Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Експанзията (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Abaddon’s Gate, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
NomaD (2015 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2016 г.)

Издание:

Автор: Джеймс С. А. Кори

Заглавие: Вратата на Абадон

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Мария Василева

Художник: „Megachrom“

ISBN: 978-954-655-501-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/841

История

  1. — Добавяне

16.
Холдън

— Хм — изсумтя Еймъс. — Ама че странна история, мама му стара!

Съобщението започна да се повтаря.

— Говори капитан Джеймс Холдън. Това, което виждате, е демонстрация на опасността, в която се намирате…

На мостика цареше сащисано мълчание, после Наоми се наведе над таблото и взе да пише с бясна скорост. Холдън забеляза с периферното си зрение, че Моника дава знак на хората й да започнат да снимат. Окю вдигна камерата. Решението да допуснат цивилни на мостика май се бе оказало твърде прибързано и погрешно.

— Фалшификация — заяви Холдън. — Никога не съм записвал подобно нещо. Това не съм аз.

— Но доста прилича на теб — отбеляза Еймъс.

— Джим — рече Наоми и в гласа й се долови паника. — Ние излъчваме сигнала. В момента се предава от „Роси“.

Холдън поклати глава, сякаш се опитваше да отхвърли неизказано обвинение. Единственото по-нелепо нещо от самото съобщение бе твърдението, че се излъчва от неговия кораб.

— Сигналът идва от нас — повтори Наоми и блъсна с юмрук пулта. — И не мога да го спра!

Светът около Холдън сякаш се отдръпна, звуците и светлините идваха някъде отдалече. Осъзнаваше, че това е началото на панически пристъп, но не можеше да направи нищо, освен да му се поддаде. Моника му задаваше някакви въпроси, които едва чуваше. Наоми продължаваше да блъска с ръка по пулта, прелиствайки менюта с невъобразима скорост. Алекс настояваше да получи заповеди. В другия край на помещението Еймъс се бе загледал в него с почти комично удивление. Двамата оператори се опитваха да се пристегнат с колани в противоускорителните кресла, без да свалят камерите от раменете. Коен се поклащаше в средата на мостика и устните му бяха изкривени в озадачена гримаса.

— Това е постановка — прошепна Холдън. — Ето за какво е било всичко.

Под всичко разбираше: марсианския иск, загубата на работата на Титания, репортерския екип за Пръстена. Всички тези неща бяха довели до тази нелепица. Само не можеше да разбере защо.

— Какво искаш да кажеш? — попита Моника и се наведе към него. — Каква постановка?

Еймъс сложи ръка на рамото й и поклати глава.

— Наоми — проговори с пресъхнало гърло Холдън. — Само над комуникациите ли изгуби контрол?

— Не зная. Така ми се струва.

— Ами изключи цялата система. Ако не можеш, нека Еймъс я изолира от енергозахранването. Ако трябва, разрежете на две проклетия кораб.

Тя кимна отново и се обърна към Еймъс.

— Алекс — повика го Холдън. Моника понечи да каже нещо, но той вдигна предупредително пръст и тя замълча. — Пълна тяга към „Бегемот“. Нямаме никакво намерение да предявяваме претенции от името на СВП към Пръстена, но докато всички си мислят обратното, оттам е най-малкият шанс да открият огън по нас.

— Ще ми кажеш ли какво всъщност става? — попита Моника. — Има ли някаква опасност за нас? — Беше забравила обичайния си професионален тон. Вместо него сега се долавяше неприкрит страх.

— Най-добре се пристегни — посъветва я Холдън. — Всички. Още сега!

Окю и Клип вече се бяха пристегнали в креслата, Моника и Коен последваха примера им. Освен това репортерският екип бе имал достатъчно здрав разум да запази мълчание.

— Капитане — обади се Алекс. Гласът му звучеше почти сънено, което бе обичайно за него в особено напрегнати ситуации. — „Бегемот“ току-що ни освети с целеуказващ лазер.

Холдън си сложи ремъците пред командната станция и включи пулта. „Роси“ започна да отброява корабите, намиращи се в радиуса на потенциална заплаха. Оказа се, че са всичките. Корабът го попита дали да маркира някои от тях като вражески.

— Знам колкото и теб, скъпа.

— А? — вдигна глава Наоми.

— Ей, хора — обади се Алекс. — Някой активира ли оръжейните системи?

— Не — отвърна Холдън.

— Добре, наистина съжалявам да го кажа — продължи Алекс. — Но всички оръжейни системи са в готовност.

— Ще стреляме ли по някого?

— Още не.

Холдън нареди на „Роси“ да маркира като вражески всеки кораб, който насочва към тях оръжията си, и изпита облекчение, когато програмата потвърди получената заповед. На дисплея „Бегемот“ се озари в червено. После, след кратък размисъл, инструктира кораба да раздели марсианските и земните кораби на две групи. Ако се наложи да се бият с кораб от някоя от тези групи, скоро щяха да се сражават с цялата група.

Бяха твърде много. „Роси“ се намираше в района между двукилометровата зона за сигурност, определена от Фред Джонсън, и остатъка от марсианския флот. А отвъд марсианците бе Пръстенът.

— И така — рече той, опитвайки се отчаяно да измисли какво да правят. Това със сигурност бе най-лошото място за укритие в цялата Слънчева система. Намираха се на два месеца полет от най-близкия космически обект. Съмняваше се, че би могъл да надбяга три флотилии и торпедата им в продължение на два месеца. Всъщност дори за две минути, като стана дума за това.

— Какво става с радиото?

— Изключено — докладва Еймъс. — Просто му дръпнах щепселчето.

— Има ли някакъв начин да съобщим на всички, че това предаване не е наше?

— Не и без да включим отново радиото — отвърна Еймъс.

— Всички отвън вероятно се опитват да се свържат с нас — рече Холдън. — Колкото по-дълго не отговаряме, толкова по-зле ще изглежда. Ами оръжията?

— Активирани, но не са открили стрелба — съобщи Еймъс. — И не се подчиняват на командите.

— Не може ли и тях да изключим?

— Можем — каза Еймъс. — Но не бихме го направили.

— Бързодвижещ се обект! — извика Наоми.

— Мамицата му! — изруга Алекс. — СВП току-що изстреля по нас торпедо.

На пулта пред Холдън от „Бегемот“ се отдели жълта точка и се озари в оранжево, докато набираше скорост.

— Избягваща маневра! — нареди той. — Наоми, ще успееш ли да го заслепиш?

— Не. Нямам лазер — отвърна тя с изненадващо спокоен глас. — Нито радио. Противодействащата система не реагира.

— Проклет да съм — тросна се Еймъс. — Защо му е трябвало на някого да ни замъкне чак тук, за да ни види сметката? Не можеше ли да го свърши на Церера и да ни спести пътуването?

— Алекс, приеми новия курс. — Холдън прати на пилота вектора, който щеше да ги прекара право през сърцето на марсианския флот. Доколкото му бе известно, марсианците искаха само да го арестуват. В този момент това му се струваше напълно приемливо. — „Бегемот“ повтори ли изстрела?

— Не — съобщи Наоми. — Внезапно угаснаха. Няма сензори, нито двигател.

— Доста са големички и твърде близо, за да се спотайват — подхвърли без каквото и да било чувство за хумор Алекс. — Минаваме на сокче.

Докато креслата изпомпваха в тях химикали, за да попречат на високото g да ги убие, Коен внезапно и необяснимо защо произнесе:

— Шибана кучка.

Преди Холдън да успее да го попита какво иска да каже, Алекс увеличи докрай тягата и „Роси“ се стрелна като състезателен кон, в който са забили шпори. Внезапното ускорение притисна Холдън в креслото с такава сила, че го замая за няколко секунди. Корабът го върна към действителността с тревожен сигнал за близостта на торпедото. Неспособен да предприеме нещо по въпроса, Холдън гледаше как оранжевата точка, вещаеща тяхната смърт, скъсява дистанцията с бягащия „Росинант“. Извърна се към Наоми, за да открие, че и тя като него лежи безпомощно, след като всички възможности й бяха отнети с изключването на комуникационната система.

Гравитацията внезапно отслабна.

— Имам една идея — обади се в слушалките Алекс, после корабът подскочи в серия от резки маневри и гравитацията отново се загуби. „Росинант“ бе добавил нова аларма към досегашната песен. Звучеше предупреждение за сблъсък. Холдън осъзна, че досега не го бе чувал, освен при учебните тревоги. Че кога космическите кораби се блъскат едни с други?

Той включи външните камери, ала екранът остана черен. В началото си помисли, че са повредени, но после Алекс пое контрола върху тях и ги извърна към огромния корпус на марсианския крайцер. Алармата за целеуказващият лазер се бе изключила — ракетата ги бе изгубила.

— Пуснахме марсианския крайцер между нас и торпедото — прошепна Алекс, сякаш ракетата би могла да ги чуе, ако го произнесе на глас.

— Колко близо сме до тях? — попита Холдън.

— На около десет метра — докладва гордо Алекс. — Горе-долу.

— Това здравата ще ги ядоса, ако ракетата не се е отказала — рече Еймъс. Сетне добави почти замечтано: — Нямам представа какво би направил от такава дистанция заградителният огън.

Сякаш в отговор на думите му крайцерът ги прехвана с целеуказващ лазер. Миг по-късно другите кораби последваха примера му, добавяйки още десетина аларми към какофонията.

— Майчице — възкликна Алекс и гравитацията се завърна с такава сила, че сякаш блъсна Холдън в гърдите. Нито един от марсианските кораби не бе открил огън, но първата ракета отново изплува на монитора на визоскопа. Сега, когато „Бегемот“ бе изведен от действие, марсианците я насочваха. Холдън си помисли, че явно бе доживял деня, в който Марс и СВП действат заедно. Само не бе очаквал, че сътрудничеството им ще бъде насочено срещу него.

От двете им страни прелитаха марсиански кораби, докато „Росинант“ набираше скорост през струпаните в този район сили. Холдън можеше да си представи следящите ги непрестанно целеуказващи лазери и въртящите се кули на късообхватните оръдия, когато преминаваха покрай тях. От другата страна на тази въоръжена до зъби преграда бе само Пръстенът и безкрайното, обсипано със звезди небе.

Това, което им предстоеше да направят, бе като кошмар, преследвал го от дълго време. Ракетата продължаваше да ги следва и дори да успееха да я избегнат, щяха да се появят други. Не можеше да им се изплъзват до безкрайност. Нито да се предадат. Нищо чудно оръжията на „Росинант“ да открият огън всеки момент. На мостика цареше тишина, времето се забави, сякаш всички очакваха в следващия миг да се случи нещо ужасно. Наоми се бе притиснала в противоускорителното кресло. Очите на Моника и Окю бяха пълни със сълзи. Клип бе вкопчил пръсти в ръба на креслото. Коен се оглеждаше, стиснал зъби, с пребледняло лице.

— Ааа — опита се да каже нещо Холдън, но гравитацията сякаш задуши гласа му. Той даде знак на Алекс да намали тягата и усети как гравитацията отпуска своята хватка.

— Пръстена — произнесе хрипливо Холдън. — Прицели се в Пръстена. Давай.

Гравитацията се завърна отново като удар в лицето, Холдън завъртя креслото към работната станция и включи навигационния пулт. Като следеше с периферното си зрение бързо приближаващата се оранжева точка, той приготви за Алекс навигационен пакет, който щеше да ги отведе с висока скорост при Пръстена, след това да задейства почти убийствено обратно ускорение точно преди да навлязат в него. Целта беше да се вместят в скоростната рамка, над която бяха спирани „Уай Кю“ и останалите бързолетящи сонди. Ако имаха късмет, ракетата щеше да бъде прехваната от каквото имаше от другата страна, а „Роси“, със своята по-ниска скорост, нямаше. Корабът ги предупреди, че въпреки краткия период при подобно ускорение съществува трипроцентов риск да загине някой от членовете на екипажа.

Ракетата щеше да ги избие всички.

Холдън прати навигационния пакет на Алекс, без да изключва възможността да чуе отказа му. Надяваше се, че ще го чуе. Но вместо това „Роси“ продължи да ускорява в продължение на едни безкрайни двайсет и седем минути, последвани от смазващо завъртане с нула g, което трая по-малко от четири секунди, и спирачен режим с продължителност четири и половина минути, при който всички на борда изгубиха съзнание.

* * *

— Събуди се — повика Милър в мрака.

Корабът беше в безтегловност. Холдън се закашля мъчително, докато дробовете му се опитваха да възвърнат обичайната си форма след ужасяващия натиск, на който бяха подложени. Милър се рееше над него. Никой от останалите не беше дошъл в съзнание. Наоми не помръдваше. Холдън продължи да я гледа втренчено, докато забеляза, че гърдите й се повдигат лекичко. Беше жива.

— Врати и ъгли — произнесе Милър. Гласът му бе тих и пресипнал. — Казах ти да провериш вратите и ъглите, а ти цъфна насред стаята с провесен член. Късметлия си ти. Не мога да не го призная, упорито копеле си.

Кой знае защо този път думите му не звучаха толкова налудничаво, колкото преди. По-овладени. Сякаш прочел мислите му, детективът се обърна и го погледна. С усмивка.

— Тук ли си? — попита Холдън. Умът му все още бе замъглен, объркан от гравитационния тласък и недостига на кислород. — Истински ли си?

— Не мислиш в правилната посока. Не бързай. Опитай се да схванеш. Имаме време.

Холдън включи външните камери и изпусна една дълга въздишка, която завърши с хлипане. Ракетата на СВП се рееше на стотина метра пред носа на „Роси“. Торпедният двигател продължаваше да изпуска пламък, чиято опашка се проточваше почти на километър назад. Но ракетата висеше неподвижно в космоса.

Холдън не знаеше дали е била толкова близо до тях, когато преминаха. Подозираше, че не. Най-вероятно са се събрали след спирането. Въпреки това видът на това огромно оръжие с изпускащ пламъци двигател, опитващо се отчаяно да ги достигне, го накара да потрепери. Още десет метра и щяха да са в обсега за дистанционно взривяване.

Междувременна ракетата започна бавно да се отдалечава, дърпана от неизвестна сила, същата, която бе поставила ограничението на скоростта от тази страна на Пръстена.

— Успяхме — промълви той. — Преминахме.

— Тъй-тъй — потвърди Милър.

— Това искаше, нали? Затова го направи.

— Мисля, че ме надценяваш.

Еймъс и Наоми изстенаха и отвориха очи. Хората от репортерския екип все още лежаха неподвижно. Може би бяха мъртви. Нямаше как да разбере, преди да им е махнал предпазните колани, а все още не беше в състояние да го направи. Милър се наведе към екрана и присви очи сякаш търсеше нещо. Холдън премина на външни сензори. По екрана се стрелнаха колонки от данни. Множество обекти, скупчени в радиус от милиони километри, събрани като семена в шушулка. Отвъд тях нищо. Нямаше дори звездни светлини.

— Какви са тези? — попита Холдън. — Какво има там? Милър продължаваше да разглежда екрана. Лицето му беше безизразно.

— Нищо — рече мъртвецът. И после: — Направо ще се насера от страх.