Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (12)

11.
Мелба

Стани бе застанал зад лявото рамо на Мелба и надзърташе към екрана. От време на време приглаждаше с длан хлъзгавата материя на работните си панталони сякаш се опитваше да разтрие схванал се мускул. Мелба вече знаеше, че при него това е признак за нервност. Тесните пространства на „Церизиер“ налагаха да е твърде близо до нея и тя усещаше топлината на тялото му върху бузата си. При други обстоятелства подобна близост щеше да говори за интимност. Тук тя не означаваше нищо. Нито пък я дразнеше.

— Глей — рече Стани и посочи с ръка. — Бря. Ей туканка.

Мониторът бе стар, в долния ляв ъгъл непрестанно светеше зеленикава точка, но никой не си бе направил труда да го поправи. Все пак беше по-добре от ръчен терминал. За едно неопитно око профилът на енергийната консумация на „Принц Томас“ би наподобявал ЕЕГ или сеизмологична диаграма на пода при бесни танци. Но след изминалите седмици — вече месеци — окото на Мелба вече не беше неопитно.

— Виждам го — рече тя и чукна с пръст по светещата точка. — Не може ли да определим откъде е?

— Да ме гръмнат — промърмори Стани и потърка брадичка. — И аз го виждам, но не знам какво гледам.

Мелба плъзна език по вътрешната страна на зъбите си, опитвайки се да се съсредоточи и да си припомни наръчника, в който се показваше как да се проследяват подобни сигнали. По някакъв странен начин нейната неопитност се бе превърнала в предимство за екипа. Стани, Рен, Боб и Соледад имаха по-голям опит от нея, но с прочетените ръководства и наръчници тя разполагаше с по-добра теоретична подготовка. Понякога се оказваше, че знае простички неща, които всички те са знаели някога, но вече са ги забравили.

— Това ли предизвика снижаването на скоростта? — попита тя.

Стани изсумтя като човек, изпитал внезапна болка.

— Удариха нула g и регулаторите се рестартираха — рече той. — Поне не е нещо сериозно. Но ще трябва да се върнем там и да ги проверим.

Мелба кимна и си отбеляза мислено да прочете в наръчника какво включва този процес. Знаеше само — защото се повтаряше като мантра в няколко наръчника, — че когато корабът намали тягата по средата на полета, завърти се и започне да ускорява в противоположна посока, време е за специален технически контрол.

— Ще го включа в смените — обеща тя и извика на екрана разписанието на екипа. Имаше празнина от десет дни, в която можеха да посетят всички кораби. Тя блокира целия период, маркира го и го разпрати на групата. Действаше леко и без напрежение, сякаш цял живот бе работила точно това. Което донякъде бе самата истина.

Флотилията наближаваше последния етап от пътуването. Преди седмици бяха прекосили орбитата на Уран и сега слънцето бе само ярка звезда в бездната на нощното небе. Пламъците на реактивните струи вече бяха извърнати към Пръстена, поглъщайки набраната скорост с всяка изминала минута. Макар че това бе стандартна процедура при корабите с ъпстейнови двигатели, Мелба не можеше да се отърве напълно от усещането, че се опитват да избягат от доскорошната им цел, ала са притегляни към нея въпреки волята им.

Когато не говореха за работа, единственото, за което си бъбреха в столовата, на тренажорите или на совалките към и от корабите, на които оказваха техническо обслужване — беше за Пръстена. Марсианските научноизследователски кораби и техният ескорт бяха вече там и се озъртаха насред пустошта. Нямаше официални съобщения и естествено, те бяха заместени от слухове. Всеки лъч светлина, който преминаваше през Пръстена, се отразяваше обратно точно както бе в нормалния космос. Но с приближаването няколко константи показаха обезпокоителни отклонения. Микровълновият фон от вътрешността на Пръстена беше по-стар от Големия взрив. Някои твърдяха, че ако слушаш достатъчно внимателно статичния шум от другата страна на Пръстена, можеш да чуеш гласовете на мъртвите от Ерос, или на прокълнатите. Мелба долавяше страха в думите на другите, виждаше как Соледад се кръсти всеки път, когато си мисли, че никой не я гледа, и усещаше нарастващия натиск на приближаващия се космически обект. Разбираше увеличаващия се страх не защото и тя го изпитваше, а тъй като наближаваше моментът на нейната лична криза.

Чудовищният боен кораб на СВП, разбира се, щеше да пристигне скоро, почти по същото време, когато и земната флотилия. Не беше въпрос на дни, но все пак щеше да е скоро. „Росинант“ вече бе подминал по-бавния „Бегемот“. Тя и Холдън се бяха отдалечили от царството на слънцето и не след дълго пътищата им щяха да се пресекат. И тогава щеше да удари часът за атака, за публично унижение на Холдън и заедно с това — за неговата смърт. А после…

Беше странно да мисли за после. Колкото повече си го представяше, толкова повече се виждаше в амплоато на Мелба. Нямаше причини да не е така. Клариса Мао не притежаваше нищо, не управляваше нищо и беше нищо. Мелба Кох поне имаше работа. Минало. Приятна мисъл, може би защото беше невъзможна. Тя ще се върне у дома, отново ще стане Клариса и ще направи каквото е необходимо, за да възстанови името на своето семейство. Да му върне изгубената чест. Ако остане, би означавало да живее като Джули.

Докато растеше, Клариса не спираше да се възхищава и дразни от живота на своята по-голяма сестра. Джули бе хубавицата в семейството. Умницата. Шампионът по надпревара с яхти. Пьотър бе по-млад от Клариса и следователно във всичко трябваше да е под нея. Близнаците Майкъл и Антея живееха в собствен затворен свят, споделяха си шеги и забележки, които само те разбираха, и понякога изглеждаха като гостуващи отдавна в семейството, а не като част от него. Джули бе по-голямата — тази, която Клариса винаги мечтаеше да бъде. Тази, която искаше да победи. Клариса не бе единствената, която гледаше на Джули по този начин. Майка й също се чувстваше така. Тъкмо по това си приличаха.

А после се случи нещо. Джули ги напусна, подстрига косата си, заряза училище и изчезна в неизвестността. Помнеше как баща й научи новината по време на вечеря. Бяха се събрали в официалната зала, от която се виждаше паркът, менюто беше индийско. Клариса тъкмо се бе върнала от езда и все още миришеше малко на кон. Пьотър пак говореше за математика и дотягаше на всички, а майка й вдигна поглед от чинията си с усмивка и обяви, че Джули е написала писмо, в което съобщава, че напуска семейството. Клариса зяпна от почуда. Беше все едно да кажеш, че слънцето е намислило да влезе в политиката или че четирима са решили да станат осем. Не беше чак толкова невъобразимо, но беше почти на ръба.

Баща й се разсмя. Каза, че било временно. Според него Джули искала да види как живеят обикновените хора, а когато се насити на това, ще се прибере вкъщи. Но тя видя в очите му, че не вярваше на думите си. Неговото любимо момиче си бе тръгнало. Беше отхвърлило не само него, но и цялото семейство. Името им. От онзи момент нататък кашуто и кърито винаги имаха за нея вкуса на победата.

И така, когато приключи тук, Мелба щеше да изчезне. Да бъде прибрана обратно в кутията, заровена или изгорена. Клариса можеше да се събере с роднините си. Пьотър вече имаше собствен кораб. Би могла да работи на него като електрохимичен инженер, помисли си тя с усмивка. Или, в най-лошия случай, да остане при мама. Ако им каже какво е направила, как е спасила семейството, Клариса би могла да продължи и да възстанови отново компанията. Да изгради империята със своето име. И вероятно да освободи баща си от затвора.

Мисъл, която я накара да се почувства едновременно обнадеждена и изморена.

Метално дрънчене и далечен смях я върнаха към действителността. Тя прегледа разписанието за поддръжка през следващите десет дни — технически преглед на електрическите системи на три от малките бойни кораби и измерване годността на електронните карти. Отбеляза си корабното време и изключи терминала. Столовата бе полупълна, когато слезе там, имаше няколко десетки членове на други екипи, които ядяха и разговаряха тихо или гледаха новините за Пръстена. Соледад седеше сама, втренчила поглед в ръчния си терминал, докато похапваше от зеленикавокафявото пюре, което изглеждаше като фекалии, но ухаеше подобно на най-вкусното земно телешко. Мелба опита да си представи, че пюрето всъщност е пастет, и тогава наистина не й се стори толкова неприятно.

Тя си взе една чиния и чаша с лимонова вода и се намести до Соледад. В очите на момичето блесна искрена усмивка.

— Ей, шефе — кимна тя. — Как върви?

— Всичко е както трябва — отвърна също с усмивка Мелба. — Какво пропуснах?

— Репортажа от Марс. Този път с данни. Корабът, който премина през Пръстена — не е легнал в дрейф.

— Наистина ли? — попита Мелба. След като бяха засекли слабите сигнали на малкия, сглобен от подръчни материали съд, който бе започнал всичко това, имаше предположения, че е пострадал от нещо, което живее от другата страна на Пръстена. И че се рее там в свободен полет.

— Значи е под тяга?

— Може би — отвърна Соледад. — Според данните той продължава да се движи, доста по-бавно, отколкото когато навлизаше. Нали знаеш, че пратиха след него сонди? Една от тях също е била прехваната. Нормална тяга и после — бум, стоп. Сигналът е прецакан, но изглежда, е на същия курс, на който и корабчето. Сякаш ще бъдат… отведени на едно и също място. Нещо такова.

— Странно — каза Мелба. — Но предполагам, че трябваше да го очакваме. След Ерос.

— Баща ми беше на Ерос — промълви Соледад и гърлото на Мелба се сви. — Работеше в едно от казината. Беше охрана, пазеше някой да не хакне игрите. От петнайсет години се бъхтеше там. Смяташе там да се пенсионира, да си купи някоя малка дупка и да си доживее живота.

— Съжалявам.

Соледад повдигна рамене.

— Всеки рано или късно умира — подхвърли тя, изтри очите си с опакото на ръката и се обърна към екрана.

— Сестра ми живееше там — каза Мелба. Това беше истина — дори повече от истина. — Беше една от първите, които пострадаха.

— По дяволите — изруга Соледад и вдигна глава, забравила терминала.

— Аха.

Двете помълчаха известно време. На съседната маса поясен на не повече от двайсет години удари коляно в ръба и започна да ругае земните инженери за забавление на приятелите си.

— Мислиш ли, че още са там? — попита Соледад тихо и кимна към терминала. — Нали знаеш за гласовете? Предаванията от Ерос. Чувала си ги. След като стана. Това са хора, нали?

— Те са мъртви — отвърна Мелба. — Всички на Ерос са мъртви.

— Или променени — поклати глава Соледад. — Някой обясняваше, че са им взети схемите. На телата. И на мозъците. Мисля си, че изобщо не са умирали. Просто са били преправени, а? Ами ако мозъците им не са преставали да работят и…

Тя сви рамене, търсейки подходящата дума, но Мелба знаеше какво има предвид. Промяната, дори фундаменталната промяна, не беше като смъртта. Тя самата бе доказателство за това.

— Има ли значение?

— Ако душите им никога не бъдат освободени? — каза с неочаквана болка в гласа Соледад. — Ако онова ги е пленило? Сестра ти. Баща ми. Ако не са мъртви, а Пръстенът държи душите им?

„Няма души — помисли си със съжаление Мелба. — Ние сме торби от плът с малко електричество, преминаващо през нея. Няма призраци, духове, нито души. Единствено остават историите, разказвани от хората за теб. Единствено името ти има значение.“ Беше от този тип неща, които би си мислила Клариса. И които би казал баща й. Но не ги произнесе гласно.

— Може би затова от Земята карат всички тия свещеници — продължи Соледад и загреба малко от пюрето. — За да им помогнат да намерят покой.

— Все някой трябва — съгласи се Мелба и се наведе над своята чиния.

Ръчният й терминал изписука — Рен искаше конфиденциален разговор. Мелба се намръщи и прие обаждането.

— Какво става? — попита тя.

Гласът му беше напрегнат.

— Тук има нещо, което ме озадачава. Аномалия някаква.

— Идвам — каза Мелба. Прекъсна връзката, излапа на няколко хапки остатъка от яденето си и на излизане пъхна чинията в рециклатора. Рен беше при пулта на товарните хангари. Едно от местата с достатъчно висок таван, та не се налагаше да се прегърбва. Около него с помощта на мощни електромагнити за пода и един за друг бяха закрепени сини пластмасови сандъци. Стъпките й бяха единственият звук.

— Какво има? — попита тя.

Той се дръпна и кимна към монитора.

— Данните за въздушния филтър на „Сенг Ун“ — съобщи.

Кръвта й се смрази.

— И какво? — попита остро и твърде рязко.

— Целият е покрит с налепи. Започна да алармира. Прегледах профила, това е високоенергийна ганга. Нитроетени или от тоя род.

Не беше помисляла за това. Знаеше, че на корабите се извършва пасивен газов мониторинг, но никога не й бе минавало през ума, че разсеяни молекули от нейните експлозиви могат да бъдат уловени от въздушните филтри, нито че някой ще проверява. Рен прие мълчанието й за объркване.

— Направих анализ — продължи той. — Съвпада деветдесет и девет процента с пластичен експлозив.

— Значи имат на борда си експлозиви — заключи Мелба. — Това е военен кораб. На такива се пренасят експлозиви, нали? — Гърдите й се стягаха от отчаяние и уплаха. Беше оплескала нещата. Искаше само Рен да замълчи, да не казва онова, които казваше. Което възнамеряваше да каже.

— Най-вероятно са предназначени за миньорски разкопки — промърмори той. — Ти инспектира тази палуба. Спомняш ли си да си видяла нещо странно? Макар че невинаги има какво да се види.

— Смяташ, че е бомба?

Рен сви рамене.

— Вътрешните мъкнат какви ли не неща. Един тип се опита да се запали. Друга пък ще се умори от глад. Те са побъркани. Като онзи тип, който искаше да направи онова с камерата.

— Това не беше политически акт — отвърна тя. — Той е артист.

— Искам да кажа, че като събереш различни хора на едно място, ще се случват всякакви такива неща. Не вади най-доброто в хората. Кара ги да си търсят внимание. Може някой друг да е намислил да се прочуе, а?

— Предупреди ли охраната им? — попита тя.

— Първо исках да кажа на теб. Но такова нещо, то е шиката га най. Ще се наложи.

„Ще трябва да го убия“ — помисли си тя, но сякаш някой го прошепна в ухото й. Вече знаеше как ще стане. Ще го накара да погледне нещо на екрана, да се наведе още малко. Достатъчно, за да оголи шията. После ще притисне с език небцето си, ще го разтърка малко с връхчето и силата ще дойде. Ще го очисти тук и… след това ще го отнесе в нейната каюта. Ще почисти гардеробчето и ще го натика вътре. Ще използва изолираща пяна, за да задържи миризмата вътре. Ще напише доклад, ще съобщи, че е изчезнал. Ще изглежда объркана като всички останали. А когато дойде време за освобождаване на каютата, Мелба вече ще е изчезнала. Дори и да предположат, че тя е поставила бомбите, ще решат, че е един от агентите на Холдън.

Рен я гледаше с меките си кафяви очи, пристегнал на плитка оранжевата си коса. Шията му бе съвсем оголена. Спомни си как й бе обяснявал за изгорелите филтри. За вниманието, което той прояви. Съчувствието.

„Съжалявам — помисли си тя. — Грешката е моя. Налага се.“

— Да проверим данните отново — предложи и се наведе към монитора. — Покажи ми къде са тези аномални резултати.

Той кимна и се наведе заедно с нея. Подобно на всичко на „Церизиер“ пултът бе направен за някой по-нисък от Рен. Наложи се да се наведе повече, за да го стигне. Тя усети странна вдървеност във врата, която стегна и гърлото й. Страх, като от удавяне. Рен размърда глава, за да намести плитката си. Имаше бенка, кафява и овална, точно на мястото, където започваше черепът му — като черна точка на мишена.

— Гледах ей тези данни тук — чукна той екрана.

Мелба притисна с език небцето. Ами Соледад? Тя беше с нея, когато Рен се обади. Знаеше, че Мелба е отишла на среща. Може би ще трябва да убие и нея. Но къде ще скрие тялото? Трябва да организира някакъв инцидент. Нещо правдоподобно. Не може да им позволи да я спрат точно сега. Толкова е близо.

— Но не се покачва — говореше той. — Остава си на едно равнище.

Тя завъртя език веднъж в посока, обратна на часовниковата стрелка, сетне спря. Усети световъртеж. Недостиг на въздух. Една от изкуствените жлези се беше задействала, може би в подготовка за предстоящата секреция. Рен говореше, но тя не можеше да го чуе. Шумът на собственото й дишане и туптежът на сърцето бяха твърде силни.

Трябва да го убие. Пръстите й трепереха. Сърцето й лумкаше. Той се обърна към нея и издиша през ноздрите. Вече не беше човек. Беше само чувал с плът с малко електричество. Можеше да го направи. Заради баща си. Заради семейството. Трябваше да бъде направено.

Когато Рен заговори, гласът му сякаш идеше отдалече.

— Was denkt tu? Искаш ли да се обадиш? Искаш ли аз да се обадя?

Мислите й се движеха твърде бързо и твърде бавно. Питаше я дали да предупредят „Сенг Ун“ за бомбата. Това имаше предвид.

— Рен? — повика тя. Гласът й бе слаб, хленчещ. Глас на някой по-млад от нея. Някой много изплашен или много тъжен. На лицето му се изписа загриженост, веждите му се събраха.

— Ей? Добре ли си, шефе?

Тя докосна екрана с върха на пръстите.

— Погледни пак — рече. — Погледни по-внимателно.

Той се обърна и се наведе към екрана, сякаш отблизо щеше да открие нещо повече. Тя разглеждаше превитата му шия, докато заприлича на статуя в музей — на неодушевен предмет. Нищо повече. Завъртя два пъти с език по небцето и усети, как я изпълва спокойствие.

Вратът му изпука, когато го строши, хрущялните дискове се освободиха с пращене, снопът от нерви и съединителна тъкан, през който преминаваше животът му, се скъса. Тя продължи да удря в основата на черепа, докато почувства, че костта поддава под дланта й и вече е време да премести тялото. Бързо. Преди някой да ги завари. Преди да стане късно.

За щастие, имаше съвсем малко кръв.