Скот Уестърфийлд
Красивите (33)

Студена вода

Толи стоеше край Зейн. Сега той беше в съзнание и говореше, затова за нея беше по-просто да е тук, отколкото да се бори с онова, което оставаше неизяснено и неизговорено между нея и Давид. Другите ги бяха оставили насаме.

— Разбираше ли какво става с теб?

Зейн помълча, преди да отговори. Сега разговорите с него бяха накъсани от дълги мълчания, също като епическите паузи на Андрю.

— Давах си сметка, че всичко вече е много по-трудно за мен. Понякога ми се налагаше да се съсредоточа, за да продължавам да ходя. Но откакто станах красив, не съм се чувствал по-жив — заслужаваше си да бъда газиран заедно с теб. Представях си, че открием ли новите мъгляни, те ще ми помогнат.

— Те наистина ти помагат. Мади каза, че е вкарала нова… — Толи преглътна мъчително.

— Мозъчна тъкан? — продължи той и се усмихна. — Естествено, чисто нови неврони, направо от калъпа. Сега не ми остава нищо друго, освен да ги изпълня със съдържание.

— И това ще направим. Ще продължаваме да вършим газиращи неща — окуражи го Толи, но това обещание прозвуча странно — „ние“ означаваше те двамата със Зейн, сякаш Давид изобщо не съществуваше.

— Стига да е останало достатъчно от мен, което да може да се газира — уморено каза той. — Не че съм изгубил всичките си спомени. По-скоро са засегнати когнитивните процеси и някои от двигателните ми умения.

— Когнитивни ли? Искаш да кажеш мисленето? — ахна Толи.

— Да. И двигателните умения, като ходенето например. — Той сви рамене. — Но мозъкът е създаден така, че да се справя с щетите, Толи. Странно как всяко нещо е складирано там. Когато част от мозъка пострада, не всичко се губи, а само отслабва и се замъглява. Като при махмурлук. — Той се разсмя. — Ама махмурлук от висока класа. Направо няма равен на него. Целият съм в рани от непрекъснатото лежане. И сякаш всички зъби ме болят от храната на новите мъгляни. А това са само фантомни болки от увреждането на мозъка, както казва Мади. — Той намръщено потърка едната си буза.

Толи взе ръката му.

— Не мога да повярвам колко твърдо приемаш всичко това. Невероятно е.

— Ти ли го казваш, Толи? — Той опита да седне, но треперещото му тяло не успя да се справи с усилието. — Ти се излекува, без мозъкът ти да стане на кайма. Ето на това аз му викам невероятно.

Толи погледна сплетените им ръце. Точно сега изобщо не се мислеше за невероятна. В момента по-скоро се чувстваше мръсна и миризлива, което се допълваше от ужасното чувство, че не е имала смелостта да глътне и двете хапчета, за да предотврати всички страшни последици. Даже нямаше куража да разкаже на Зейн за Давид, пито пък на Давид за Зейн. Жалка работа.

— Как се почувства, като го видя? — попита той.

Тя стъписано погледна Зейн и той се изсмя тихо на изражението и.

— Стига, Толи. Да не реши, че ти чета мислите? Вече и без това получих достатъчно информация по въпроса. Ти ми каза за него, още когато се целунахме за първи път, не помниш ли?

— А, да. — Значи Зейн отдавна е очаквал този момент. Толи също предугаждаше какво ще се случи. Просто не искаше да приеме очевидното. — Да, беше странно да го видя. Определено не очаквах точно той да ме чака на руините. И да останем само двамата, съвсем сами.

Зейн кимна.

— Чакането беше много забавно. Майка му разправяше, че изобщо няма да дойдеш. Че сигурно те е хванало шубето, защото не си излекувана. Намекна, че само си ми подражавала и си се преструвала на газирана.

Толи завъртя очи.

— Тя не ме харесва особено.

— Не думай! — Той се ухили. — Ние двамата с Давид обаче бяхме сигурни, че ще се появиш, рано или късно. Решихме, че…

Толи изпъшка.

— Значи вие двамата сега сте приятели?

Зейн потъна в поредната от мъчително дългите си паузи на мълчание.

— Така си мисля. В началото, когато дойдохме, той много ме разпитваше за теб. Според мен искаше да разбере как те е променило това, че си вече красива.

— Наистина?

— Наистина. Точно той ни посрещна, когато стигнахме руините. Двамата с Крой си бяха устроили бивак и следяха за сигнални ракети. Даже разхвърляли списания за грозните, за да се разбере, че руините отново са обитавани. — Гласът на Зейн ставаше все по-сънлив, сякаш всеки момент щеше да потъне в дълбок сън. — След толкова месеци най-накрая успях пак да го срещна — за първи път, откакто ме хвана шубето. — Той се извърна към нея. — Истински липсваш на Давид, да го знаеш.

— Аз провалих живота му — тихо каза Толи.

— Не си го направила умишлено, сега Давид разбира това. Разказах му, че си била принудена — планирала си да предадеш Мъглата, защото Извънредните са заплашили да те оставят грозна до живот.

— Казал си му за това? — Толи въздъхна дълбоко. — Благодаря ти. Така и не ми се удаде случай да му обясня защо приех да отида в Мъглата и какво използваха, за да ме принудят. Мади ме накара да тръгна веднага, след като му признах всичко.

— Да. Давид никак не е доволен от това нейно решение, затова искаше пак да говори с теб.

— О — успя само да каже тя. Имаше толкова много неизяснени неща между нея и Давид. Мисълта, че Давид и Зейн са обсъждали подробно нейната история, не я изпълни с възторг, но сега Давид поне знаеше цялата истина. Тя въздъхна. — Благодаря ти, че ми казваш всичко това. Сигурно се чувстваш странно.

— Малко. Но ти не трябва да се измъчваш. За всичко онова, което се е случило, искам да кажа.

— И защо? Аз унищожих Мъглата, бащата на Давид също умря заради мен.

— Всички в града са манипулирани по един или друг начин, Толи. Вече знаем, че целта е да ни накарат да се страхуваме от промяната. Опитах се да обясня това на Давид — от деня на нашето раждане всичко около нас е програмирано така, че да ни държи под контрол.

Тя поклати глава.

— Това не е оправдание да предадеш приятелите си.

— Е, аз го направих, при това много преди ти да срещнеш Шай. Когато става дума за Мъглата, моята вина е не по-малка от твоята.

Тя го погледна, отказвайки да повярва на ушите си.

— Ти?! Как така?

— Разказвал ли съм ти как се запознах с д-р Кейбъл?

Толи впи очи в него, давайки си сметка, че двамата така и не успяха да довършат този разговор.

— Не, не си.

— През нощта, когато нас двамата с Шай ни хвана шубето, повечето от моите приятели заминаха за Мъглата. Охраната на общежитието знаеше, че съм техният лидер, затова започнаха да ме разпитват къде са избягали. Аз го играех твърдо и дума не казах. Затова накрая от „Извънредни ситуации“ дойдоха и ме прибраха. — Той сниши глас, сякаш белезницата все още беше на китката му. — Заведоха ме в управлението отвъд индустриалния пръстен, също както са постъпили с теб. Опитах се да се държа, но те ме заплашиха. Казаха, че ще ме направят един от тях.

— Един от тях ли? Извънреден! — Толи едва си поемаше дъх.

— Точно така. След такава заплаха да си с красив ум вече не ми изглеждаше чак толкова зле. Затова им казах всичко, което зная. Казах им, че Шай също е трябвало да избяга, но и тя се е изплашила в последния момент — ето защо знаеха за нея. Сигурно затова са започнали те да наблюдават. — Гласът му потрепери.

Толи примигна.

— Да ме наблюдават, когато станахме приятелки.

Той уморено кимна.

— Ето, виждаш ли? От мен тръгва всичко, защото не заминах, когато трябваше. Никога не бих те съдил за онова, което се е случило в Мъглата, Толи. Вината е колкото твоя, толкова и моя.

Тя взе ръката му в своята и разтърси енергично глава. Не можеше той да поеме цялата вина, не и след всичко, през което премина.

— Не, Зейн, не. Не може да е твоя вината. Случило се е толкова отдавна. — Тя въздъхна. — Може би никой от нас не бива да се самообвинява.

Двамата замълчаха, а последните думи на Толи продължаваха да звънтят в главата й. Сега, когато Зейн лежеше пред нея и половината му мозък не действаше, какъв беше смисълът да вадят на бял свят стари грехове — негови, нейни, или на някой друг. Може би омразата между нея и Мади беше също толкова безсмислена като кръвната вражда между хората от селото на Андрю и скитниците. Ако всички занапред ще живеят заедно в Новата Мъгла, трябва да загърбят миналото и да започнат на чисто.

И все пак всичко продължаваше да е толкова объркано.

Толи бавно си пое дъх, после каза:

— Е, какво мислиш за Давид?

Зейн сънливо зарея поглед към сводестия купол.

— Той е много силен и емоционален. Наистина е сериозен човек. Но не е газиран като нас. Нали знаеш това?

Тя се усмихна и стисна ръката му.

— Да, зная го.

— И е малко нещо грозен.

Тя кимна, припомняйки си как в Мъглата Давид винаги я гледаше така, сякаш е красива. Понякога и на нея се случваше да го гледа и да се чувства все едно вижда красиво лице. Възможно е, когато истински се излекува, тези мигове да се върнат отново. Но може и да изчезнат завинаги. Не заради последиците от операцията, а защото е минало много време и заради онова, което се случи между нея и Зейн.

Когато Зейн най-после заспа, Толи реши да се изкъпе. Фаусто и обясни как да стигне до потока от другата страна на планината, скован от лед по това време на годината, но достатъчно дълбок, за да се потопи цялата.

— Само си вземи яке с термостат — каза той. — Иначе ще замръзнеш, преди да успееш да се върнеш обратно.

Толи беше готова по-скоро да умре от студ, отколкото да вони. Ето защо се нуждаеше от нещо много повече от обтриване с мокра кърпа, за да се почувства пак чиста. Искаше да остане и за малко сама. Освен това се надяваше шокът от ледената вода да възстанови самообладанието й, за да събере кураж и да говори с Давид.

Докато се спускаше надолу със сърфа в бистрия въздух на късния следобед, Толи се изуми колко чисто и сияйно е всичко наоколо. Все още не можеше да повярва, че не е взела истинско хапче — чувстваше се газирана както обикновено. Мади беше измърморила нещо за „плацебо ефект“ — щом вярваш, че си излекуван, това е достатъчно да оправи мозъка ти. Но Толи знаеше, че има и нещо друго, освен това.

Зейн я промени. Още от първата им целувка, даже преди лекарството, неговото присъствие я караше да се чувства газирана. Толи се запита дали изобщо има нужда от лекарство, или може да поддържа това състояние сама. Мисълта, че ще се наложи да погълне същото хапче, което сега унищожаваше мозъка на Зейн, не я изпълваше с въодушевление, дори ако веднага след това изпие и антихапче. Защо просто не си спести и двете и не разчита на магията на Зейн? Двамата можеха взаимно да си помогнат — той да възстанови връзките в мозъка си, а Толи да се пребори с красивия ум.

Двамата заедно стигнаха дотук все пак. Даже преди хапчетата, те вече бяха се променили, влияейки си един на друг.

Давид, разбира се, също беше спомогнал за промяната на Толи. Докато двамата бяха в Мъглата, именно той я убеди да остане в дивото, нещо повече — да бъде грозна за цял живот, като се откаже от бъдещето си в града. Целият й свят се преобърна за тези две седмици в Мъглата, започвайки с какво? С първата целувка между нея и Давид.

— И това ако не е късмет! — промърмори под нос Толи. — Спящата красавица с двама принца.

Но какво трябваше да прави от тук нататък? Да избира между Давид и Зейн? Особено сега, когато и тримата живееха във форт „Мъглата“? Не беше никак честно да се окаже в това положение. Толи едва си спомняше Давид, когато срещна Зейн — но не по нейно желание бяха заличили спомените й, в края на краищата.

— Приемете отново моите благодарности, д-р Кейбъл — каза гласно тя.

Водата изглеждаше наистина студена.

Толи лесно проби тънкия лед и сега боязливо гледаше клокочещия поток под него. Може пък лошата миризма да не беше най-лошото нещо на света. Нали пролетта ще дойде след някакви си три-четири месеца.

Тя потрепери и увеличи температурата на взетото назаем яке, после въздъхна и започна да се съблича. Е, поне нямаше съмнение, че тази ледена баня ще й подейства много газиращо.

Толи размаза течния сапун по себе си и втри малко в косата си, преди да скочи във водата, разчитайки да се задържи поне десет секунди в замръзналия поток. Знаеше отлично, че се налага да скочи — никакво предварително топене само на единия крак, или пък бавно влизане във водата. Само силата на гравитацията щеше да я удържи, щом веднъж кожата й докосне студената вода.

Тя си пое дълбоко въздух, задържа го и скочи в потока.

Ледената вода я стисна като в менгеме, изкара въздуха от дробовете й и скова мускулите й. Тя уви ръце около себе си и се сви на кълбо в плиткия басейн, но студът прониза плътта и стигна чак до мозъка на костите.

Толи правеше усилие да си поеме въздух, но успяваше само хрипливо и плитко да диша, а тялото й се тресеше, сякаш беше счупено на две. С титанично усилие на волята тя потопи глава под водата, заглушавайки звуците на света, хрипливото си дишане и клокоченето на потока, което се превърна в глухо буботене. Започна бясно да трие косата си с треперещи ръце.

Когато главата й отново изскочи на повърхността, Толи си пое дълбоко въздух и установи, че се смее — всичко наоколо беше станало необикновено светло и чисто; светът сега беше много по-газиран, отколкото можеха да го направят чаша кафе или бутилка шампанско; сетивата й — много по-изострени в сравнение с мига, когато пропадаше със сърфа и земята летеше шеметно срещу нея. Тя полежа за миг във водата, удивявайки се на всичко наоколо — на ясното небе, на съвършенството на близкото голо дърво.

Толи си спомни първото си къпане в студена вода на път за Мъглата. И как то промени гледната й точка към света — още преди операцията, още преди да срещне Давид и когато изобщо не подозираше за съществуването на Зейн. Още тогава съзнанието й започна да се променя и тя за първи път осъзна, че на природата не й е нужна операция, за да стане красива, тя просто беше красива.

Може би и на нея не й трябваше красив принц, за да остане будна — нито пък грозен, ако това изобщо имаше значение. Толи се беше излекувала и без хапче и стигна чак дотук съвсем сама. Не беше чувала досега някой да е успял да избяга от града два пъти.

Възможно е открай време да си е газирана, просто това да е лежало скрито някъде дълбоко в нея. И е достатъчно да се влюби в някого, да поживее в дивото или просто да се хвърли в ледената вода, за да изскочи то на повърхността.

Толи все още лежеше в потока, когато го чу: дрезгав вик, който идваше откъм небето.

Изпълзя бързо от водата и вятърът навън, който я преряза, й се стори дори по-студен от ледения бързей. Хавлиените кърпи се бяха втвърдили от студа и тя все още се опитваше да се подсуши, когато сърфът изскочи пред нея и спря на няколко метра.

Давид едва ли забеляза, че е гола. Той скочи от дъската и се втурна към нея, стискайки нещо в ръка. Закова се до купчината струпани на брега вещи и размаха уреда — сканираше за следачи, досети се тя.

— Не си ти — каза най-накрая той. — Знаех си, че не си ти.

Толи навлече дрехите си.

— Но нали ти вече…

— Сигналът току-що се появи от нищото, предава нашите координати. Прихванахме го с радиото, но още не сме го локализирали. — Той сведе очи към вещите й, лицето му още светеше от огромно облекчение. — Но не ти си го донесла.

— Разбира се, че не съм. — Толи седна, за да нахлузи ботушите си. Разтуптяното й сърце постепенно изтикваше студа от тялото й. — Не сканираш ли всички, които се присъединяват към вас?

— Да, но бъгът има и латентен период — започва да изпраща сигнал само ако някой го активира; освен това може да е програмиран да се задейства в точно определен момент. — Погледът му обходи хоризонта. — Извънредните скоро ще са тук.

Тя се изправи.

— Значи бягаме.

Той поклати глава.

— Не можем да отидем никъде, преди да го открием.

— Защо? — Тя си сложи противоударните гривни.

— Отне ни месеци наред, докато се снабдим с всички необходими провизии, Толи. Сега не можем просто така да ги изоставим, не и след като ти и кримитата се присъединихте към нас. Но не знаем какви предпазни мерки да вземем, докато не открием източника на сигнала. А той като че ли идва отвсякъде.

Толи вдигна раницата си, щракна с пръсти и сърфът й се издигна във въздуха. Когато стъпи върху него с все още прояснен от студената баня ум, тя се сети за нещо, което чу тази сутрин.

— Зъбобол — каза тя.

— Какво?

— Зейн беше в болницата преди две седмици. Вътре в него е.