Джеймс С. А. Кори
Вратата на Абадон (43)

42.
Клариса

Краят настъпи. Суматохата се уталожи и Ашфорд бе завладян от спокойствие. Не само той. И Кортес. И всички останали. Беше разпратена заповед да се завладеят всички транзитни пунктове. Никой не биваше да влиза или излиза от барабана. Нито сега, нито когато и да било.

Последното бе истинско облекчение.

— Мислех си за баща ти — рече Кортес, докато асансьорът се издигаше към транзитния пункт, изкуствената гравитация отслабваше и нарастващият Кориолисов ефект ги караше да се чувстват странно. Като в началото на неочаквано заболяване. — Той беше много умен човек. Някои дори го смятаха за гениален и доста изобретателен в подходите си.

„Опита се да превърне протомолекулата в оръжие и да я продаде на този, който предложи най-много“ — помисли си Клариса. Би трябвало да я заболи от тази мисъл, но не почувства нищо. Това беше факт. В звездите се образуваха железни атоми, а баща й се бе опитал да милитаризира протомолекулата. Той нямаше представа с какво се захваща. Никой нямаше. Но това не им попречи да си играят с нея. Да видят какво ще стане. Кой знае защо в съзнанието й изникна споменът за някакъв филм, в който пиян войник подаваше автомата си на шимпанзе. Това, което последва, можеше да е смешно, ако не беше трагично. Зависи от настроението. Баща й не беше по-различен от шимпанзето. Само мащабът бе друг.

— Съжалявам, че нямах възможност да го опозная по-добре — говореше Кортес.

В кабината бяха Ашфорд и седмина от хората му. Капитанът стоеше отпред, сключил ръце зад гърба си. Повечето от хората му също бяха поясни. Издължени тела, големи глави. Рен изглеждаше така. Сякаш принадлежаха към едно семейство. Войниците на Ашфорд бяха въоръжени с пистолети и носеха бронежилетки. Тя нямаше. Но въпреки това от време на време ги улавяше, че я поглеждат. Все още мислеха за нея като за Мелба. Тя бе терористът и убиецът с модифицирано тяло. Фактът, че изглеждаше като всяка нормална жена, само я правеше по-зловеща. Това бе и причината Ашфорд да я иска в отбора си. Тя бе като символ за обожание. Трофей, който да показва колко е силен, и параван за провала му да задържи кораба си преди.

Поне някой от тях да й се бе усмихнал. Колкото повече се държаха сякаш тя е Мелба, толкова по-силно усещаше у нея да се пробужда предишната личност, да прониква в съзнанието й, както хартията подгизва от мастило.

— По едно време брат ти Пьотър идваше заедно с мен в сградата на ООН.

— Трябва да е бил Майкъл — отвърна тя. — Пьотър мрази ООН.

— Така ли? — Кортес се разсмя. — Грешката е моя.

Асансьорът достигна оста на барабана и забави, за да могат да балансират положението си с помощта на перилата и да не изхвърчат към тавана. Зад тях повърхността на барабана бе осеяна с редове тръбопроводи и трансформатори, захранващи линейното слънце. Никога, преди да пристигне в околностите на Пръстена, тя не бе се интересувала от подобни сложни затворени екосистеми. С такива неща се занимаваха други хора. По-малки от нея. Но сега, след всичко, което бе научила, мащабите на конструкцията на „Бегемот“ й се струваха зашеметяващи. Искаше й се и други да могат да ги видят. Соледад, Боб и Стани. А също и Рен.

Вратата се плъзна встрани и поясните се стрелнаха към транзитния пункт с бързината и ловкостта на хора, прекарали живота си при ниска гравитация. Нито тя, нито Кортес можеха да се похвалят с подобна грациозност.

Командната палуба бе наистина красиво място. Мека, непряка светлина прогонваше сенките. Мелба се изстреля след Ашфорд и поясните и се понесе във въздуха като делфин в морето.

Командният център имаше изящен дизайн. Продълговато, ромбоидно помещение с пултове за управление, вградени в керамични бюра. В единия край на ромба имаше врата, водеща към каютата на капитана, а от другата страна бе станцията на охраната. Кожените противоускорителни кресла изглеждаха по-скоро като декорации, израсли по естествен път от пода. Като орхидеи. По стените бяха изрисувани ангели и пасторални сцени. Ефектът се разваляше само от няколкото отворени капака, след като ремонтните работи бяха прекъснати внезапно. Всъщност, дори вътрешностите на командния център бяха красиви по свой начин.

Трима мъже се поклащаха насред помещението, всичките поясни.

— Добре дошъл отново, капитане — поздрави един от тях.

Ашфорд прекоси пространството, летейки право към своя пулт. Трима войници заеха позиции в коридора, останалите се разпръснаха из помещението. Всеки, който се опита да превземе командния център, щеше да бъде посрещнат с дъжд от куршуми. Клариса се приближи до вратата на охранителната станция, най-вече за да е встрани от ставащото, и Кортес я последва със сериозно, леко възбудено изражение.

Ашфорд въведе поредица от команди и неговият пулт се озари в светлина. Очите му следяха показанията на мониторите. Осветен отдолу, той не приличаше толкова на мъченик, готов чрез саможертва да спаси човечеството, колкото на неизвестен университетски преподавател, опитващ се да накара лекционната апаратура да действа така, както би трябвало.

— Джойо? — извика той и мъжът от затвора се приближи към него.

— Тук съм, капитане. Затворихме транзитния пункт към инженерния отсек. Всеки, който се опита да мине, ще се изправи пред неприятна изненада.

— Добре, човече — кимна Ашфорд. — Държим ли още главен инженер Розенберг?

— Да, сър. В момента работи върху преустройството на предавателната система.

— Още ли?

— Още, сър.

— Благодаря ти. — Той чукна с пръст по таблото и посочи монитора. — Сам. Колко време ще ти е нужно да свършиш?

— Два часа — дойде отговорът.

— Защо толкова дълго?

— Защото ще се наложи да преодолея всички обезопасителни процедури. Има предостатъчно програми, предназначени да не допуснат да стане това, към което се стремим.

Ашфорд се намръщи.

— Два часа — повтори той и прекъсна връзката.

След което започна чакането. Два часа по-късно същата жена обясни, че при катастрофата сериозно е повредена целеуказващата система. Това означаваше ново отлагане, докато бъде ремонтирана и настроена. Още три часа. След това трябваше да се пребори с програмна грешка, доста трудна за откриване. Още два часа.

Клариса виждаше, че настроението на Ашфорд става все по-мрачно при всяко извинение, при всеки нов час. Тя се отдалечи към тоалетните в дъното на помещението и взе да се чуди откъде може да си набави няколко тубички с храна. Ако единственият действащ автомат за храна беше в барабана, това можеше да се окаже сериозен проблем. Кортес се бе пристегнал с ремъци в едно противоускорително кресло и бе заспал. Охраната очевидно ставаше все по-неспокойна. Клариса прекара следващия час да обикаля от табло на табло, разглеждайки приборите за управление и данните, постъпващи на мостика. За нейна изненада много от нещата бяха същите като на земните кораби, на които бе работила. Но така е, ако прободеш землянин или поясен, все кръв ще потече. По същия начин и пултовете за управление на „Бегемот“ и „Принц“ бяха оборудвани с еднакви, склонни да дефектират бушони.

Хрумна й мисълта дали на „Бегемот“ му е мъчно, че вече не е „Науву“. Същото като с нея, след като вече беше Клариса Мао, а не Мелба Кох. Дали корабът осъзнава благородството на своята саможертва? Сходството й се струваше многозначително, но вероятно беше заради комбинацията от страх и несигурност, които изпитваше.

Седем часа след като превзеха мостика, Ашфорд се наведе над един от пултовете и го натисна с пръст толкова силно, че едва не отхвърча назад. Кортес се събуди от шума и приглушения разговор на пазачите. Ашфорд не им обърна внимание и отново натисна екрана. Пръстите му издаваха звук като тракащи по скала камъни.

Екранът трепна.

— Да, сър?

— Къде е Сам Розенберг? — почти кресна Ашфорд.

— Сър, когато я видях за последен път, проверяваше аварийното захранване в леглото на реактора. Да я потърся ли?

— Кой е неин заместник?

— Анамари Руис.

— Ако обичаш, повикай Анамари и Сам на мостика. Ако се налага, можеш да ги поставиш под стража.

— Да, сър.

Ашфорд се изправи толкова рязко, че противоускорителното кресло изскърца жалостиво.

— Има ли проблем, капитане? — попита Кортес. Имаше сънен вид.

— Не и такъв, с който не бих могъл да се справя.

Измина почти още час, преди Клариса да чуе, че вратите на асансьора се отварят. Нови гласове долетяха откъм коридора. Ашфорд се надигна и изпъна куртката си.

В помещението влязоха две жени. Първата имаше красиво лице и червеникава коса, прихваната назад в къса плитка. Това й напомни за Ана. Втората беше мършава дори за поясна и кожата й имаше пръстен цвят. Следваха ги трима мъже с пистолети.

— Инженер Розенберг — произнесе Ашфорд.

— Сър — отвърна уставно червенокосата. Гласът й не бе като на Ана.

— Стигнахме четвъртото отлагане на плана. Колкото повече време губим, толкова по-вероятно е бунтовни елементи на борда да се опитат да ни създадат неприятности.

— Правя каквото е по силите ми, капитане. Но сами разбирате, че не говорим за нещо, за което ще имаме втора възможност. Трябва да бъдем прецизни.

— Преди два часа казахте, че ще сте готови да стреляте след два часа. Готови ли сте да откриете огън сега?

— Не, сър — каза жената. — Прегледах спецификациите и установих, че ограниченията на реактора няма да ни позволят да използваме такова количество енергия. В момента работя над една програма, която да заобиколи проблема. Но след това ще трябва да подменим и кабелите.

— Колко време ще отнеме това? — попита Ашфорд. Клариса си помисли, че долавя заплаха в гласа му, но червенокосата не реагира по никакъв начин.

— Шест часа или шест и половина — отвърна тя. — Това е най-доброто, на което можем да разчитаме.

Ашфорд кимна и се обърна към другата жена. Руис.

— Съгласна ли сте с тази преценка?

— При цялото ми уважение към главен инженер Розенберг — не съм — заяви Руис. — Не виждам защо да не използваме вместо това проводна пяна.

— Колко време ще е нужно?

— Два часа — докладва Руис.

Ашфорд извади пистолета. Още преди очите на Розенберг да успеят да се разширят, той натисна спусъка. В затвореното помещение изстрелът проехтя като гръм. Главата на Сам отхвръкна назад, краката й се стрелнаха в обратна посока. Във въздуха се появи яркочервена сфера, следвана от малки капки. Страховити луни на една мъртва планета.

— Госпожице Руис — рече Ашфорд. — Моля ви, бъдете готова за стрелба след два часа.

В продължение на няколко секунди жената го гледаше като занемяла. Сетне поклати глава, сякаш се пробуждаше от сън.

— Да, сър.

Ашфорд се усмихна. Очевидно се наслаждаваше на ефекта, който бе произвел.

— Можете да вървите. Тик-так. Тик-так.

Руис излезе, следвана от тримата пазачи. Ашфорд прибра пистолета.

— Някой ще бъде ли така добър да почисти тая бъркотия? — попита той.

— Божичко — обади се едва сега Кортес. — Мили Боже! Какво направихте?

Ашфорд завъртя глава. Двама от хората му пристъпиха напред. Един от тях държеше в ръка портативна прахосмукачка. Включи я и моторът се задейства с бръмчене. Докато засмукваше кръвта, звукът се издигна с една октава нагоре.

— Застрелях саботьор — заяви Ашфорд. — И разчистих пътя за спасяването на човечеството.

— Вие я убихте! — продължи Кортес. — Без съд. Без защита.

— Отче Кортес — рече натъртено Ашфорд, — това са извънредни обстоятелства.

— Но…

Ашфорд се обърна и наведе голямата си глава към пастора.

— При цялото ми уважение, тук аз командвам. Това са мои подчинени. И ако си мислите, че ще допусна още един бунт, дълбоко грешите. — В гласа на капитана се долавяше слабо бръмчене, като на пиян мъж, който е на ръба да се хвърли в бой. Клариса сложи ръка на рамото на Кортес и завъртя леко глава.

Възрастният мъж се намръщи, прокара ръка през бялата си коса и на лицето му се появи изражение на професионално състрадание.

— Капитане, разбирам необходимостта от дисциплина — смотолеви той. — И дори от известна доза насилие, ако е било оправдано, но…

— Не ме карайте да ви изгоня обратно в барабана — прекъсна го Ашфорд. Кортес затвори уста и сведе глава, показвайки, че се предава. Кой знае защо Клариса изпита известна симпатия към него. Едно е да видиш мъртъвци. Друго — да убият пред теб човек. В това отношение тя несъмнено го изпреварваше.

— Елате — подкани го Клариса. — Тоалетната е нататък. Ще ви заведа.

— Благодаря — отвърна той.

Двама от пазачите увиваха тялото на убитата инженерка с полиетилен. Куршумът бе попаднал под лявото й око и там сега имаше кървава полусфера, която потрепваше при всяко движение, но не нарастваше. Жената вече не кървеше. „Тя беше наш враг — помисли си Клариса. — И затова заслужаваше да умре. Въпреки че има червена коса като Ана.“ Ала тази мисъл не й даде търсената утеха.

В тоалетната Кортес си изми лицето и ръцете, избърса се с кърпа и я пусна в рециклатора. Тя проследи мислено движението й нататък. Надолу по тръбите. „Опитваш се да си отвлечеш вниманието. Но защо? Какъв смисъл?“

— Благодаря ти — прошепна уморено Кортес. Сега вече усмивката му беше познатата. Повече приличаше на човека от екрана. — Знаех, че ще има известна съпротива на това, което става. Но не бях готов. Духом се оказах напълно неподготвен. И това ме изненадва.

— Ще премине — увери го Клариса.

Кортес кимна. Беше на възрастта на баща й. Опита се да си представи Жул-Пиер Мао да рони сълзи за убитата инженерка. Не успя. Всъщност изобщо не успя да извика образа му в съзнанието си. Усещането за сила, което излъчваше, духовитостта му, чувството за собствена значимост. През това време Кортес бе застанал пред огледалото и работеше над своето изражение.

„Той е готов да умре — помисли си тя. — Готов е да обрече себе си и всички на кораба на гибел, тук, насред пустотата и мрака, защото смята, че така постъпва благородно.“ Това ли наистина правеше Ашфорд? Жалко, че не бе успяла да поговори с него повече, докато двамата бяха съседи в затвора. Да се опита да го разбере. Защо е готов да умре за подобно нещо. И още повече — защо е готов да убива. Може би от алтруизъм и благородство. Или от мъка. Едно обаче знаеше — защо тя е тук. За да потърси изкупление за действията си. Да умре заради нещо важно, нещо, което има смисъл.

„Пак се опитваш да се разсееш.“

— … не смяташ ли? — говореше Кортес. Гледаше я с познатата мека усмивка, но тя нямаше представа какво й е казал.

— Предполагам — отвърна уклончиво и се оттласна към изхода. Кортес се улови за перилата, завъртя тяло и я последва. — Знаете, че няма значение — добави.

Кортес се усмихна, но наклони въпросително глава.

— Ако всички ще бъдем пожертвани, няма значение кога ще стане това — продължи Клариса. — Тя само малко ни изпревари. Ние ще я последваме. Няма значение дори дали ще го направим доброволно, нали? Важното е само и единствено да унищожим Пръстена, за да бъдат хората от другата страна в безопасност.

— Да, така е — съгласи се Кортес. — Благодаря ти, че ми напомни.

В съседното помещение прозвуча тревожен сигнал и Клариса побърза да влезе. Ашфорд бе разкопчал ремъците и се рееше над пулта за управление. Клариса се насочи към него. Лицето му бе почервеняло от гняв.

— Какво става, Джойо?

— Сър, мисля, че имаме проблем…