Скот Уестърфийлд
Красивите (13)

Краят на приятелството

Толи се запрепъва обратно към мястото на купона.

Огънят гореше с пълна сила и жегата му беше принудила кримитата да се отдръпнат, разширявайки кръга. Някой беше поръчал индустриални количества торфени блокчета, които можеха да изчерпат груповия месечен лимит на кримитата за отделяне на въглерод във въздуха. Върху тях бяха нахвърляни събрани из парка опадали клони и съскането на още влажното дърво напомни на Толи за огньовете, където готвеха храна в Мъглата, и как водата в току-що отсечените дървета кипваше и излиташе със съскане като пара, сякаш давайки глас на разгневените горски духове.

Тя се загледа в издигащата се над огъня колона дим, злокобно тъмнееща на фона на небето. Значи ето как Мъглата беше получила името си. Както каза д-р Кейбъл, мъгляните горяха изтръгнати живи от земята дървета. Човеците правеха това от хиляди години, а преди няколко века бяха наситили въздуха на планетата с толкова въглерод, че за малко да съсипят климата за вечни времена. И едва когато някой пуснал на свобода бактерията, унищожаваща петрола, цивилизацията на ръждивите била спряна, а светът — спасен.

Но ето че сега, благодарение на газираната си приповдигнатост, кримитата правеха същата грешка. Внезапно топлината на огъня и неговите весели пламъци накараха Толи да се почувства още по-зле.

Тя се заслуша в разговорите наоколо — хвалби кой колко високо се е преметнал с бънджи жилетката над футболното игрище и спорове чие интервю в новините е най-хубаво. Горчивият разговор с д-р Кейбъл беше изострил чувствителността и; сега можеше да чуе всеки отделен звук, да разчепка всяка нишка от разговора. И кримитата изведнъж й се видяха глупави самохвалковци, които преповтарят за пореден път един на друг своите истории и незначителните си победи. Както обикновено правят красивите.

— Кльощо?

Тя откъсна поглед от огъня и видя, че Шай стои край нея.

— Зейн добре ли е? — Шай я огледа по-внимателно и се ококори. — Толи-ва, изглеждаш…

Нямаше нужда Шай да довършва, Толи можеше да прочете останалото в очите на приятелката си: изглежда ужасно. Уморено се усмихна. Това беше една от последиците на лечението, разбира се. Може все още да е прекрасна — със съвършена костна структура и безупречна кожа — но лицето й вече отразяваше нейния вътрешен смут. Сега, когато главата й е пълна с некрасиви мисли, тя вече не можеше по всяко време да изглежда красива и безгрижна. Гневът, страхът и грижите не действат разкрасително.

— Със Зейн всичко е наред. Просто с мен нещо става.

Шай се притисна към Толи и обгърна раменете й с ръка.

— Защо си толкова тъжна, Кльощо? Кажи ми!

— Ами… — Тя огледа кримитата, които се надпреварваха кой да се изфука с нещо повече от останалите, — май заради всичко.

Шай понижи глас.

— Аз пък мислех, че днес всичко беше идеално.

— Разбира се, идеално беше.

— Докато Зейн не се напи, разбира се. В това е проблемът, нали?

Толи издаде нечленоразделен звук. Не й се искаше да лъже Шай. Някога ще й разкаже всичко за лекарството и тогава би могла да обясни главоболието на Зейн.

Шай въздъхна и прегърна Толи още по-силно. Помълчаха така известно време, после Шай попита:

— Кльощо, какво стана с вас там горе?

— Там горе ли?

— Сещаш се — когато изкачихте предавателната кула. Оттогава не сте същите.

Толи се заигра с шала, усукан около китката й — щеше й се да може да разкаже на приятелката си всичко. Но беше опасно да сподели с нея за лекарството, докато не са на безопасно място извън града.

— Не знам какво да ти кажа, Кьорчо. Горе наистина беше много газиращо. Вижда се целият остров, а и рискуваш да се пребиеш. Дори да умреш. Това те прави различен.

— Знам — прошепна Шай.

— Какво знаеш?

— Какво е чувството. И аз изкачих кулата. Двамата с Фаусто намерихме начин да хакнем охраната и снощи го направих. Това страшно ме газира преди пропадането.

— Наистина ли? — Толи се взря внимателно в нея. В светлината на огъня лицето на Шай сияеше от гордост и ирисовите й импланти святкаха. Всички кримита бяха дръпнали здраво напред, но щом Шай е хакнала охраната и се е изкатерила по кулата във Валентино, значи беше с няколко дължини пред останалите.

— Страхотно! И се изкатери там през нощта?!

— Исках да разбера какво става, защото вие двамата със Зейн бяхте тотално разбити след качването. Фаусто предложи да облека бънджи жилетка, но аз исках да го направя като вас. Можех да падна, да умра — точно, както ти казваш. Даже се порязах на един кабел. — Тя с усмивка показа червения белег, който пресичаше дланта й, после замълча за кратко и по челото й се появиха некрасиви бръчки. — Но беше брутално разочарование.

— Защо?

— Защото не ме промени, както се надявах.

Толи сви рамене.

— Е, всички сме различни.

— Сигурно — тихо отговори Шай, — и тогава се замислих. Вие двамата не просто изкатерихте кулата, нали? Там се е случило и нещо друго, Кльощо. Преди ти дори не излизаше със Зейн, а после двамата създадохте някакво ваше, тайно общество, смеете се на шеги, които само вие си разбирате, и през цялото време шушукате. И не се отделяте един от друг.

— Кьорчо… — започна Толи, после въздъхна. — Съжалявам, ако сме били толкова обсебени един от друг. Нали разбираш, това е първата ми свалка, откакто съм красива.

Шай се загледа в огъня.

— И аз така помислих отначало, Толи. Двамата сте толкова различни от всички останали. — Тя вече не шепнеше. — Зейн постоянно получава главоболия, които се опитва да скрие, а и този крясък преди малко беше твой, нали?

Толи преглътна.

— Какво ви промени така в онзи ден?

Толи посочи китката си.

— Шшшт!

— Не ми шъткай, а кажи!

Толи нервно се огледа. Огънят поглъщаше нови купища сурови вейки и съскаше високо, а повечето кримита пееха пиянски песни. Никой не обърна внимание на избухването на Шай, но Толи знаеше, че металната гривна около китката й винаги е нащрек.

— Не мога да ти кажа, Кьорчо.

— Напротив, можеш. — В заревото на огъня лицето на Шай започна да се променя и красивата мекота на чертите й беше изличена от надигащия се гняв. — Виж, Толи, аз си спомних разни неща, когато бях горе на кулата и се питах дали ще умра. А после, докато пързалката пропадаше и правех салта над игрището, си припомних и други. Върнаха ми се много спомени от времето, когато бях грозна. Не е ли страхотно?

Толи не издържа и отклони очи пред суровото изражение на Шай.

— Да, сигурно е така.

— Радвам се, че си съгласна с мен. Та, ето какво си спомних: аз съм в града благодарение на теб, Толи. Ами всички тия истории, с които ви пълнех главите? Пълен боклук! В действителност ти ме проследи до Мъглата и ме предаде, нали така?

Толи отново почувства същия удар в стомаха, като при вида на д-р Кейбъл: хванаха я. От мига, в който усети въздействието на хапчето, тя вътрешно беше убедена, че това рано или късно ще се случи, че Шай ще си спомни какво всъщност е станало, когато и двете бяха още грозни. Но не очакваше да е толкова скоро.

— Да, тръгнах след теб, за да те върна обратно тук. Аз съм виновна за всичко, което се случи в Мъглата. Извънредните ме бяха проследили.

— Точно така, ти ни предаде. След като открадна Давид от мен, разбира се. — Шай горчиво се разсмя. — Не ми е приятно да повдигам въпроса за Давид, но я си представи, че утре се събудя и изобщо нищо не си спомням! Затова реших да ти го кажа, докато още съм газирана.

Толи се обърна към нея.

— И утре ще си го спомняш.

Шай само сви рамене.

— Сигурно. Но случки като днешната не стават толкова често. Така че на теб утре може и да ти се размине.

Толи си пое дълбоко въздух и вдиша аромата на дим от горящи дърва, на запален торф, на борови иглички и разлятото шампанско. В светлината на огъня всичко беше ясно като ден, даже кръговете по възглавничките на пръстите й. Не знаеше какво да каже.

— Погледни ме — каза Шай. Татуировката й се въртеше бясно и змийското кълбо се беше оплело като спиците на велосипедно колело. — Кажи ми какво стана с вас в онзи ден. Направи така, че постоянно да съм газирана. Дължиш ми го.

Толи преглътна. Двамата със Зейн си бяха дали дума да не казват на никого, поне засега. Но нито тя, нито Зейн предполагаха колко газирана е Шай — толкова, че да изкачи кулата сама и да си спомни истината за дните, когато бяха грозни. Сигурно вече можеше да пази тайна, а новината за лекарството би й дала някаква надежда. Пълната откровеност беше единственият шанс Толи да поправи поне отчасти онова, което й причини.

Шай беше права — Толи й го дължеше.

— Права си. Още нещо се случи в онзи ден.

Шай замислено кимна.

— Така си и мислех. Какво стана?

Толи посочи мълчаливо с очи шала на Шай и двете заедно го увиха стегнато около китката на Толи — допълнителен слой за заглушаване на белезниците. Толи си пое въздух и заговори с едва доловим шепот.

— Открихме лекарство.

Шай присви очи.

— Затова ли гладуваш?

— Не. Така, де. Това също помага. Гладът, кафето, саботирането на системата — всичко, което Зейн прави вече месеци наред. Но истинското лекарство е много по-просто.

— Какво е? Ти само кажи, аз ще направя, каквото трябва.

— Не можеш.

— Майната ти, Толи! — Очите на Шай светнаха гневно. — Щом ти си го направила, значи и аз мога.

Толи поклати глава.

— Става дума за хапче.

— Хапче ли? Нещо като витамините, които пием?

— Не, специално хапче. Крой ми го донесе на купона във Валентино. Опитай се да си спомниш, Шай. Преди двете с теб да се върнем в града, Мади търсеше начин как да реверсира операцията. Тогава ти ми помогна да напиша едно писмо, помниш ли?

За момент лицето на Шай не изразяваше нищо, после тя кимна.

— Тогава аз бях вече красива.

— Точно така. По това време всички се криехме в руините.

— Странно, по-трудно ми е да си спомня този период, отколкото като бях грозна. — Шай тръсна глава.

— Тогава Мади откри лекарство. Но то още не беше тествано и можеше да се окаже опасно. Тя не го изпробва на теб, защото ти отказа. Искаше да си останеш красива. Затова се наложи аз да се подложа на теста. Ето защо съм тук.

— И Крой ти го е донесъл още преди месец?

Толи кимна и хвана ръката на Шай.

— То действа. Ти сама виждаш как ни промени двамата със Зейн. Благодарение на него сме постоянно газирани. Така че щом излезеш от тук, ти също може… — Изражението на Шай накара Толи да млъкне. — Какво има?

— Значи вие и двамата със Зейн сте взели лекарството?

— Да — каза Толи. — Имаше две хапчета и ние си ги разделихме. Страхувах се да го направя сама.

Шай отблъсна ръката и й се обърна към огъня.

— Не ти вярвам, Толи.

— Какво?

Шай изкриви лице срещу нея.

— Защо той? Защо не помоли мен?

— Но аз…

— Нали уж си ми приятелка, Толи. Аз направих всичко за теб. Аз първа ти казах за Мъглата. Аз те запознах с Давид. А когато дойде в „Града на новите красиви“, аз ти помогнах да станеш една от кримитата. Изобщо ли не ти хрумна да споделиш лекарството с мен? Все пак вината да съм в това състояние е твоя, нали?

Толи поклати глава.

— Нямаше никакво време, аз дори…

— Разбира се, че не си — изфуча Шай. — Ти едва познаваше Зейн, но нали той е лидерът на кримитата, затова да го омагьосаш, е било поредният номер в списъка ти. Както навремето направи с Давид в Мъглата. Затова си разделила лекарството с него.

— Изобщо не е вярно! — извика Толи.

— Ти си такава, Толи. Винаги си била такава! И никакво лекарство няма да те промени — предаваш най-близките си хора още открай време. Не ти трябва никаква операция, за да станеш празноглава егоистка и да си въобразиш кой знае какво за себе си. Ти винаги си била такава.

Толи се опита да отговори, но нещо ужасяващо се надигна в гърлото й и удави думите. После усети колко тихо е наоколо и си даде сметка, че Шай крещи. Останалите кримита ги наблюдаваха смаяни и само съскането на огъня нарушаваше тишината. Красивите не се карат. Те дори рядко спорят, но определено не си крещят един на друг насред някоя веселба. Този тип противно поведение беше запазена марка на грозните.

Толи погледна китката си, чудейки се дали крясъците на Шай не бяха преминали през няколкото слоя дрехи. Ако е така, всичко щеше да приключи още тази нощ.

Шай се отдръпна от нея и ожесточено изсъска:

— Утре може би ще съм отново красивата аз, Толи. Но ще запомня този момент, кълна се. И независимо какви сладки приказки ще ти приказвам занапред, повярвай ми, аз вече не съм твоя приятелка. — Тя се обърна и се втурна сред дърветата, чупейки замръзналите вейки по пътя си.

Толи огледа останалите кримита — чашите с шампанско в ръцете им остро проблясваха на лунната светлина, отразявайки пламъците на прахосническия огън. Тя се почувства самотна и незащитена под втренчените погледи. След няколко ужасяващи минути мълчание обаче, те отново се обърнаха към огъня и продължиха да преповтарят историите за пропадането.

Главата на Толи се замая. Промяната при Шай беше така шокираща, толкова генерална, а тя дори не беше пила хапче. Няколкото минути гняв я бяха превърнали от спокойна и ведра нова красива в див звяр. Това с нищо не се връзваше.

После Толи внезапно си спомни последните думи на д-р Кейбъл — че Зейн е сътрудничел на „Извънредни ситуации“. След бягството на неговите приятели сигурно са го завели в централата и той е признал всичко за Мъглата и мистериозния Давид, който води грозните там. Може би именно срамът и вината са го държали газиран месеци наред — че не е избягал с останалите и че е предал приятелите си на д-р Кейбъл.

Толи, разбира се, също имаше своите мръсни тайни. Ето защо тя също беше останала газирана, така и не успя да се почувства на място в „Града на новите красиви“ и никога не изпитваше задоволство, независимо колко шампанско е изпила. Старите й грозни чувства чакаха притаени дълбоко в нея, готови рано или късно да я променят.

Шай също беше преобразена — но не от вина, а заради изпепеляващия гняв. Скрита зад красиви усмивки, тя е таяла спомени за предателства, които й отнеха първо Давид, после Мъглата и най-накрая — нейната свобода. Трябвало е само да изкатери кулата и да пропадне през леда — напълно достатъчен катализатор да разбие блокажа на паметта — за да изплува нейният гняв на повърхността. И сега тя мразеше Толи.

Може би на Шай изобщо не й трябваха хапчета — вероятно спомените от грозните дни й бяха напълно достатъчни. А защо, благодарение на ужасните неща, които Толи Янгблъд й беше причинила, да не открие свой начин да се излекува.