Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (55)

Епилог
Ана

Ана седеше в панорамната зала на „Принц Томас“ и гледаше към звездите.

Залата имаше куполовидна форма, а всяка плоска повърхност бе екран с висока резолюция, показващ 360-градусова панорама на околното пространство. Ана имаше чувството, че седи на летяща пейка. Залата се бе превърнала в любимото й място на кораба, звездите горяха ярко и в различни цветове, без атмосфера, която да ги кара да блещукат. Изглеждаха толкова близо. Сякаш можеше да се пресегне и да ги докосне.

Ръчният й терминал изписука, за да й припомни, че е по средата на записа на видеопослание. Тя изтри времето, през което се бе любувала на звездите, и започна записа отначало.

— И така, писмото от епископа се оказа покана за официална среща. Изглежда, някои хора са се оплакали от мен. Вероятно Ашфорд. Потънал е до шия в собствените си правни проблеми със СВП, но все още намира време да дразни околните. Но не се безпокой за това. Те ще питат, аз ще отговарям, а имам солидни обяснения за всяко нещо, което съм направила. Поддържат ме страшно много хора, с които съм работила във флота. Вероятно няма да се нуждая от помощта им. Като стана дума за това, поканих моята приятелка Тили Фейгън да ни гостува в Москва. Тя е раздразнителна и малко странна и няма обичайните социални задръжки. Но със сигурност ще я харесаш. Няма търпение да се запознае с Нами.

Ана прекъсна записа, за да прибави снимка на Тили. На нея приятелката й гледаше с присвити очи в камерата, броени секунди преди да заяви на Ана да разкара това шибано нещо, което го е насочила към лицето й. В едната си ръка държеше цигара, другата сочеше обвинително. Не беше най-хубавата снимка на Тили, която имаше, но бе най-точната.

— Споменах Нами и се сетих, благодаря ти за видеото, което си ми пратила. Не мога да повярвам колко е пораснала. И пълзи, сякаш е израснала в пълна гравитация. Мисля, че съвсем скоро отново ще проходи. Благодаря ти, че я отведе у дома. Понякога ми се ще да се бях прибрала с теб. Всъщност през повечето време е така. Но после се сещам за всички неща, които направих от тази страна на Пръстена, и се чудя дали всичко щеше да завърши така, ако ме нямаше. Доста нахално е от моя страна да се поставям в центъра на събитията, но мисля, че Бог насочва хората към местата, където трябва да бъдат. Може би е имало нужда от мен тук. Но въпреки всичко казано смятам, че като се върна, трябва да се извиня на теб и на Нами.

В главата й гласът на Ноно произнесе: „Ти никога не искаш разрешение, а все се извиняваш след това“. Засмя се, но очите й се насълзиха. Тя ги изтри и продължи да говори пред камерата:

— Още си тук, Ноно. Още си в моята глава. Бих дала всичко да мога да те прегърна. Но „Принц“ ще лети още цял месец, преди да пристигнем. Това е истинска вечност. Обичам те.

Тя взе възглавницата и я притисна към гърдите си.

— Това сте вие с Нами. И двете. Обичам ви безкрайно много.

Тя прекъсна записа и го прати със скоростта на светлината по пътя, който предстоеше да измине „Принц“. И пак щеше да е твърде бавно. Изтри сълзите, които се бяха събрали в ъгълчетата на очите й.

Отвън небето се озари от ярък отблясък, линия от пламък, дълга няколко сантиметра. Друг кораб от флотилията, който се завръщаше у дома. За да е толкова близо, навярно бе някой от ескортиращите кораби на „Принц“. Сигурно и там много от членовете на екипажа липсват. Техните семейства очакват от нея да върне любимите им у дома, а вместо това може да им предложи само съчувствени писма и посмъртно връчени медали и знаменца. Няма да е достатъчно, за да запълни празнините, които тези хора ще оставят в живота на близките си. Никога не е достатъчно.

Но корабите от Земята, Марс и от различни станции на външните планети се прибираха у дома. И те носеха вестта за най-голямата възможност, която някога е била предлагана на човечеството. Заедно с океана от печал и скръб имаше и надежда.

Дали Нами няма да прекара живота си на някоя от тези светещи точки, които виждаше точно сега? Не беше изключено. Беше се родила на един свят, на който родителите й не можеха да се надяват да я дарят с братче или сестриче и където трябваше да работи две години безвъзмездно за правителството, за да му докаже, че е достойна да получи образование. Където ресурсите се топяха с обезпокоителна бързина и битката да се овладеят купищата отпадъци, които растяха с всеки изминал ден, изглеждаше обречена.

Но беше израснала на свят без ограничения. Където едно кратко пътуване щеше да те отведе при някоя от звездите и многообещаващите светове, които кръжат около тях. Където работата, която вършиш, образованието, което получаваш, или колко деца да имаш са по твой избор, а не с разрешение на правителството.

Свят й се завиваше от тази мисъл.

Някой влезе в помещението и се приближи, потрепвайки с обувки по пода.

— Тили, аз просто… — поде Ана, но когато се обърна, откри, че до нея стои Хектор Кортес.

— Доктор Воловодова — рече той и в гласа му се долавяше извинителна нотка.

— Доктор Кортес — отвърна тя. Струваше й се глупаво отново да се връщат към някогашния си официален тон, но Хектор бе настоял на това. — Моля ви, седнете. — Тя потупа съседната пейка.

— Надявам се, че не съм ви попречил — извини се той, но седна и се загледа към звездите. Не я поглеждаше. Вече не я гледаше в очите.

— Ни най-малко. Правих запис на видеописмо до вкъщи.

Известно време двамата гледаха мълчаливо звездите.

— Изгубихме Естебан — обяви Кортес, сякаш от доста време бяха говорили за това.

— Аз не… о, генералният секретар? Наистина ли?

— Нанси Гао е новият генерален секретар. Но зад гърба й надзърта сянката на Крисджен Авасарала.

— Кой?

Кортес се разсмя. Приятен нисък звук, който сякаш се зараждаше дълбоко в корема му.

— О, тя ще се радва да чуе от вас това.

— Коя е тя?

— Тя е политик, за когото никой не е гласувал, но това не й пречи да управлява ООН сякаш е феодалното й владение, като същевременно пази в тайна името си от медиите. Фактът, че държи под контрол вашето правителство и вие дори не сте чували за нея, подсказва колко е добра.

— Ох — въздъхна Ана. Не си падаше по политиката. Смяташе я за второто лошо нещо, изобретено от човечеството, след лугавата риба.

Последва нов продължителен период на мълчание. Ана се чудеше къде ли се е дянала Тили и дали най-сетне няма да се появи и да я спаси от неудобното положение.

— Вие заложихте на правилния кон — заговори най-сетне Кортес. — Аз избрах лошия. Надявам се да не ми се сърдите. С течение на времето започнах все повече да ви уважавам, въпреки различията ни. Не бих искал да ме мразите.

— Но аз не ви мразя, Хектор. — Ана се протегна и взе ръцете му в своите. — Ни най-малко. Това, което преживяхме, беше ужасно. Всички взехме погрешни решения, защото се страхувахме. Но вие сте добър човек. Сигурна съм в това.

Кортес се усмихна с благодарност и я потупа по ръката. Ана отново вдигна глава към звездната панорама над тях.

— Колко много звезди — въздъхна тя. — Някои от тях може би един ден ще са наши.

— Чудя се — подхвърли Хектор с нисък и тъжен глас. — Чудя се дали трябва да ги притежаваме. Бог е дал на човека Земята. Никога не му е обещавал звездите. Питам се дали ще ни последва там.

Ана отново го стисна за ръката, сетне я пусна.

— Богът, в когото аз вярвам, стои над тези неща. Нищо, което можем да научим когато и където да било, няма да го заплаши, стига да е истина.

Кортес промърмори нещо в знак на съгласие.

— Искам те да са за нея — продължи тя, загледана в светлинния дъжд. — За моята малка Нами. Искам един ден тези звезди да са нейни.

— Каквото и да открие там — рече Кортес, — не забравяйте, че това е бъдещето, което вие й избрахте.

Думите му бяха пълни с надежда и заплаха.

Като звездите.