Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (42)

41.
Бика

Складовите помещения бяха твърде просторни, за да бъдат затвор. Тук е трябвало да се съхраняват различни припаси, с които да бъде даден нов старт в случай на екологична катастрофа. Почвени образци и достатъчно сгъстен водород и кислород, за да се създаде наново плиткият океан на заселническия кораб. Бика насочваше механобота през огромното открито пространство, просторно като катедрала, но без нито едно изображение на Бог. Това бе храм, посветен на обществената полза и инженерната мисъл, на красотата на функцията и величието на експеримента, които щяха да изстрелят човечеството към далечните звезди.

Около него всичко се разпадаше. Цялата информация, която успя да събере, сочеше недвусмислено, че Ашфорд е превзел инженерния отсек и реактора в далечния южен край на барабана, както и командния център на север. Отрядите му се движеха свободно навсякъде. Па беше изчезнала, може би дори бе убита. Тя все още разполагаше с лоялни поддръжници като Бика, но ако открият тялото й в някой рециклатор, те ще се стопят бързо. Той бе направил всичко, което зависеше от него. Бе се опитал да замени отнетата му власт с изобретателност и когато това не се получи, се бе примирил с клането, устроено от протомолекулата и нейната станция, и се бе опитал да започне всичко отначало. Една малка цивилизация на входа на пустошта. Ако бе малко по-безмилостен, може би щеше да се получи. И тогава нямаше да се носи през това огромно, пусто пространство, придружаван от тихо метално подрънкване. И преследван от спомените за греховете си. Не заради хората, които бе убил, а заради мисълта, че ако бе убил може би още един или двама, щеше да се окаже достатъчно.

Дори с тази мрачна сянка в сърцето не можеше да не се възхити на мащабите на това творение от стомана и керамика. Индустриалната красота на дизайна. Съжаляваше, че корабът не бе отлетял към звездите, вместо да се загнезди в гърлото на ада. Съжаляваше, че не бе допринесъл това да стане.

Опита да се свърже със Серж, но нямаше отговор. Потърси Корин. Може би трябваше да позвъни и на Сам, но се опасяваше, че Ашфорд ще надуши за връзката им. Провери на радиовълната, но засега Моника Стюарт не бе правила изявления. Можеше само да се надява, че планът на Ашфорд ще рухне под собствената си тежест, както бе станало с досегашните му планове. Но шансът не бе голям. Ашфорд просто искаше да взриви кораба. Това бе по-лесно, отколкото да създаде нещо.

Помисли си дали да не запише прощално послание до Фред Джонсън — да се извини, да се оправдае или да го накара да се почувства гузен, че го е натоварил с подобна задача.

В този момент дочу стъпки от един съседен коридор. Повече от един човек. Двама, може би трима. Извади пистолета от кобура и провери пълнителя. Отекна тихо метално изщракване. Стъпките заглъхнаха.

— Ей, Бик? — обади се познат глас. — Човече, там ли си?

— Кой пита? — отвърна с въпрос Бика и се закашля.

— Джим Холдън — рече гласът. — Няма да ме застреляш, нали? Защото Сам ни каза, че сме на една и съща страна.

Холдън пристъпи в осветената част. Вероятно това е имала предвид Сам, когато му каза, че знае на кого може да има доверие. И беше права. Холдън бе вън от всякакви фракции. Имаше репутацията на човек без задни мисли. Този, който го последва, бе Еймъс Бъртън. В първия миг Бика бе изненадан, че го вижда на крака, сетне си спомни за своето положение и неволно се усмихна. Свали пистолета, но не го прибра.

— И какво я кара да мисли така? — попита.

— Едни и същи врагове — обясни Холдън. — Трябва да спрем Ашфорд. Ако направи това, което е намислил, всички ние сме обречени. И съм почти сигурен, че Пръстенът ще изтреби хората от другата страна. Земята, Марс, Пояса. Всички.

Бика усети, че нещо са размърдва дълбоко в гърдите му. Не знаеше дали е тежестта на новите страхове, пробудили се след поредната дрямка. Той прибра пистолета в кобура, улови ръчките и насочи механобота към двамата.

— Добре — рече, докато ги наближаваше. — Какво ще кажеш да започнеш отначало и да ми разкажеш какво всъщност става?

Бика и преди се бе срещал с хора, които бяха надарени с харизма. С усещането, че са избрани да държат събитията в свои ръце и да бъдат харесвани. Фред Джонсън бе такъв, Холдън също притежаваше това качество донякъде. Имаше нещо в откритото му държане, което напомняше за Фред. Говореше ясно и просто, но с многозначителен глас — станцията нямало да се отключи, докато не спрат реакторите и електронните смущения от корабите, създателите на протомолекулата били унищожени от някаква загадъчна сила, дори по-лоша от тях, станцията щяла да изпепели Слънчевата система, ако реши, че човешките оръжия представляват реална заплаха — всичко това изглеждаше напълно достоверно. Може би бе заради дълбочината на неговата вяра. Може би просто имаше дарбата да убеждава другите. Но Бика изпитваше нарастващо уважение към Джим Холдън по същия начин, по който можеше да уважава гърмяща змия. Този човек бе опасен просто защото беше такъв, какъвто е.

Когато Холдън поуспокои своя патос и взе да повтаря, че трябва да спрат Ашфорд и че Сам ще успее да им спечели малко време, през което екипажите на корабите да изключат реакторите, Бика се почеса по брадичката.

— Ами ако Ашфорд е прав? — попита той.

— Не разбирам.

— Ако всичко това, което знаеш от един извънземен, цели да ни заблуди?

Холдън неволно стисна зъби.

— Може и да е така — кимна той. — Няма как да разберем със сигурност. Но Сам каза, че Ашфорд смята да пожертва „Бегемот“, когато открие огън по Пръстена, и ако Милър не лъже, той пък ще пожертва и всичко останало. Готов ли си да поемеш този риск?

— Риск има и в двете възможности — посочи Бика. — Може би ако го спрем, ще спасим системата. И тогава ще оставим Пръстена отворен за други създания, готови да се хранят с мозъците ни. Ези и тура. И нямаме време да го проверим. Няма никакъв начин да знаем със сигурност. Рискът винаги остава.

— Така е — съгласи се Холдън. — Е, какво ще бъде?

Бика въздъхна и от това се закашля отново. Гъстият секрет, който изпълни устата му, имаше вкуса на кортикостероиден спрей. Той се изплю.

— Да речем, че превземем инженерния отсек — поде той. — Вероятно ще е доста кърваво, но ще се справим. Докато барабанът се върти, единственият път между инженерния и командния център е или през външния асансьор, или през командния транзитен пункт, а след това през целия барабан до инженерния транзитен пункт. Само че неговите подкрепления ще стигнат там преди нас.

— Сами вече е в инженерния — съобщи Еймъс. — Може би ще успее да подготви почвата за нас, преди да дойдем.

— Това би било добре — съгласи се Бика.

— А след като го превземем?

— Ще напомпаме командния център с азот и ще ги изкараме оттам, когато захъркат — обясни Бика. — Ако капитан Па все още е жива, те ще са неин проблем.

— Ами ако не е? — попита Еймъс.

— Значи ще са мой — отвърна Бика. Усмивката на Еймъс подсказваше, че го е разбрал правилно.

— А реакторът? — обади се Холдън. — И него ли ще изключиш?

— Това е резервният план — ухили се Бика. — Изключваме го и спираме всичко останало.

— Може ли да попитам защо?

— Да речем, че за да отключим онова нещо и да му попречим да унищожи Слънцето, дори и Ашфорд да успее да стреля — отвърна Бика.

— Съгласен — кимна Холдън. — Можеш да разчиташ на моя екипаж. Е, малко са поопърпани.

— Но пък с верни сърца — добави Еймъс.

— Не зная с колко души все още разполагам — призна Бика. — Ако успея да се добера до неколцина от тях, ще разбера.

— И къде ще устроим представлението?

Бика се замисли. Ако ще опитват атака на инженерния отсек, ще е добре да организират нещо за отвличане на вниманието. Нещо, което ще накара Ашфорд да се заеме с маловажни неща. Което ще нарани гордостта му. Ашфорд не беше от хората, които обмислят внимателно плановете си, но беше предпазлив. Ако има начин да го ядосат, да преодолеят тази негова предпазливост… Но да го направят и същевременно да пратят съобщения на другите кораби, че трябва да спрат реакторите си, щеше да отнеме време, освен ако…

— Да — рече той навъсено. — Зная къде ще отидем. Може би ще е малко опасно да стигнем до там. Хората на Ашфорд сноват навсякъде из барабана.

— Не са толкова много, колкото бяха, когато започнахме — подметна Еймъс. Но Бика не се поинтересува какво има предвид.

— Води ни — заяви Холдън. — Идваме след теб.

Бика намести пръсти върху ръчките. На лицето на Холдън се четеше известно объркване. Кой знае защо Бика изпита леко отвращение към себе си. Готвеше се да изложи на опасност живота на неколцина цивилни само за да предизвика вниманието на Ашфорд, без да има каквато и да било представа как ще се развият събитията. Не знаеше какво говори това за него, но със сигурност не беше нищо добро.

* * *

Радио „Свободна бавна зона“ се разполагаше в бившата колониална административна сграда. Тесните помещения и коридори бяха наследство от времето, когато корабът все още се наричаше „Науву“, преустройството на помещенията би изисквало твърде много усилия, за да се заеме някой с това. Бика ги бе предоставил на Моника Стюарт и нейния екип, тъй като не му струваше нищо. Нещо, от което не се нуждае — стари помещения, — за нещо, от което има нужда: познатото лице и успокояващия глас, които ще превърнат „Бегемот“ в дом за хора, събрани от различни места.

Радиопредавателното студио бе импровизирана клетка със стени от зелени пластмасови плоскости, които някой бе откъртил от пода и подпрял хоризонтално. Осветлението също бе импровизирано, навсякъде се виждаха увиснали кабели. Бика познаваше повечето от лицата, но не всички. Моника Стюарт, разбира се. Сега екипът й бе сведен до една жена от Земята на име Окю и тъмнокож марсианец, известен като Клип.

Бика оглеждаше пространството от тактическа гледна точка. Нямаше да е трудно да се блокират входовете. Тънките стени не осигуряваха надеждно прикритие, но можеха да спрат поне гумените куршуми. Два часа работа със стоманени листове и метални клинове и мястото щеше да стане почти непревземаемо. Надяваше се, че няма да се стигне до това.

— Спряхме предаванията веднага щом започнаха престрелките — осведоми го Моника. — Ще чакаме нещата да се поуспокоят.

— Добър план — кимна Бика и в този момент ръчният му терминал изписука. Той вдигна пръст и прие повикването. На екранчето се появи лицето на Корин. Изглеждаше пребледняла. Разтърсена от нещо. Познато изражение.

— Какво става?

— Сър, имам около трийсет души — заговори Корин. — Въоръжени и с бронежилетки. Държим под контрол комисариата и цивилните офиси. След като Ашфорд завладя транзитните пунктове, премина в отстъпление.

— Па?

— Жива е — отвърна Корин. — Пребита от бой, но жива.

— Може да го наречем малка победа.

— Изгубихме Серж — съобщи Корин, гласът й бе странно безизразен. Бика усети, че по инерция се готви да каже „съжалявам“, и потисна импулса. По-късно ще изказва съболезнования. Моментът не беше за това.

— Случва се — рече. — Доведи всички, които можеш да отделиш, в колониалната административна сграда. С оръжия. Нека носят всякакви оръжия, каквито намерят.

— Там ли е новият щаб?

— Временната служба за охрана — отвърна Бика и Корин почти се засмя. Тя отдаде чест и той отвърна машинално на жеста.

— Значи става въпрос за преврат — обади се Моника.

— По-точно ще е да се нарече контра-контрапреврат — уточни Бика. — Ето какво искам от теб. Да съобщаваш какво става тук. В предавания. До „Бегемот“ и останалите кораби. По дяволите, ако искаш, кажи го и на извънземната станция. Капитан Ашфорд бе освободен от поста поради психическа непригодност. Травма, която не можа да преодолее. Той и неколцина верни нему хора се опитват да си върнат контрола и охранителната служба на „Бегемот“ възнамерява да се справи с тях.

— И доколко е истина това?

— Е, поне наполовина.

Зад гърба на Моника земната жена вдигна за момент глава, сетне отмести поглед.

— Не съм пропагандатор — оправда се Моника.

— Заради Ашфорд ще загинем всички — продължи Бика. — Може би и хората у дома, ако успее да направи това, което е намислил. Защото инцидентът с промяната на скоростта ще ни се стори детска игра. Той се опитва да предизвика истинска война.

Странно, колко достоверни му се струваха тези доводи, откакто ги чу от устата на Холдън. Все още не бе съвсем сигурен, че вярва в тях. Но за момента щяха да свършат работа. Очите на Моника се окръглиха и на бузите й избиха червени петна.

— Когато всичко това приключи — заяви тя, — искам да чуя цялата история. Само за нашия екип. Всичко, каквото става. И защо се стигна до това. Обширни интервюта с всички участници.

— В момента не мога да говоря за другите — оправда се Бика. — Но лично аз съм съгласен. Освен това трябва по някакъв начин да убедиш другите кораби да изключат реакторите си, както и всички по-мощни електронни прибори.

— Защо?

— Опитваме се да променим състоянието на станцията — обясни той. — Да я накараме да ни пусне у дома. И ако не успеем да спрем Ашфорд, това ще е единственият начин да й попречим да нанесе удар по останалата част от човечеството от другата страна на Пръстена.

Кой знае, може би това щеше да е достатъчно. Ако Ашфорд повярва в историята, ако тръгне по пътя, по който се опитват да го насочат, това ще свърши работа. Ако вярва в героичния си жест, във великата саможертва, която е готов да направи, той ще дойде. Ще направи всичко по силите си, за да преустанови радиопредаването, и всяко появило се тук оръжие ще е едно по-малко в командния център.

Моника не изглеждаше впечатлена.

— И как по-точно да ги убедя да направят това?

— Имам една идея — призна Бика. — Познавам една проповедничка, която докара на кораба доста хора, за да присъстват на службите й. Мисля да я наема за тази работа.

„Дори — помисли си той, — ако това означава да я поставя на огневата линия.“