Скот Уестърфийлд
Красивите (12)

Драконът

— Познаваме ли се?

Д-р Кейбъл студено се усмихна.

— Сигурна съм, че ме помниш, Толи.

Толи отстъпи крачка назад, позволявайки си да покаже, че е изплашена — дори една нова красива би се стреснала при вида на д-р Кейбъл. С жестоките си черти, подсилени още повече от лунната светлина, тя приличаше на красива жена, превърнала се наполовина във върколак.

Спомените нахлуха в главата на Толи. Тя отново се видя в безмилостната хватка на д-р Кейбъл — първият път, когато разбра за съществуването на Извънредните, и после, когато прие да проследи и предаде Шай — цената да стане красива. И накрая, когато Кейбъл заедно с цяла армия извънредни я проследи чак до Мъглата и изгори до основи нейния нов дом.

— О, да — каза Толи. — Май си спомням. Срещаш сме се някъде, нали?

— Точно така. — Острите зъби на Кейбъл лъснаха на лунната светлина. — Но по-важното, Толи, е, че аз те познавам.

Толи успя да изфабрикува глуповата усмивка. Нямаше съмнение, д-р Кейбъл си спомняше тяхната последната среща — Толи и Давид спасяваха мъгляните и на Толи се наложи да я удари по главата.

Д-р Кейбъл посочи черния шал около китката на Толи, който плътно покриваше белезницата под ръкавицата и ръкава на дебелото зимно яке.

— Любопитен начин да се носи шал.

— Да не падате от небето? Сега всички се носят така.

— Обзалагам се обаче, че ти си въвела тая мода. Винаги си била хитруша.

Толи засия като същинска красива.

— Сигурно е така. Всякакви номера съм правила като грозна.

— Но нищо не може да се сравни с днешния трик.

— О, вие сте гледали новините? Не е ли ужасно кофти всичко това? Ледът просто ей така се продъни под краката ни!

— Да, просто ей така. — Очите на д-р Кейбъл се присвиха. — Трябва да призная, отначало успя да ме заблудиш. Тая летяща пързалка беше напълно глупава архитектурна прищявка, само и само да се угоди на новите красиви. Рано или късно щеше да се случи някакъв инцидент. Но после се замислих защо това стана в точно определен момент — когато стадионът е пълен и стотици камери предават от него по цял свят.

Толи изпърха с клепки и сви рамене.

— Обзалагам се, че причината е във фойерверките. Усещахме ги даже през леда. Чия тъпа идея беше това?

Д-р Кейбъл кимна съсредоточено.

— Твърде вероятна причина за инцидента. Но тогава видях лицето ти по новините, Толи. С ококорени очи и невинен вид разказваше своята газирана малка история. — Горната устна на Кейбъл се изви, но това не беше усмивка. — И си дадох сметка, че ти и тук продължаваш да правиш номера.

Толи усети някакъв юмрук да се забива в стомаха й, чувство, което помнеше още от грозните си дни — когато я хващаха. Опита се да маскира страха си като изненада.

— Аз?!

— Точно така, Толи — ти. Някак успяваш да го правиш въпреки всичко.

Прикована от погледа на д-р Кейбъл, Толи си представи как за пореден път я хвърлят в подземията на „Извънредни ситуации“, как лекарството губи силата си и спомените й отново са заличени. А може сега изобщо да не си правят труд да я връщат в „Града на новите красиви“. Опита се да преглътне, но усети, че устата и е суха като шкурка.

— Да, бе, точно така. За всичко аз съм виновна — едва успя да произнесе тя.

Д-р Кейбъл пристъпи още по-близо и Толи мобилизира волята си да не помръдне, въпреки че цялото й същество крещеше: „Бягай!“. Жената срещу нея я наблюдаваше със студен интерес, сякаш беше лабораторно животно върху масата за опити.

— Определено се надявам това да е било по твоя вина.

Толи сви вежди.

— На какво се надявате?

— Нека си говорим честно, Толи Янгблъд. Нагледах се на красивите ти номера. И нямам намерение да те затварям в моите подземия.

— Наистина ли?

— Ти смяташ ли, че ме е грижа, дори да потрошиш още нещо в „Града на новите красиви“?

— Ами, така си мисля.

Д-р Кейбъл изсумтя презрително.

— Аз не съм шеф на отдела по поддръжката. „Извънредни ситуации“ се намесват само тогава, когато има външна заплаха. През останалото време градът сам се грижи за себе си, Толи. Тук са взети толкова предпазни мерки, че просто не си струва да го обсъждаме, камо ли да се тревожим. Защо според теб на тази пързалка бяха задължителни бънджи жилетките?

Толи примигна. И през ум не й беше минавало защо са необходими жилетки: в „Града на новите красиви“ винаги се вземаха изключителни предпазни мерки, иначе новите красиви щяха да мрат като мухи. Тя сви рамене.

— Ако магнитните левитатори откажат, предполагам. Нещо като изключване на енергийните източници.

Кейбъл си позволи да се разсмее остро, но смехът й продължи по-малко от секунда.

— Енергийните източници не са отказвали в продължение на сто и петдесет години. — Тя само поклати глава при тази догадка и продължи: — Унищожавай и троши каквото искаш, Толи. Не ме е грижа за твоите малки номера. Освен ако не ми помогнат да те разкрия.

Погледът на жената пак я прониза и Толи отново трябваше да се пребори с желанието да побегне. Зачуди се дали това не е просто подвеждаща маневра — да признае какво са направили кримитата. Май и без това каза достатъчно досега. Но нещо в студения вторачен поглед на д-р Кейбъл, в нейния остър като бръснач глас, в движенията й на хищник, в самото й присъствие не позволяваше на Толи да се държи като празноглава красавица. До този момент всеки друг от новите красиви би избягал с писък, или би се превърнал в мекотело.

Въпреки това, ако „Извънредни ситуации“ държаха Толи сама да признае греховете си, едва ли биха губили време в празни разговори.

— Тогава защо сте тук? — попита вече с нормален глас Толи, правейки усилие да не трепне.

— Винаги съм се възхищавала на инстинкта ти за оцеляване, Толи. Ти ставаш един чудесен малък предател, когато ножът опре до кокал.

— Ами, благодаря. Така, де.

Кейбъл кимна.

— На всичкото отгоре се оказва, че си имала повече мозък, отколкото предполагах. И успя много добре да се справиш с обстоятелствата.

— Обстоятелствата? Така ли му викате на това?! — Толи високо изруга. — Говорите, сякаш съм била на фризьор!

— Удивително. — Д-р Кейбъл се приближи и впи очи в нейните, сякаш искаше да проникне в мозъка й. — Някъде дълбоко в теб все още е жива малката пакостлива грозница, нали? Забележително. Мисля, че бих могла да те използвам.

Толи усети пристъп на гняв, главата й пламна в огън.

— Хм, а не ме ли използвахте вече?

— Я, гледай, значи си спомняш? Превъзходно. — В жестоко красивите очи на жената, студени, безизразни и без блясък, сякаш премина далечна сянка на наслада. — Зная, че това беше доста неприятно изживяване, Толи. Но пък необходимо. Искахме да спасим нашите деца от Мъглата и единствено ти можеше да ни помогнеш. Извинявам ти се.

— Извинявате се? — повтори Толи. — Извинявате се, защото ме принудихте да предам приятелите си, защото унищожихте Мъглата, или защото убихте бащата на Давид? — Толи усети, че в момента лицето й изразява неприкрито отвращение. — Не мисля, че от сега нататък ще съм ви полезна, д-р Кейбъл. Вече ви направих достатъчно услуги.

Жената само се усмихна в отговор.

— Съгласна съм. Значи сега е време аз да ти направя услуга. Това, което ти предлагам, е доста… газирано.

Тази дума, произнесена от тънките и жестоки устни на Кейбъл, накара Толи сухо да се изсмее.

— Какво ли пък знаете вие за газирането.

— Ще останеш изненадана. Ние от „Извънредни ситуации“ знаем всичко за усещанията, особено за онези, които ти и твоите така наречени кримита постоянно търсите. Аз бих могла да ти ги предоставя, Толи. По цял ден, ден след ден ще си така газирана, както не би могла даже да си представиш. И това ще е истинско. Не просто начин да се отървеш от вечния унес на новите красиви, а нещо много по-добро.

— За какво говорите?

— Помниш ли летенето със сърф, Толи? — попита Кейбъл, в безизразните й очи припламнаха студени огньове. — И как от него се чувстваше жива? Да, ние можем да правим хората красиви отвън и празни, лениви и безсъдържателни — отвътре, но можем и да ги газираме, както му казвате вие. Има начин и сега да се заредиш с адреналин, даже повече, отколкото като грозна; има начин да се почувстваш много по-жива от вълк, преследваш плячката си, даже много по-газирана от войниците на ръждивите, които са се избивали за някое богато на нефт парче земя в пустинята. Твоите сетива ще се изострят, тялото ти ще е по-бързо, от който и да е атлет в историята, а мускулите ти — по-силни от тези на другите човешки същества.

Режещият глас на жената замлъкна и Толи внезапно усети с предела на сетивата си нощта наоколо — ледените висулки ронеха капки върху твърдата земя, дърветата пукаха на вятъра, огънят долу хвърляше искри от време на време. Чуваше прекрасно шума от купона: кримитата се надвикваха за подвизите си от деня, препирайки се кой е отскочил най-високо с бънджи жилетката, или чие падане е било най-болезнено. Думите на Кейбъл превърнаха света в парче счупен кристал с остри ръбове.

— Трябва да гледаш на света така, както аз го виждам, Толи!

— Да не ми предлагате… работа? Като агент на „Извънредни ситуации“?

— Не просто работа. А изцяло нов живот. — Д-р Кейбъл произнесе следващите думи с преднамерена предпазливост. — Ти можеш да станеш една от нас.

Толи дишаше тежко, пулсът биеше в ушите й, сякаш самата идея да стане извънредна вече я променяше отвътре.

— Сравни предложението ми с живота, който те чака, Толи. Ще го пропилееш в търсене на евтина тръпка и само за няколко кратки мига ще си възвръщаш трезвата мисъл. Главата ти никога няма напълно да се избистри от постоянния унес. А от теб ще излезе чудесен агент на Извънредните. Беше впечатляващо как откри Мъглата съвсем сама, макар че аз винаги съм залагала на теб. Но чак сега, когато продължаваш да правиш пакости и след операцията — д-р Кейбъл поклати глава, — си давам сметка, че си истински самороден талант. Присъедини се към нас.

При тези думи нещо най-после звънна в главата на Толи.

— Отговорете ми на един въпрос. Каква бяхте вие като грозна?

— Не е ли очевидно, Толи? — Жената отново нададе лаещ смях. — Ти вече знаеш отговора на този въпрос.

— Била сте бунтар.

Кейбъл кимна.

— Бях същата като теб. Всички ние сме били като теб. Ходехме до руините, опитвахме се да стигнем дори по-далече и се налагаше насила да ни връщат. Затова оставяме грозните да правят дребните си пакости — за да пресеем най-умните сред тях. Да разберем кои сами могат да избягат от клетката. Това е целта на бунта, Толи — да се издигнете до агенти в „Извънредни ситуации“.

Толи затвори очи, осъзнавайки, че жената казва истината. Тя си спомни колко лесно успяваше да заблуди охраната в общежитието на грозните; как всеки намираше начин да заобиколи правилата. После си пое дълбоко въздух.

— Но защо?

— Защото все някой трябва да държи нещата под контрол, Толи.

— Не това питам. Исках да разбера защо причинявате вреда на красивите. Защо промивате мозъците им?

— И таз добра, Толи, не е ли очевидно? — Д-р Кейбъл разочаровано поклати глава. — На какво ви учат в училище?

— Че ръждивите едва не са унищожили света — издекламира Толи.

— Ето и отговорът на твоя въпрос.

— Но ние сме по-добри от тях, не унищожаваме дивата природа, не прокопаваме мини и не използваме нефт. Не водим войни. — Гласът на Толи секна, когато внезапно проумя.

Д-р Кейбъл кимна.

— Ние сме под контрол, Толи, благодарение на операцията. Оставени на произвола, човешките същества са същинска напаст. Множат се като зайци, изчерпват до дъно всички природни ресурси и унищожават онова, до което се докоснат. Без операцията хората рано или късно ще се превърнат в ръждиви.

— Не и ако са в Мъглата.

— Я си спомни, Толи. Мъглявите бяха обезлесили планината около селището и убиваха животни, за да се прехранват. Когато кацнахме, те горяха дървета.

— Да, но не чак толкова много. — Толи усети как гласът й изневерява.

— Представи си само, че има милиони селища като Мъглата. Те много скоро ще станат милиарди. Извън нашите самоконтролиращи се градове хората са същинска напаст, рак в тялото на земята. Но ние… — Тя протегна ръка и потупа бузата на Толи, пръстите й бяха необичайно топли в студената зимна нощ. — Ние, „Извънредни ситуации“. Ние сме лечението.

Толи тръсна глава и отстъпи далече от д-р Кейбъл.

— Да забравим този разговор!

— Но ти винаги си искала точно това.

— Не е вярно! — изкрещя Толи. — Единственото ми желание беше да стана красива. Само че вие постоянно се изпречвате на пътя ми!

Избухването изненада и двете и беше последвано от тишина, докато думите кънтяха навътре в парка. Купонът около огъня утихна, вероятно всички се питаха кой ли крещи така в гората.

Д-р Кейбъл първа се съвзе и тихо въздъхна.

— Хайде, Толи, успокой се! Няма нужда да викаш. Ако не приемаш предложението ми, ще те оставя да си продължиш купона. Наслаждавай се на живота, докато се превърнеш в самодоволна красива от втора степен. Скоро няма да ти е толкова важно да си газирана и ще забравиш за този разговор.

Толи издържа втренчения поглед на жестоко красивата Кейбъл и едва се овладя да не й каже за лекарството, да й натрие новината в самодоволната физиономия. Нейният ум нямаше да се притъпи нито утре, пито след петдесет години; тя нямаше да забрави коя е и какво иска. И не й трябваха „Извънредни ситуации“, за да се чувства жива.

Гърлото още я болеше от крясъка, но макар и с дрезгав глас, тя каза:

— Никога.

— Единственото, за което те моля, е да обмислиш предложението ми. Не е нужно да решаваш веднага — ще почакам. Само си припомни как се чувстваше, докато ледената пързалка пропадаше под краката ти. Можеш да си доставяш тази тръпка всеки ден. — Д-р Кейбъл небрежно махна с ръка. — И ако това има някакво значение за теб, мога да намеря място дори за твоя приятел Зейн. Държа го под око от известно време. Той едно време също доста ми помогна.

Студена тръпка мина по цялото тяло на Толи и тя тръсна глава.

— Не.

Д-р Кейбъл кимна.

— Да. Зейн беше много услужлив по въпроса за Давид и Мъглата, когато не избяга с останалите.

После се обърна и изчезна сред дърветата.