Уилямс, който ни показа как да го правим, и на Кери Вон, която се погрижи да не оцапаме твърде много работата

Пролог
Манео

Манео Юнг-Еспиноза — Нео за приятелите му от станция Церера — се беше сгушил в пилотската кабина на малкия кораб, кръстен от него „Уай Кю“. След близо три месеца вероятно му оставаха не повече от петдесетина часа, преди да започне да създава история. Храната му бе свършила преди два дни. Единствената питейна вода, с която разполагаше, беше половин литър рециклирана пикня, която вече бе минала през тялото му повече пъти, отколкото би могъл да преброи. Беше изключил всичко, което можеше да се изключи. Реакторът бе спрян. Все още разполагаше с пасивни монитори, но не и с активни датчици. Единственото осветление в кабината идваше от сиянието на екраните. Електрическото одеяло, с което се бе загърнал, с подпъхнати под тялото му краища, също не работеше. Спрени бяха широкообхватният и фокусираният предавател, а идентификаторът бе разединен още преди да изпише новото име на корпуса. Не бе летял толкова дълго само за да позволи някакъв случаен импулс да го издаде на флотилиите.

Петдесет часа — дори по-малко — и единственото, което трябваше да прави през това време, бе да остане невидим. И да не се сблъска с нещо, но тази част бе в las manos de Dios[1].

Братовчедка му Евита го въведе в нелегалното общество на катапултистите. Това беше преди три години, точно преди петнайсетия му рожден ден. Беше си останал у дома, майка му бе отишла на работа в завода за преработка на вода, баща му имаше среща с групата за поддръжка на енергосистемата, на която бе началник, а Нео бе пропуснал да отиде на училище за четвърти път през този месец. Когато системата обяви, че някой чака на вратата, Нео предположи, че е училищният охранител, дошъл да му се скара, задето е толкова мързелив. Но вместо него завари там Евита.

Тя бе с две години по-голяма, дъщеря на майчината му сестра. Същинска поясна. От тези с издължени, крехки тела, само дето тя наистина бе от там. Нео я хареса от първия миг, когато я видя. Често се опитваше да си представи как ли ще изглежда, ако се съблече. Какво ще бъде, ако я целуне. А ето че сега бе дошла сама и апартаментът бе изцяло на негово разположение. Сърцето му залумка три пъти по-бързо още преди да отвори вратата.

Esa, unokabatya — рече тя и махна с ръка.

Hoy — отвърна той, опитвайки се да се държи спокойно и хладнокръвно. И той като нея бе израсъл в големия град на станция Церера, но баща му беше нисък и набит, което издаваше, че е землянин. Това не пречеше на Нео да ползва космополитния сленг на поясните, ала от нейните устни той звучеше далеч по-естествено. Когато Нео говореше, бе все едно, че облича чуждо яке.

— Едни койоси ще се събират долу при порта. При Силвърстари Кампус — повдигна тя горната си устна, мека и пълна като възглавница. — Идваш?

— Що не? — сви рамене Нео. — И без туй нямам друга работа.

По-късно той се досети, че са го довели, защото Мила Сана, марсианката с конска физиономия, която бе по-малка от него, го е харесала и всички искаха да се забавляват, докато гледат как тази грозотия се върти около мелеза, но тогава не му пукаше. Ходеше на срещите при Силвърстари Кампус и там чу за катапултирането.

А то се правеше така: някакъв койо стъкмява корабче. Може да е от останки. Може да е откраднал някои части. Последното бе най-вероятно. Едва ли е нужно нещо повече от термоядрен факел, противоускорително кресло и въздух и вода, колкото да свършиш работата. Сетне всичко опира до изчисляване на траекторията. Без ъпстейнова приставка факелният двигател гори пръчките твърде бързо, за да те откара на значително разстояние. Във всеки случай не и без чужда помощ. Номерът е да планираш траекторията така, че ускорението — и най-добре да се ползва само за кратко — да осигури на кораба гравитационна помощ, засмуквайки скоростта от планета или луна, и да продължиш нататък толкова, колкото ти позволява тласъкът от тях. А след това да измислиш как да се прибереш, без преди това да пукнеш. Цялото това нещо се проследяваше от двойно кодирана черна мрежа, в която бе по-трудно да се проникне, отколкото в системите за сигурност на Лока Грейга или „Златен клон“. Може би тъкмо те я бяха създали. Всичко това бе далеч извън всякакви предели на закона и някой приемаше залозите. Естествено, заради опасността. Накрая, когато се върнеш, вече всички знаят кой си. Можеш да цъфнеш на някой купон и да се наливаш до забрава, да си бъбриш с когото искаш, и дори да подхванеш Евита Юнг за дясната цица и тя няма да ти каже да си махнеш ръката.

Ето как Нео, който никога не бе се интересувал от нищо, внезапно се сдоби с амбиция.

* * *

— Това, което хората не бива да забравят, е, че Пръстенът не е вълшебен — обясняваше марсианката. През последните месеци Нео неведнъж бе гледал за Пръстена по новините, пък и момичето му харесваше. Хубаво личице. Приятен акцент. Не беше набита като земляните, но очевидно и не принадлежеше към поясните. Като него. — Още не го разбираме и няма да го разберем през следващите няколко десетилетия. Но последните няколко години ни донесоха най-интересните и вълнуващи научни открития в технологията на материалите от откриването на колелото насам. През следващите десет-петнайсет години ще започнем да виждаме приложенията на това, което научихме от наблюдението на протомолекулата, и то ще…

— Плодове на отровено дърво — прекъсна я старецът с изсъхнала като пергамент кожа, който седеше до нея. — Не можем да си позволим да забравим, че всичко това е продукт на масово убийство. Престъпниците и чудовищата от „Протоген“ и „Мао-Квик“ стовариха оръжието си върху невинни хора. Всичко започна с едно най-обикновено клане и да се вадят дивиденти от случая е доста противоречива работа.

Камерата се завъртя към водещия, който поклати глава, докато слушаше думите на пергаментовия.

— Равин Кимбъл — заговори водещият, — осъществихме контакт с несъмнено чуждоземен артефакт, превзел станция Ерос, прекарал почти година на самоусъвършенстване в естествената фурна на Венера, а след това изстрелял масивен комплекс от структури малко отвъд орбитата на Уран, за да построи там широк почти километър пръстен. Едва ли ще твърдите, че моралът изисква от нас да пренебрегнем подобни факти.

— Химлеровите експерименти с хипотермия в Дахау… — поде пергаментовият и размаха пръст във въздуха, но сега бе ред на хубавата марсианка да го прекъсне.

— Може ли да не се връщаме чак към четирийсетте години на двайсети век? — попита тя с усмивка, която казваше „държа се дружелюбно, но по-добре си затваряй плювалника“. — Тук не става въпрос за нацисти в космоса. Това е вероятно най-важното събитие в цялата досегашна човешка история. Ролята на „Протоген“ несъмнено е ужасна и те бяха наказани за делата си. Но е време да…

— Не ставало въпрос за космически нацисти! — почти изрева старецът. — Нацистите не идват от космоса! Те са тук, сред нас. Те са чудовища, притежаващи най-лошата страна на човешката природа. Когато се възползваме от подобни открития, ние легитимираме пътя, по който са направени.

Хубавата марсианка завъртя очи и погледна към водещия сякаш очакваше помощта му. Водещият сви рамене, което само ядоса още повече възрастния участник.

— Пръстенът е изкушение за греха — извика старият равин. В ъгълчетата на устните му се бяха събрали малки бели капчици слюнка и операторът реши да ги покаже в едър план.

— Не знаем какво е — възрази марсианката. — Трябва да имаме предвид, че протомолекулата е била предназначена да работи с едноклетъчни организми на праисторическата Земя, но вместо това се озова на Венера, сред далеч по-сложен субстрат. Вероятно дейността й е напълно преустановена, но със сигурност мога да заявя, че тя няма нищо общо нито с изкушението, нито с греха.

— Те са жертви. Вашият „сложен субстрат“! Говорим за обезобразени тела на невинни жертви!

Нео намали звука и продължи да ги гледа още известно време как ръкомахат.

Отне му месеци да изчисли траекторията на „Уай Кю“ и да определи момента, когато Юпитер, Европа и Сатурн ще се озоват в нужните позиции. Прозорецът бе толкова тесен, че беше като да хвърлиш стреличка от разстояние половин километър и да приковеш с нея крилото на муха. Най-голямата трудност произхождаше от Европа. Бръснещ полет покрай луната на Юпитер, сетне надолу, толкова близо до газовия гигант, че почти да го одращи. От там отново в пространството за дългия полет покрай Сатурн, изстисквайки гравитационни тласъци от орбиталната му скорост, и още по-нататък в черната пустош, без допълнително ускорение, но със скорост, с каквато никой не би повярвал, че може да полети този малък, импровизиран междупланетен скакалец. През милиони километри вакуум към една мишена, по-мъничка от дупчицата в задника на комар.

Нео си представяше реакцията на всички онези военни и научни кораби, увиснали край Пръстена, когато едно малко корабче без идентификатор, носещо се по балистична траектория, изплува от нищото и профучи право през Пръстена със скорост от сто и петдесет хиляди километра в час. А след това се налагаше да действа бързо. Не разполагаше с достатъчно гориво, за да укроти тази скорост, но трябваше да забави достатъчно, за да могат да пратят спасителен кораб.

Без съмнение щеше да прекара известно време в дранголника. Може би две години, ако съдията е ядосан. Но си струваше. Заслужаваше си дори само заради коментарите на всички негови приятели, следящи прогреса му в мрежата, които вероятно щяха да се свеждат до „май ще успее, мама му стара“. Нео щеше да влезе в историята. Дори след сто години хората щяха да си спомнят за най-великия катапултен полет, осъществяван някога. Конструирането на „Уай Кю“ му отне няколко месеца, още толкова щеше да трае полетът, а после и затворът. Но си заслужаваше. Защото щеше да живее вечно.

Двайсет часа.

* * *

Най-голямата опасност беше флотилията, заобикаляща Пръстена. Преди няколко месеца Земята и Марс здравата изпотрошиха армадите си, но това, което остана, почти изцяло се бе скупчило около Пръстена. Или в пространството между вътрешните планети, но тези последните не предизвикваха безпокойство. Там вероятно имаше двайсет-трийсет големи военни кораба, които се дебнеха едни други, докато всички научноизследователски съдове, които бе възможно да откриеш в Слънчевата система, следяха зорко и подслушваха внимателно пространството на поне хиляда километра около Пръстена. Изплашени до смърт, разбира се. Въпреки всичкия метал и керамика, натъпкани в едно малко ъгълче на пространството, въпреки относително тесния участък от хиляда километра от вътрешната страна на Пръстена, шансовете да се сблъска с нещо оставаха нищожни. Там имаше далеч повече нищо, отколкото нещо. А дори да се удари в някой от големите кораби, няма да е жив, за да се обезпокои, затова реши да изостави подобни мисли и се зае с настройката на високоскоростната камера. Защото, когато най-сетне дойде моментът, всичко ще стане толкова бързо, че дори няма да знае дали е попаднал право в целта, докато не анализира данните. А най-важното, разбира се, бе да постави рекорд.

Когато приключи с настройките, той включи камерата.

— Здрасти — рече в обектива. — Говори Нео. Нео Соло. Капитан и единствен член на екипажа на суверенния поясен круизер „Уай Кю“. Mielista me. Остават шест часа преди да се случи най-голямото прошмугване, откакто Бог е създал човека. Ох, майчице, сладката София Бран и Исус, нашият Бог и спасител. Гледайте внимателно. Щото мигнете ли, ще замине, ясно?

Той прегледа записа. Изглеждаше ужасно. Вероятно имаше време — би могъл да обръсне рядката, сплъстена брада и поне да си завърже косата на плитка. Съжали, че не бе отделил време за всекидневни тренировки и сега раменцата му бяха като на пиле. Но беше твърде късно. Всъщност би могъл да промени ъгъла на обектива. Носеше се на балистична траектория. Едва ли щеше да го споходи някой неочакван гравитационен тласък, че да се безпокои.

Опита отново от два други ъгъла, докато суетата му бе позадоволена, и превключи на външни камери. Встъплението му бе дълго само десет секунди. Щеше да започне излъчването на двайсет секунди от стартовата линия и после да премине на външни камери. Над хиляда кадъра в секунда и въпреки това имаше опасност да пропусне Пръстена между кадрите. Можеше само да се надява, че няма да стане. Това бе най-добрата камера, която успя да си набави.

Той допи остатъка от водата и съжали, че не бе взел още храна. Точно сега тубичка с протеинова паста щеше да му дойде добре. Скоро всичко щеше да приключи. Ще се озове на борда на някой земен или марсиански бриг, където ще има свястна тоалетна, изобилие от питейна вода и затворнически порцион. Почти очакваше с нетърпение този момент. Предавателят се пробуди и изписука, че е приел фокусиран сигнал. Той отвори линията. Кодираното съобщение можеше да е само от черната мрежа и изпратено достатъчно отдавна, за да го застигне точно тук. Някой друг, освен него, също бе готов да се покаже пред света.

Евита бе все така красива, но изглеждаше далеч по-женствена, отколкото по времето, когато той започна да събира пари и части, за да построи „Уай Кю“. След още пет години щеше да е съвсем плоска. Но той все още си падаше по нея.

Esa, unokabaya — рече тя. — Очите на света. Всички са вперени в теб. И моите също.

Тя се усмихна и за един миг му се стори, че може би ще си вдигне фланелката. За късмет. И тогава връзката бе прекъсната.

Два часа.

* * *

— Повтарям, тук марсианската фрегата „Люсиен“. Обръщаме се към неидентифицирания кораб, приближаващ Пръстена. Отговорете незабавно или ще открием огън.

Три минути. Твърде рано го бяха видели. До Пръстена все още оставаха три минути, а не би трябвало да го засекат преди началото на последната минута.

Нео се покашля.

— Няма нужда, ясно? Няма нужда. Тук „Уай Кю“, пътнически от станция Церера.

— „Уай Кю“, идентификаторът ви не е включен.

— Спипахте ме, а? Имам нужда от помощ, за да го оправя.

— Предавателят ви работни перфектно, но не чувам сигнал за бедствие от радиофара.

— Не търпя бедствие — отвърна той, като провлачваше сричките, за да печели всяка секунда. Важното беше разговорът да върви. — Просто съм на балистична траектория. Мога да включа реактора, но това ще отнеме няколко минути. Дали не бихте могли да ми помогнете?

— „Уай Кю“, навлизате в забранена за полети зона — отбеляза марсианецът и на лицето на Нео разцъфна усмивка.

— Няма проблем — рече той. — Няааама проблем. Предавам се. Трябва само да забавя малко. След секунди го включвам. Не се пенявете толкоз.

— Имате десет секунди да промените траекторията встрани от Пръстена или ще открием огън.

Страхът имаше вкус на победа. Почти бе успял. Летеше право към Пръстена и те не знаеха какво да правят. Една минута. Той включи подгряването на реактора. В този момент дори вече не ги лъжеше. Цял оркестър датчици запяха познатата си песен.

— Не стреляйте — заговори Нео и разклати ръка в подигравателен жест. — Моля ви, сър, не стреляйте по мен. Ще забавя колкото се може по-скоро.

— Имате пет секунди, „Уай Кю“.

Оставаха му трийсет секунди. Веднага щом корабните системи се включиха, на екрана се показа програмата за разпознаване „приятел-враг“. „Люсиен“ щеше да прелети съвсем наблизо. На около седемстотин километра. Нищо чудно, че го бяха видели. От такава дистанция „Уай Кю“ щеше да свети на екраните им като коледно дръвче. Лош късмет, нищо повече.

— Можете да гърмите, щом толкоз искате, но аз забавям колкото ми е по силите — рече той.

Изведнъж зазвуча аларма. На екрана се появиха две нови точки. Кучият син наистина бе изстрелял торпеда.

Петнайсет секунди. Ще успее. Той включи широкообхватния предавател и външната камера. Пръстенът бе някъде там, в диаметър от хиляда километра, все още твърде малък и твърде тъмен, за да се различи с невъоръжено око. Виждаше се само звездният покров.

— Задръжте огъня! — извика той на марсианската фрегата. — Задръжте огъня!

Три секунди. Торпедата се приближаваха бързо.

Една секунда.

Звездите угаснаха в миг.

Нео чукна с пръст монитора. Никаква реакция. „Приятел-враг“ не показваше нищо. Нито фрегатата, нито торпедата. Нищичко.

— Хм — изсумтя той, — ама че странна работа.

На монитора се появи синкава светлина и той се надвеси над него, сякаш от няколко сантиметра разстояние би могъл да види по-добре.

Времето за задействане на датчиците за високо g бе по-малко от пет стотни от секундата. Самата аларма се включваше след още три стотни, прехвърляйки енергийни импулси към червената лента под екрана и сирената. Миниатюрният индикатор на дисплея, на който се изписа 99 g, живя половин секунда, преди светодиодите му да издъхнат. По това време Нео вече беше червено петно върху вътрешността на пилотската кабина, след като спирачният режим на кораба го бе запокитил през екрана към далечната преграда за по-малко време, отколкото е нужно да се задейства някой синапс. За едни дълги пет секунди корабът скърцаше и се напрягаше не защото спираше сам, а защото го спираха отвън.

Монтираната в мрака от външната страна високоскоростна камера продължаваше да предава, пращайки хиляда кадъра в секунда от нищото.

А после и от нещо друго.

Бележки

[1] В ръцете на Бог (исп.). — Б.пр.