Скот Уестърфийлд
Красивите (2)

Купонът

Купонът беше в „Къщата на Валентино“, най-старата сграда в „Града на новите красиви“. Дългата й страна вървеше успоредно на речния бряг и имаше само няколко етажа, но най-отгоре се издигаше предавателна кула, която се виждаше почти от всяка точка на острова. Вътрешните й стени бяха изградени от истински камък и стаите не можеха да говорят, затова пък къщата се славеше с дълга история, увенчана с големи и бляскави купони. За привилегията да станеш един от обитателите на „Къщата на Валентино“ можеше да се чака цяла вечност.

Перис, Фаусто, Шай и Толи минаха през „Градините на удоволствията“, които вече кипяха от народ, устремен към мястото на купона. Толи зърна ангел с красиви пухкави криле, поръчани сигурно месеци по-рано, което беше долно и нечестно, и тълпа нови красиви с костюми на дебелаци и маски с огромни гуши и тройни брадички. Всички от групата на купонджиите бяха полуголи — вероятно се правеха на праръждиви, кладяха високи огньове и думкаха на барабани, организирайки свой алтернативен купон, както обикновено ставаше.

Перис и Фаусто бяха погълнати от спора кога е най-подходящият момент отново да се самозапалят. Искаха хем да влязат в този вид в къщата, хем да запазят бенгалския огън и за пред останалите кримита. Колкото по-близо се чуваше шумът и искряха светлините на купона, толкова повече се опъваха нервите на Толи. Мъглянските костюми вече не й се виждаха толкова добра идея. Тя носеше стария си пуловер, а Шай — негово копие, допълнени от груби панталони, раници и обувки, имитиращи ръчна изработка, както Толи ги беше описала на отвора в стената, припомняйки си облеклото на мъгляните. За да изглеждат некъпани от дни, двете с Шай натриха с кал дрехите и лицата си и това им се видя страшно газиращо, докато отиваха към купона, но сега костюмите им бяха просто мръсни.

На вратата ги посрещнаха двама от обитателите на Валентино, маскирани като охрана, които следяха вътре да не попадне човек без костюм. Отначало спряха Перис и Фаусто, но когато двамата се самозапалиха, те много се смяха и ги пропуснаха да минат. При вида на Толи и Шай само свиха рамене, но въпреки това им позволиха да влязат.

— Чакай само останалите кримита да ни видят — каза Шай. — Веднага ще схванат за какво става дума.

Четиримата си запроправяха път през тълпата, натруфена с всякакъв род костюми. Срещнаха снежен човек, войници, герои от компютърни игри и цяла орда учени от „Комитета по красотата“ с маски лице-графеми. Навсякъде гъмжеше от исторически фигури, облечени в откачени костюми от цял свят, което напомни на Толи колко различна е представата на хората за миналото. Много от новите красиви с по-дълъг опит от тях в купоните носеха съвременни костюми — на лекари, охранители, строители или политици — каквито се надяваха да станат някой ден след пластичната операция по преминаването им в красиви втора степен. Една група, маскирана като пожарникари, със смях се опита да потуши пламъците на Перис и Фаусто, но в края на краищата само успя да ги ядоса.

— Къде са те? — настоятелно питаше Шай, но каменните стени не и отговаряха. — Тия стени тук направо не са в час. Как може някой да живее на подобно място?!

— Според мен през цялото време ходят с мобилни телефони — отговори й Фаусто. — И ние трябва да си поискаме по един.

За всички беше проблем, че в „Къщата на Валентино“ не можеш да се обадиш на някого само като кажеш името му — стаите бяха стари и неми, все едно се намираш под открито небе. Толи опря длан върху една от стените и усети колко студени са старите камъни. За миг този допир й напомни за онова, които беше видяла в дивото — всичко там беше грубо, мълчаливо и непроменящо се. Тя лично не изгаряше от желание да открие останалите кримита; сигурно всички щяха да я зяпат и да се чудят как да гласуват.

Продължиха да се скитат из претъпканите зали и да надничат по стаите, пълни със старовремски астронавти и изследователи. Толи успя да преброи пет превъплъщения на Клеопатра^[1] и две — на Лилиан Ръсел^[2]. Имаше дори няколко броя Рудолф Валентино^[3]; както се оказа, къщата носеше името на един красив по рождение от епохата на ръждивите.

Останалите клубове се бяха дегизирали по определени теми — групата на атлетите носеше хокейни стикове и се клатушкаше върху левитиращите си кънки. Циклоните вкупом представляваха болни кутрета с конусообразни пластмасови яки около вратовете. А всички членове на Кошера се бяха пръснали из къщата и дърдореха един с друг чрез интерфейс-пръстените си. Те имаха имплантирани радиофони и можеха да се свързват и да говорят един с друг, на което и да е място, дори в „Къщата на Валентино“ с немите стени. Другите клубове постоянно се подиграваха на Кошерите, които никъде не смееха да отидат по единично и винаги се придвижваха на рояци. Сега се бяха маскирали на мухи с огромни очища, в което все пак имаше някаква идея.

Сред хаоса от костюми обаче не се виждаше никой друг от кримитата и Толи започна да се чуди дали не са зарязали вкупом купона, само и само да не гласуват за нея. Тази параноична мисъл постоянно я човъркаше и накрая започна дори да й се привижда скрита в сенките фигура, която използваше навалицата, за да я приближи дебнешком. Всеки път, щом се обърнеше рязко обаче, фигурата в копринен сив костюм се изплъзваше от погледа й.

Толи не беше сигурна дали е момче, или момиче. Фигурата носеше маска, едновременно плашеща и красива, а нейните жестоки вълчи очи проблясваха в оскъдната трепкаща светлина на празничните илюминации. Синтетичното лице разрови спомените на Толи, извади на бял свят болезнени части от нейното минало и й трябваше известно време, за да го преодолее.

Чак тогава си даде сметка какво трябваше да изобразява този костюм: агент на „Извънредни ситуации“.

Толи потърси опора о една от студените каменни стени, припомняйки си сивите копринени гащеризони на Извънредните и техните жестоки красиви лица. От този спомен й се зави свят, както се случваше винаги, щом се върнеше в мислите си към дните, прекарани в дивото.

Нямаше никаква логика подобен костюм да се появи в „Града на новите красиви“. Освен тях двете с Шай, едва ли друг беше виждал Извънредните. За повечето хора това бяха само слухове и градски легенди, за да има с какво да се обяснят някои мистериозни и странни събития. Извънредните много внимаваха това да си остане така. Работата им беше да опазят града от външни заплахи — каквато е била задачата на войниците и шпионите от времената на ръждивите — и само опасни престъпници като Толи Янгблъд ги бяха срещаш очи в очи.

Въпреки това обаче, някой доста сполучливо се беше дегизирал като тях. Очевидно той или тя някога ги е виждал лично. Но защо тази фигура преследваше точно нея? Всеки път, щом хвърлеше поглед назад, тя беше там, придвижвайки се със смразяващата грация на хищник, която припомни на Толи онзи ужасен ден сред развалините на Мъглата и как я дебнеха, за да я заловят и върнат обратно в града.

Тя тръсна глава. Когато мислеше за онези дни, в паметта й се появяваха разпокъсани, сякаш чужди спомени, които не се връзваха с нищо друго. Извънредните не са я преследвали, разбира се. Защо им трябваше да го правят? Напротив, те я спасиха и я върнаха обратно у дома, след като напусна града, за да последва Шай. Дори само при мисълта за Извънредните обикновено й се завиваше свят, но причина за това трябва да са жестоките им красиви лица — предназначението им бе да сплашват, както чертите на красивите караха човек да се чувства добре.

А може тази фигура изобщо да не я преследва; сигурно бяха повече хора, просто още един клуб с еднакви костюми, чийто членове са се пръснали сред останалите маскирани и създаваха илюзията, че някой я дебне. Това беше значително по-смислено обяснение и не беше така откачено като неоснователните й страхове.

Толи настигна приятелите си и се включи в шегите им, докато заедно търсеха останалите кримита. Въпреки това продължи да държи под око притаената в сенките фигура и накрая се убеди, че това не са членовете на някой клуб. Беше един-единствен човек, който не говореше с никого и определено гледаше да стои настрани от погледите на останалите. А как се движеше само, така грациозно…

Толи си наложи да се успокои. „Извънредни ситуации“ нямаха причина да я преследват. Пък и не намираше никакъв смисъл някой техен агент да идва на маскен бал, дегизиран като извънреден.

Тя се насили да се присмее над страховете си. Трябва да е някой от кримитата, който си правеше шега с нея; някой, който е чувал стотици пъти техните истории с Шай и знаеше всичко за „Извънредни ситуации“. Ако е така, щеше да е тъпо да изгуби ума и дума пред очите на всички останали. Най-добре изобщо да не обръща внимание на мнимия Извънреден.

Толи погледна собствения си костюм и се зачуди дали мъглянските дрехи не са причината да откача. Шай се оказа права: миризмата на стария, ръчно правен пуловер я върна към живота извън града, когато денем се скъсваше от работа, а вечер се топлеше край накладените огньове и в тези спомени се мяркаха стари грозни лица, от които продължаваше понякога да се буди с писък.

Животът в Мъглата явно доста беше размътил главата на Толи.

Никой друг не забелязваше сивата фигура. Дали пък всички не се бяха наговорили да я направят за смях? Фаусто продължаваше да се тръшка, че бенгалският огън ще изгори, преди някой от останалите кримита да е видял костюма му.

— Хайде да видим дали другите не са в някоя от „парти-кулите“ — предложи той.

— Най-малкото ще им се обадим от някоя истинска къща — съгласи се Перис.

Шай само изсумтя и се отправи към най-близката врата.

— Готова съм на всичко, само и само да се махна от тая измислена купчина камъни.

Купонът и без това вече се беше разпрострял навън, напускайки стените на старата каменна сграда. Шай ги поведе наслуки към една от „парти-кулите“, минавайки през тълпа от клуба на фризурите. Те носеха перуки във формата на кошери, всяка със собствен роях пчели, които всъщност бяха микролевитатори, боядисани в жълто и черно и подредени в определена форма около главите им.

— Жуженето не им се е получило добре — отбеляза Фаусто, но Толи усети, че е впечатлен от костюмите. Пръчиците бенгалски огън в косата му вече догаряха и хората наоколо го зяпаха с недоумение.

Когато влязоха в „парти-кулата“, Перис се обади на Зейн и той каза, че всички кримита са на горния етаж.

— Добро попадение, Шай.

Четиримата се наблъскаха в асансьора заедно с един хирург, една праисторическа вкаменелост и трима пияни хокеисти, които едва се крепяха върху левитиращите си кънки.

— Не гледай като уплашен заек, Толи-ва — каза Шай, потупвайки я окуражително по рамото. — Вътре си, не се кахъри. Зейн те харесва.

Толи се насили да се усмихне, питайки се дали нейната приятелка казва истината. Зейн постоянно я разпитваше за времето, когато е била грозна, но той питаше същото всички останали, поглъщайки историите на кримитата с широко отворени златисти очи. Дали в такъв случай смяташе Толи за по-специална от другите?

Несъмнено обаче имаше някой, който наистина я мисли за по-специална — малко преди вратите на асансьора да се затворят, Толи мерна една фигура в сива коприна грациозно да си проправя път през тълпата.