Скот Уестърфийлд
Красивите (8)

Писмо до самата себе си

„Скъпа Толи,

Ти — това съм аз.

Може да се каже и по още един начин: аз — това съм ти, Толи Янгблъд. Двете сме една и съща личност. Но ако сега четеш това писмо, значи сме също така и различни хора. Поне новите мъгляни смятат, че това се е случило. Теб са те променили. Ето защо ти пиша.

Чудя се дали сега си спомняш как написа тези думи. (Всъщност помолих Шай да го направи. Тя се научи да пише на ръка в училище.) Не зная дали ти звучат като въведение към собствения ти дневник, или като част от дневника на друг човек.

Но ако въобще не си спомняш да си писала това писмо, тогава и двете здравата сме го загазили. Особено аз. Щом не си спомняш нищо, значи мен, която написах писмото, са ме заличили по някакъв начин. Леле. Сигурно това е равносилно на смърт, или поне нещо подобно. Ето защо, моля те, поне се опитай да си спомниш.“

Толи вдигна поглед от листа и прокара пръст по грубо надрасканите букви, опитвайки се да си спомни как ги е диктувала. Шай не пропускаше случай да парадира със своето умение да ръкописва с перодръжка, едно от нещата, които усвои при подготовката си за Мъглата. Когато избяга при мъгляните, остави на Толи ръчно написана бележка с инструкции как да я намери. Но наистина ли това беше писано от Шай?

И още по-важен въпрос — истината ли казваха тези думи? Толи наистина нищо не си спомняше. Тя си пое дълбоко дъх и продължи да чете.

„Каквото и да се е случило обаче, едно искам да ти кажа: направили са нещо с мозъка ти — с нашия мозък — и сигурно затова писмото ти се вижда доста откачено.

Ние (под «ние» разбирам аз и новите мъгляни, а не ние двете с теб) все още не знаем как точно действа промяната, но сме съвсем сигурни, че нещо се случва с всеки, който мине през операцията. Когато са те направили красива, те са причиниш някаква аномалия в мозъка ти (оставили са нещо като незабележими следи, белези). Това те е превърнало в различен човек, при това не в добрия смисъл. Погледни се в огледалото, Тош. Ако си красива, значи мозъкът ти е засегнат от аномалията.“

Толи чу някой рязко да си поема въздух до ухото й. Тя се обърна и видя, че Зейн също чете, надвесен през нейното рамо.

— Излиза, че май си имал право за нас, красивите — каза тя.

Той бавно кимна.

— Точно така. Страхотно. — Той посочи следващия параграф. — Ами какво ще кажеш за това?

Тя отново се зачете.

„Добрата новина е, че има лек. Ето защо Давид дойде и те намери — за да ти даде хапчетата, които ще оправят мозъка ти. (Наистина силно се надявам да си спомняш Давид.) Той е добро момче, дори ако му се наложи да те отвлече, за да те върне обратно тук. Довери му се. Мисълта да напуснеш града и да попаднеш сред новите мъгляни може и да те плаши, но хората, причинили аномалията в мозъка ти, ще те преследват, а ти трябва да си в безопасност, докато се възстановиш.“

Толи спря да чете.

— Да ме отвлече?

— Изглежда са настъпили някакви промени в плана, откакто си писала това — каза Зейн.

Известно време Тош се чувстваше доста странно, но образът на Давид сега ставаше все по-ясен в съзнанието й.

— В случай че аз съм написала това. И ако то е истина. Каквото и да е, Крой дойде да ме види, не Давид. — В мига, в който произнесе името му, спомените нахлуха в главата на Толи: ръцете на Давид, загрубели от дългогодишен труд; палтото, съшито от кожите на различни животни; белегът, който разсича едната вежда. Някакво чувство, много близко до паниката, започна да се надига в нея. — Какво се е случило с Давид, Зейн? Защо не дойде той?

Той тръсна глава.

— Не знам. Вие двамата бяхте ли…?

Толи отново сведе очи към писмото. Буквите подскачаха размазани пред очите й и една самотна сълза капна върху хартията. Мастилото се разля в неясно петно и оцвети сълзата в черно.

— Сигурна съм, че сме били. — Гласът издаваше нейното вълнение, а спомените в главата й се бяха оплели в сложен възел. — Но после нещо се случи.

— Така ли?

— Не си спомням какво точно. — Толи се зачуди защо наистина не може да си спомни. Дали пък причината не е аномалията — белезите в мозъка, за които се говореше в писмото? Или просто предпочиташе да не си спомня за това?

— Какво е това в ръката ти, Толи? — попита Зейн.

Тя отвори одраната си длан и видя малките бели хапчета в нея.

— Лекарство. Но нека довърша писмото първо. — И тя си пое дълбоко въздух.

„И последно — Мади (майката на Давид, която откри лекарството) настоява да го добавя, нещо като «информирано съгласие».

Аз, Толи Янгблъд, давам своето разрешение на Мади и Давид да ми дадат хапчетата, които лекуват красивия ум. Ясно съзнавам, че това е тестване на ново лекарство и може да има ужасни последици върху мен. Те могат да доведат до мозъчна смърт.

Съжалявам за тази част. Но това е риск, който трябва да поемем. Заради това се предадох и се оставих да ме превърнат в красива — за да можем да тестваме лекарството и да спасим Шай, Перис и всички останали по света с мозъчна аномалия.

Ето защо трябва да изпиеш хапчетата. Заради мен. Предварително ти се извинявам, ако откажеш и се наложи Давид и Мади да приложат сила. Всичко ще е за твое добро, обещавам.

Късмет.

Обичам те:

Толи“

Листът се изплъзна от пръстите на Толи и падна в скута й. Грубо надрасканите думи някак бяха успели да разстроят нейната трезва мисъл и сега отново й се виеше свят, а погледът й беше замъглен. Сърцето продължаваше лудо да бие, но не и по онзи красив начин, когато летеше надолу от кулата. Сега чувството беше много близко до паниката, сякаш е заключена в малката метална кабинка.

Зейн подсвирна леко.

— Ето защо си се предала значи.

— Май вярваш на всичко това, а?

Очите му просветнаха златисто в мрака.

— Естествено. Сега всичко си идва на мястото. Като защо например не можеш да си спомниш Давид и връщането в града. Защо историите на Шай за онези дни си противоречат. И защо новите мъгляни толкова се интересуват от теб.

— Защото имам мозъчна аномалия ли?

Зейн поклати глава.

— Ние всички имаме мозъчна аномалия, Толи. Точно както предполагах. Но за разлика от нас ти нарочно си се подложила на операцията, защото си знаела, че има лек. — И той посочи хапчетата в ръката й. — Ето тези са причината да се върнеш обратно тук.

Тя също погледна към хапчетата, които изглеждаха малки и незначителни в мрака на кабинката.

— Но в писмото се казва, че може и да не подействат. И че е възможно да доведат до мозъчна смърт.

Той внимателно хвана китката и.

— Ако ти не искаш да ги изпиеш, Толи, аз ще го направя.

Тя стисна ръката си в юмрук.

— Не мога да ти позволя да го направиш.

— Да знаеш само колко дълго чакам такъв шанс. Отдавна търся начин да изляза от обичайното състояние на красивите и да съм постоянно газиран.

— Аз обаче не съм чакала този шанс — извика Толи. — Не исках нищо друго, освен да стана крими.

Той посочи писмото.

— Напротив, точно това си искала.

— Онова не съм била аз. Тя сама го казва.

— Но ти…

— Може пък да съм си променила мнението!

— Не ти си променила мнението си. Операцията го е направила.

Тя отвори уста, но от там не излезе нито звук.

— Толи, ти си се оставила да те хванат, защото си искала да тестваш лекарството, въпреки риска, за който си знаела. Това е невероятна смелост. — Зейн протегна ръка и докосна лицето й, очите му сияеха в лъча слънчева светлина, която струеше над него. — Но ако вече не искаш да го направиш, тогава ми позволи да поема този риск вместо теб.

Толи поклати глава, питайки се от какво повече се страхува: дали че хапчетата ще й навредят, или от опасността вместо нея Зейн да се превърне в безмозъчен зеленчук. А може би истинският й ужас идваше от това да разбере какво се е случило с Давид. Ако Крой я беше оставил на мира, без да й каже нещо, ако тя не беше открила „Валентино 317“… Защо не можеше още сега да забрави за хапчетата, да си остане тъпа и красива и нито един от тези спомени повече да не тревожи паметта й.

— Просто искам да забравя Давид.

— Защо? — Зейн се наведе към нея. — Какво ти е направил?

— Нищо. Той нищо не е направил. Но защо тогава Крой ми остави хапчетата, вместо Давид да дойде и да ме вземе със себе си? Ами ако той е…

Кабинката се разтресе и тя прекъсна думата наполовина. Двамата едновременно вдигнаха поглед — нещо голямо минаваше над главите им.

— Автолет — прошепна Толи.

— Сигурно просто минава над нас. Според тях ние все още сме в „Градината на удоволствията“.

— Стига някой да не ни е видял да се качваме по… — Тя отново млъкна, когато облак прах нахлу през открехнатата врата и песъчинките заблещукаха в лъча слънчева светлина. — Каца.

— Значи знаят, че сме тук — каза Зейн и накъса писмото.

— Какво правиш?

— Не можем да им позволим да го намерят — каза той. — Не бива да знаят, че има лек. — И той натика парчетата от писмото в устата си, кривейки лице при вкуса му.

Тя погледна хапчетата в ръката си.

— Ами тези?

Той преглътна хартията с измъчено изражение.

— Трябва да ги изпия, сега. — После напъха ново парче хартия в устата си и започна да дъвче.

— Те са съвсем дребни — каза тя, — можем да ги скрием някъде.

Той поклати глава, преглъщайки отново.

— Ако ни заловят без пръстените, това ще означава много за тях, Толи. Ще искат да разберат какво кроим. А щом поемеш някаква храна, ти вече няма да си газирана, може да се изплашиш и да предадеш хапчетата.

По покрива отвън се разнесе звук от приближаващи стъпки. Зейн бутна вратата, прекара веригата от вътрешната й страна и я заключи с катинара, като остави и двамата в пълен мрак.

— Това няма да ги спре задълго. Дай ми хапчетата. Ако действат, обещавам, че няма да те…

Отвън се разнесе глас и студена тръпка премина по гърба на Толи. Тембърът беше остър като бръснач и поряза слуха й. Това не беше охраната. Бяха дошли „Извънредни ситуации“.

В мрака на кабинката хапчетата се взираха в нея като две бездушни бели очи. Нещо караше Толи да не се съмнява, че думите в писмото, които я умоляваха да ги изпие, са наистина нейни. Може пък, ако ги вземе, умът й да се проясни и тя да си остане газирана постоянно, както казваше Зейн.

Но можеше и да не подействат и тогава от нея щеше да остане само празна безмозъчна черупка.

А може би Давид също беше мъртъв. Толи се запита дали от тук нататък част от нея винаги ще помни лицето му, независимо от това какво е направила в миналото. Ако не изпиеше лекарството обаче, никога нямаше да научи истината.

Толи посегна да сложи хапчетата в устата си, но установи, че ръката не й се подчинява. Представи си как мозъкът й се разпада. Как ще бъде заличена също като онази Толи, която беше писала писмото. После погледна молещите красиви очи на Зейн. Той поне нямаше никакви съмнения.

Може би не се налагаше тя лично да го направи.

Вратата изскърца остро, когато някой се опита да я отвори и веригата се обтегна до краен предел. Нещо блъсна отвън и звукът от удара изтрещя като фойерверк в тясното метално помещение. Извънредните бяха силни, но можеха ли да пробият метална врата?

— Сега, Толи — прошепна Зейн.

— Не мога.

— Тогава ги дай на мен.

Тя тръсна глава, наклони се към него и зашепна, за да не я чуят сред гръмовните удари, които валяха върху вратата.

— Не мога да ти причиня това, Зейн, нито мога да го направя сама. Дали пък ако всеки от нас вземе по едно…

— Какво? Това е лудост. Не знаем как това ще…

— Ние нищо не знаем, Зейн.

Ударите по вратата спряха и тя му изшътка. Извънредните не само бяха силни и бързи, но имаха острия слух на хищници.

Внезапно през процепа на вратата нахлу ярка светлина и по стените на кабинката бясно заподскачаха сенки, от които погледът на Толи се премрежи. Дочу се съскащият звук на металорезачка, която режеше веригата и мирис на разтопен метал изпълни ноздрите й. Извънредните щяха да нахлуят вътре след броени секунди.

— Заедно — прошепна Толи и подаде едно от хапчетата на Зейн. После си пое дълбоко въздух и постави другото върху езика си.

Небцето й изтръпна от горчивия вкус, сякаш беше сдъвкала семка в гроздово зърно. Тя преглътна хапчето и то остави кисела следа надолу по гърлото й.

— Моля те — тихо помоли тя, — направи го заедно с мен.

Той въздъхна и лапна хапчето, изкривявайки лице от горчивия вкус. После я погледна, клатейки глава.

— Това може да се окаже страшна глупост, Толи.

Тя опита да се усмихне.

— Но поне ще сме сглупили заедно.

После се наведе напред, обгърна главата му с ръце и го целуна. Давид не беше дошъл да я спаси. Или беше мъртъв, или не го беше грижа какво е станало с нея. Той беше грозен, а Зейн — красив, газиран и беше до нея.

— Сега имаме нужда един от друг — каза тя.

Двамата продължаваха да се целуват, когато Извънредните нахлуха вътре.