Скот Уестърфийлд
Красивите (3)

Сянката

Повечето кримита се бяха маскирали на дървосекачи, облечени в карирани ризи с гротескно издути мускули, нарамили фалшиви брадви и с чаши шампанско в ръце. Имаше още месари, няколко пушачи със собственоръчно свити фалшиви пури и един палач с преметната през рамо въжена примка. Зейн, най-добре запознат с историята, се беше дегазирал на доверен помощник и дясна ръка на един диктатор, пристегнат в тясна черна униформа с ефектна червена лента на ръкава, като човек, който не е съвсем чужд на модата. Личеше, че е работил и върху собствения си вид, защото устните му сега бяха тънки, страните — хлътнали и така доста приличаше на някой от Извънредните.

Всички много се смяха на костюма на Перис и се опитаха отново да подпалят Фаусто, но единствено успяха да изгорят няколко кичура от косата му, от което наоколо замириса кофти. После кримитата дълго време умуваха над костюмите на Толи и Шай, нетърпеливи да ги разгадаят, накрая се скупчиха наоколо, за да пипнат грубата прежда на ръчно плетения пуловер и да разберат дали боде. (Бодеше, но Толи отрицателно поклати глава.)

Шай се беше лепнала за Зейн и не миряса, докато той не обърна внимание на последната й очна корекция и новите ириси.

— Намираш ли ги разкрасяващи? — попита тя.

— Давам за тях петдесет мили-Елени — отговори той.

Никой не схвана какво точно значи отговорът му.

— Само една мили-Елена е напълно достатъчно количество красота, за да се изстреля ракета — обясни Зейн и кримитата с по-богат житейски опит избухнаха в смях. — А петдесет е доста добро число.

Шай се усмихна и от одобрението на Зейн лицето й светна като от чаша шампанско.

Толи се опитваше да се държи като газирана, но от мисълта за маската, която я преследваше, й се виеше свят. След няколко минути тя се измъкна от останалите и излезе на един от балконите на кулата, за да подиша свеж въздух.

Няколко балона с горещ въздух се носеха над „парти-кулата“, поклащайки се на фона на небето като огромни черни луни. Неколцина от „Клуба на горещите глави“ в коша на единия балон обстрелваха останалите с фойерверки и се заливаха от смях всеки път, когато безопасните пламъци префучаваха в мрака. После един от балоните взе да се издига нагоре, фученето на горелката за кратко заглуши врявата откъм парти-кулата, а въжетата му изплющяха от стената. Отлитащ все по-нависоко благодарение на тънкия като пръст на ръката пламък, той най-накрая се изгуби от поглед. Ако Шай не я беше запознала с кримитата, Толи сигурно щеше да се присъедини към горещите глави. Те обикновено летяха нощем без посока, кацаха на случайни места, после викаха автолет да ги прибере я от някое отдалечено предградие, я от поляна извън пределите на града.

Загледана в тъмните очертания на „Града на грозните“, на Толи лека-полека взе да й минава замайването. Много странно. За разлика от живота в дивото, който й беше като в мъгла, тя и досега съвършено ясно помнеше дните си като грозна, как седеше до прозореца на стаята в общежитието и наблюдаваше светлините на „Града на новите красиви“, чакайки с нетърпение да навърши шестнайсет. По онова време си представяше все едно и също: как вече е от другата страна на реката, в някоя от високите кули, около нея разцъфват фойерверки и е заобиколена само от красиви лица, самата тя — също красива.

Онази Толи от нейните фантазии, естествено, носеше бална рокля, а не беше облечена във вълнен пуловер и работни панталони и с омазано с мръсотия лице. Тя нави около пръста си края на един конец, който се беше измъкнал от плетката, и съжали, че Шай беше открила пуловера точно тази вечер. Толи искаше да остави Мъглата далече зад себе си, да заличи разпокъсаните спомени как бяга, как се крие и как чувства вина като предател. Ненавиждаше и това сега — да се озърта като престъпник към вратата на асансьора, чудейки се дали маскираният като Извънреден я е последвал чак дотук. Искаше най-после да се почувства на мястото си, без да очаква със свито сърце кога ще връхлети следващото бедствие.

Може пък Шай да има право и след тазвечерния вот всичко да си дойде на мястото. Кримитата бяха една от най-сплотените групи в „Града на новите красиви“. Човек можеше да стане един от тях само ако всички единодушно гласуват за него, но приет веднъж в клуба им, винаги можеше да разчита на най-верните приятели, да бъде част от най-яките партита и най-газираните разговори. Станеше ли крими, тогава вечната бегълка Толи вече нямаше да я има.

Кримитата не приемаха хора, които в грозните си години не са направили нито един дързък номер, нито веднъж не са нарушавали правилата, не могат да разкажат за нито един случай на лудешки нощен полет със сърф и никога не са били бегълци. Кримитата бяха единствените красиви, които не са забравили годините си като грозни и все още се забавляваха да правят номера като в „Града на грозните“, в който времето за тях беше по някакъв особен начин хубав спомен.

— Колко даваш на тази гледка? — Зейн изневиделица се беше озовал до нея, ослепително красив в черната униформа, до последния сантиметър на почти двуметровия си ръст.

— Да давам ли?

— Сто мили-Елени? Петстотин? А може би дори цяла Елена?

Толи си пое дълбоко въздух и погледна мрачната река под краката си.

— Нищо не давам за тази гледка. Това е само „Града на грозните“ в края на краищата.

Зейн се изкиска.

— Няма нужда да се сърдиш на нашите грозни малки братя и сестри, Толи-ва. Те нямат вина, че все още не са красиви като теб. — И той прибра един немирен кичур обратно зад ухото й.

— Не ме е яд на тях, а на мястото. „Града на грозните“ е затвор. — Думите прозвучаха странно в устата й, някак твърде сериозно като за купон.

Зейн като че ли не обърна внимание на това.

— Ти обаче избяга от там, нали? — Той докосна странните мишки на пуловера й, привлечен като останалите от непознатата материя. — В Мъглата по-хубаво ли беше?

Толи се зачуди дали очаква от нея откровен отговор. Притесняваше се да не изтърси нещо скофтено. Ако Зейн реши, че Толи не е в час, гласовете срещу нея ще завалят, независимо какво обещаваха Шай и Перис.

Тя го погледна в очите. Видя металното блещукане на златните ириси, отблясъците на отразените като в малки огледала фойерверки и нещо в тях привлече Толи. Нямаше нищо общо с обичайното красиво омагьосване, беше нещо сериозно, от което врявата на купона наоколо сякаш изведнъж стихна. Зейн винаги слушаше жадно нейните истории от Мъглата. Той вече ги знаеше почти наизуст, но може би имаше още нещо, което искаше да научи.

— Заминах в нощта преди шестнайсетия си рожден ден — каза тя. — Така че това не беше точно бягство от „Града на грозните“.

— Точно така. — Зейн отмести приковаващия си поглед от нея и се взря в мрака отвъд реката. — Избягала си от операцията.

— Тръгнах след Шай. Трябваше да остана грозна, докато не я открия.

— За да я спасиш — уточни той и отново прикова златните си очи върху лицето й. — Наистина ли беше така?

Толи предпазливо кимна, шампанското от миналата нощ още шумеше в главата й. Или пък шумеше от изпитото тази вечер. Погледна празната чаша в ръката си и се зачуди колко ли беше изпразнила досега.

— Просто трябваше да свърша тая работа. — Щом го каза, разбра, че е прозвучало ужасно скофтено.

— Извънредна ситуация? — попита Зейн с кисела усмивка.

Веждите на Толи учудено подскочиха. Запита се какви ли номера е погаждал Зейн, докато е бил грозен. Той почти не разказваше за себе си. Въпреки че не беше кой знае колко по-голям от нея, на него никога не му се налагаше да доказва, че е достоен за кримитата, той просто беше крими.

Дори сега, когато устните му бяха изтънени заради по-голямата достоверност на дегизировката, той продължаваше да е красив. Лицето му по принцип беше скулптирано в по-екстремен вид от останалите, сякаш хирурзите са искали да поставят на изпитание специалистите от „Комитета по красотата“. Неговите скули бяха остри като върховете на стрели, опънали кожата, а веждите му се извиваха в невъобразими дъги, когато се забавляваше. Толи изведнъж осъзна, че ако чертите му се коригират само с милиметър, той би изглеждал ужасяващо, но в същото време й беше невъзможно да си представи какъв е бил като грозен.

— Ходил ли си някога в Ръждивите руини? — попита тя. — По времето, когато още беше млад?

— Почти всяка нощ последната зима.

— През зимата?

— Харесва ми, когато руините са покрити със сняг — отговори той. — Тогава всички контури изглеждат по-меки и гледката е за мега-Елена.

— О! — Толи си припомни своето пътешествие из дивото в началото на есента и колко й беше студено тогава. — Звучи ми абсолютно… смразяващо.

— Така и не успях да навия някой да дойде с мен. — Той присви очи. — Никога не си споменавала дали срещна някого в руините, докато беше там.

— Да съм срещала някого ли? — Толи затвори очи и внезапно почувства, че губи равновесие. Опря се на парапета и си пое дълбоко въздух.

— Аха — каза той. — Видя ли някого там?

Празната чаша от шампанско се изплъзна от ръката й и полетя в мрака зад парапета.

— Гледай сега какво ще стане долу — промърмори Зейн с усмивка.

От мрака под тях се разнесе звън от счупено, след това изблик на изненадан смях, който се разпростря като кръшнете около хвърлено във водата камъче. Звуците достигаха до тях като от километри разстояние.

Толи отново пое дълбоко студения нощен въздух, опитвайки се да възвърне хладнокръвието си. Стомахът й нервно се присвиваше. Би било голям срам да върне закуската обратно само след няколко чаши шампанско.

— Всичко е наред, Толи — прошепна Зейн. — Просто остани газирана.

Толи си даде сметка колко гадно е да й казват да остане газирана. Но все пак усети, че погледът на Зейн омекна, въпреки карнавалното му превъплъщение, сякаш той наистина искаше тя да се отпусне.

Толи обърна гръб на празнината, зейнала под нея, и стисна с две ръце парапета зад гърба си. Шай и Перис също излязоха на балкона и в един момент тя се озова заобиколена от цяла тълпа нови приятели, закриляна от тях, превърнала се в част от кримитата. Но Толи усети и изпитателните им погледи върху себе си. Може би тази вечер всички очакваха от нея някакво специално изпълнение.

— Не съм срещала никого там — каза Толи. — Един човек трябваше да дойде, но така и не се появи.

Така и не успя да чуе отговора на Зейн.

Преследвачът, който вървеше като сянка по петите й, отново се появи — стоеше на срещуположния край в препълнената зала и гледаше право към нея. Святкащите иззад маската очи уловиха погледа й за миг, после сивата фигура се обърна, смеси се с белите сака на костюмираните като членове на „Комитета по красотата“ и се изгуби зад огромните им лице-графеми, изобразяващи основните типове красота. Въпреки че си даваше сметка какъв гаф прави, Толи се откъсна от Зейн и се втурна сред тълпата, защото нямаше да дойде на себе си тази вечер, докато не разбере кой е нейният преследвач, дали е крими, агент от Извънредните, или просто някой от новите красиви. Трябваше да открие защо някой непременно държи да й навира в лицето „Извънредни ситуации“.

Толи си проправи път между белите сака и внезапно се озова насред групата маскирани дебелаци, меките им подплатени шкембета започнаха да я въртят в кръг и да я подмятат като топче на флипер. След като се измъкна от тях, едва не събори целия хокеен отбор, който се клатушкаше върху левитиращите кънки като група новаци на леда. Сивият копринен костюм постоянно се мяркаше пред нея, но телата на купонджиите бяха толкова нагъсто и така хаотично се движеха, че когато най-после стигна централната колона на кулата, той вече беше изчезнал.

Един поглед върху светлинното табло на асансьора й показа, че се качва нагоре, а не отива надолу. Значи маскираният като Извънреден все още беше някъде наоколо.

После Толи забеляза вратата към аварийното стълбище, яркочервена и облепена с предупредителни надписи, че алармата ще се активира при отварянето й. Тя се огледа. Наоколо нямаше и следа от сивата фигура. Който и да се криеше зад маската, трябва да се е измъкнал по аварийното стълбище. А алармата лесно можеше да се изключи; беше правила този номер милиони пъти като грозна.

Толи приближи червената врата с треперещи ръце. Ако алармата започне да вие, всички на партито ще я зяпат и ще шушукат, докато не дойде охраната и не ги евакуира. Това със сигурност би се превърнало в истински газиран финал на нейното поприще като крими.

„И на това ако му се вика крими“, помисли си тя. От нея наистина би излязло някакво сдухано крими, ако не можеше да изключва алармата всеки път, когато си поиска.

Тя блъсна вратата и я отвори. Не последва никакъв звук.

Толи заслиза по виещата се стълба. Вратата се затвори зад гърба й и заглуши глъчката от празненството. В тази внезапно настъпила тишина можеше да чуе оглушителните удари на сърцето, което се блъскаше в ребрата й, и собственото си дишане, все още неравномерно след трескавото преследване. Ритъмът на музиката обаче сякаш се просмукваше под вратата и караше бетонния под да вибрира.

Фигурата седеше няколко стъпала по-нагоре.

— Ти успя. — Беше момчешки глас, заглушен от маската.

— Какво успях? Да попадна на партито ли?

— Не, Толи, да минеш през вратата.

— Всъщност тя не беше заключена. — Толи се опита да проникне през искрящите очи на маската. — Кой си ти?

— Не ме ли позна? — Гласът му звучеше искрено изненадан, сякаш беше неин стар приятел, който винаги е ходел с маска. — На какво ти приличам?

Толи преглътна и тихо отговори:

— На някой от „Извънредни ситуации“.

— Добре. Значи си спомняш. — Толи усети по гласа му, че се усмихва. Говореше бавно и натъртено, като че тя беше някакъв идиот.

— Разбира се, че си спомням. От тях ли си? Познавам ли те? — Толи не се сещаше за нито един конкретен агент от Извънредните; в нейните спомени лицата им се сливаха в едно общо красиво и жестоко лице с неясни очертания.

— Защо не погледнеш по-внимателно? — Фигурата обаче не направи опит да свали маската. — Давай, Толи.

Тогава тя внезапно осъзна какво всъщност ставаше. Да схване посланието на костюма, да успее да го проследи през навалицата от празнуващи хора, да се справи с алармата на вратата — всичко това беше изпитание. Нещо като вербуване. А сега той седеше срещу нея и се питаше дали ще й стигне смелост да му свали маската.

Но на Толи вече й беше писнало от изпитания.

— Само стой по-далече от мен — каза тя.

— Толи…

— Отказвам да работя за „Извънредни ситуации“. Искам просто да живея тук, в „Града на новите красиви“.

— Аз не съм…

— Остави ме на мира! — кресна тя и стисна юмруци. Викът й отекна в бетонните стени, последван от пълна тишина, сякаш и двамата бяха изненадани от него. Чуваше се само музиката от партито, която приглушено стигаше до стълбището.

Най-накрая изпод маската се дочу въздишка и тайнственият непознат протегна към нея грубо изработена кожена кесия.

— Имам нещо за теб. Стига да си готова за него. Искаш ли го, Толи?

— Нищо не искам от… — Гласът на Толи постепенно заглъхна. Някъде изпод тях се носеше глухо тропане на крака. Не идваше откъм залата на купона. Някой се качваше по стълбите.

Двамата едновременно излязоха от вцепенението си и насочиха погледи надолу през перилата на тясното вито стълбище. Някъде далече под тях Толи зърна проблясване на сива коприна и ръце, които стискаха парапета. Десетина души се изкачваха по стълбите с невъобразима скорост, а стъпките им едва се долавяха на фона на глухата музика.

— Ще се видим по-късно — каза фигурата и се изправи.

Толи недоумяващо примигна. Той я изблъска от пътя си, явно подплашен от идването на истинските извънредни. Тогава кой беше той? И преди пръстите му да стигнат дръжката на вратата, тя смъкна маската от лицето му.

Той беше грозен. Съвсем истински грозен.

Лицето му нямаше нищо общо с лицата на дебелаците, дегизирани за купона, с техните големи носове и кривогледи очи. Той беше различен не само заради шаржираните черти; всичко в него беше различно, сякаш направено от друга материя. В тези няколко секунди усъвършенстваното от операцията зрение на Толи успя да улови всяка дупчица на порите, сплъстените кичури коса, грубата дисхармония на несъразмерното му лице. Тя цялата настръхна от това несъвършенство, от наболата младежка брада, от недокоснатите от хирургична намеса зъби, от пъпките по челото, които алармираха за някакво заболяване. Тя инстинктивно се отдръпна, за да се дистанцира от неговата нещастлива, нехигиенична, нездрава грозота.

Но неизвестно как и защо, тя знаеше неговото име.

— Крой? — произнесе колебливо.