Скот Уестърфийлд
Красивите (31)

Лица

Той също не откъсваше очи от нея.

Дори да не беше извикала името му, Давид познаваше нейния глас. Пък и нали нея беше чакал, още при първия вик вече е знаел кой стои долу. Но сега я гледаше втренчено, защото виждаше пред себе си друг човек.

— Давид — повтори тя, — това съм аз.

Той кимна, все още неспособен да пророни и дума. Но не обичайното благоговение пред красотата връзваше езика му — Толи го разбра веднага. Погледът му трескаво я изучаваше, изглежда се опитваше да открие нещо, което операцията е съхранила от предишните й черти, но изражението му оставаше разколебано и малко тъжно.

Дейвид беше по-грозен, отколкото си го спомняше. Нейният грозен принц от сънищата също имаше непропорционални черти, но не толкова криви и несъразмерни, а неоперираните му зъби не бяха толкова неравни и лишени от блясък. Дефектите, разбира се, не бяха чак толкова големи като при Андрю. Той не изглеждаше по-зле от Сузи или Декс, градски деца, отрасли с хапчета за почистване на зъбите и крем против слънчево изгаряне.

Но това беше Давид, в края на краищата.

Въпреки времето, прекарано сред хората от селото, някои от които беззъби и покрити с белези, неговото лице истински я потресе. Не защото беше противно — не — а защото той просто не беше забележителен, с нищо не правеше впечатление.

Това не беше грозният принц. Беше просто един грозен.

Но най-странното бе, че въпреки това дълго потисканите спомени я връхлетяха с всичка сила. Това пред нея беше Давид, който я научи как да накладе огън, как да чисти и готви риба, как да се ориентира по звездите. Бяха се трудили рамо до рамо, бяха пътували само двамата в продължение на седмици и заради него Толи реши да загърби живота си в града и да остане в Мъглата — навремето искаше да бъде с него завинаги.

Всички тези спомени бяха оцелели някак дори след операцията, скрити дълбоко в паметта й. Но животът й сред красивите изглежда я беше променил много по-дълбоко тя го възприемаше съвсем различно сега; сякаш това пред нея вече не е същият Давид.

Дълго време никой от двамата не проговори.

Най-накрая той се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Мисля, че трябва да тръгваме. Понякога пращат патрули по това време на деня.

Тя сведе поглед.

— Добре.

— Преди това обаче трябва да направя нещо. — Той измъкна от джоба си някакъв уред, подобен на жезъл и го прокара по нея. Уредът не издаде нито звук.

— Значи по мен няма бъгове — каза тя.

Той повдигна рамене.

— Трябва да сме предпазливи. Нямаш ли сърф?

Тя поклати глава.

— Повредих го при бягството.

— Леле. Доста усилия трябват, за да повредиш един сърф.

— Падането беше доста отвисоко.

Той се усмихна.

— Ето, това вече е старата Толи. Знаех, че рано или късно ще се появиш. Мама предполагаше, че… — Той не довърши.

— Добре съм. — Тя вдигна очи към него, колебаейки се какво още да каже. — Благодаря, че ме изчака.

Пътуваха с неговия сърф. Сега Толи беше по-висока от Давид, затова стоеше зад него, обхванала кръста му с ръце. Заряза противоударните гривни преди дългия поход с Андрю Симпсън Смит, но сензорът все още беше окачен на пъпа й, сърфът се нагаждаше според центъра на тежестта й и компенсираше допълнителното натоварване. Въпреки това отначало се движеха бавно.

Тялото на Давид, начинът, по който се накланяше при завоите, всичко беше до болка познато — даже неговият мирис събуди куп стари спомени. (Толи дори не искаше да си помисли на какво мирише тя самата, но това като че ли не му правеше впечатление.) Поразително беше колко много неща помни; изглежда спомените й са чакали някъде само той да се появи и сега, когато беше близо до него, се изливаха като пълноводен поток. Докато летяха и той от време на време се обръщаше, за да я погледне, цялото й същество копнееше да го прегърне още по-силно. Щеше й се някак да заличи тъпите празноглави мисли на красива, които първи й дойдоха наум, когато го погледна.

Но дали единствената причина за тази първа реакция беше, че той е грозен? Май всичко останало също се беше променило.

Толи си даваше сметка, че рано или късно ще трябва да попита за останалите, особено за Зейн. Но сега не можеше да поизнесе името му, не беше способна да говори изобщо.

Дори да стои на сърфа заедно с Давид вече й идваше в повече.

Все още се питаше защо Крой й донесе лекарството. В писмото до самата себе си тя нито за миг не допускаше, че някой друг, а не Давид ще я спаси. Нали той беше принцът от сънищата й, в края на краищата!

Дали още й беше гневен, че предаде Мъглата? Дали я винеше за смъртта на баща си? В нощта, когато призна всичко на Давид, тя тръгна към града, за да се предаде, да стане красива и да тества лекарството. Така и не успя да му каже колко много съжалява. Двамата дори не успяха да се сбогуват.

Но ако Давид я мразеше, защо тогава именно той я чакаше в руините? Не Крой, нито Зейн — а Давид. Главата й се замая, сякаш отново беше с красив ум, но този път липсваше хубавата страна.

— Не е далече — обади се Давид. — Около три часа, при условие че летим в тандем.

Тя нищо не каза.

— Не съобразих да взема още един сърф. Трябваше да се сетя, че може и да нямаш своя дъска, щом ти отне толкова време да стигнеш дотук.

— Съжалявам.

— Не е толкова страшно. Просто се налага да летим по-бавно.

— Не. Съжалявам за онова, което направих. — Тя пак замълча. Думите я изтощаваха.

Той спря сърфа между два издигащи се към небето огромни къса метал и бетон и те останаха дълго така, в мълчание, докато Давид гледаше някъде встрани. Тя опря буза на рамото му и усети, че очите й започват да смъдят.

Най-накрая той наруши мълчанието.

— Мислех си, че ще знам какво да кажа, когато те видя, но…

— Беше забравил за новото ми лице, нали?

— Всъщност не бях забравил. Но не мислех, че ще си толкова… не ти.

— Аз също — каза Толи и чак тогава си даде сметка, че думите й нямат никакъв смисъл за него. Лицето на Давид си оставаше непроменено, все пак.

Той внимателно се извърна към нея и докосна веждата й. Толи се насили да го погледне в лицето, но не успя. Усещаше само как пулсира татуировката й под пръстите му.

Тя се усмихна.

— О, това ли те притеснява? Това е просто приумица на кримитата, за да се разбира кой е газиран.

— Да, татуировка, свързана с пулса ти. Казаха ми. Но не можех да си я представя. Толкова е… особена.

— Отвътре обаче съм си същата.

— И на мен така ми се струва сега, като летим заедно. — Той се обърна към носа на сърфа и наклони дъската, за да полетят отново.

Толи го прегърна още по-силно, нямаше желание той пак да се обръща с лице към нея. И без това й беше достатъчно трудно, че да се обърква допълнително, когато зърне лицето му. Той сигурно също нямаше желание да гледа нейното лице, продукт на града с големи очи и движеща се татуировка. Всичко с времето си.

— Кажи, Давид, защо ти не ми донесе лекарството?

— Нещата се объркаха. Канех се да дойда за теб, когато се върна.

— Да се върнеш ли? Откъде?

— Бях далече, на разузнаване в друг град и се опитвах да привлека още грозни към нас, когато Извънредните нападнали. Започнали да претърсват руините за нас. — Той взе ръката й и я притисна към гърдите си. — Мама реши да се отдалечим от града за известно време. Затова живяхме в дивото.

— И ме зарязахте в града? — каза с въздишка тя. — Мади едва ли се е притеснила особено. — Толи продължаваше да таи съмнения, че майката на Давид все още я вини за всичко — за края на Мъглата и за смъртта на Аз.

— Тя нямаше избор — възпротиви се Давид. — Никога преди не са идвали толкова много Извънредни. Стана прекалено опасно да останем в руините.

Толи тежко въздъхна, припомняйки си разговора с д-р Кейбъл.

— Май напоследък „Извънредни ситуации“ пак набират сили.

— Но аз не съм те забравил, Толи. Накарах Крой да се закълне, че ще ти отнесе хапчетата и писмото, ако нещо се случи с мен, за да съм сигурен, че ще имаш шанс да се измъкнеш. Когато започнали да претърсват Новата Мъгла, той преценил, че може би дълго време няма да се върнем в руините и се промъкнал в града.

— Ти си му казал да дойде?

— Разбира се. Той беше моята резерва и помощник. Никога не бих те оставил там сама, Толи.

— О! — Отново й се зави свят, сякаш сърфът се спускаше спираловидно към земята като перце на вятъра. Тя затвори очи и още по-здраво се вкопчи в Давид, най-после усети неговото живо, реално присъствие, което беше по-въздействащо, от който и да е спомен. Толи почувства, че нещо в нея утихна и се успокои, изчезна някаква тревога, за която дори не беше подозирала, че съществува. Мъката и страданието в сънищата й бяха се смесили с безпокойството, че Давид я е изоставил, всичко сякаш вървеше наопаки като в старите истории, където писмото пристига прекалено късно, или пък е пратено по погрешка на друг човек, затова номерът беше да не бързаш да се самоубиваш.

Както най-после се разбра, Давид е искал лично да дойде при нея.

— Но ти, разбира се, не беше там сама — тихо продължи той.

Цялото тяло на Толи се скова. Естествено, досега той трябва да е разбрал за Зейн. Как обаче тя щеше да обясни, че е забравила Давид? Това едва ли би минало като извинение пред повечето хора, но той знаеше за мозъчната аномалия — благодарение възпитанието на родителите си беше наясно какво е да имаш красив ум. Значи щеше да разбере.

В реалния живот обаче нещата никога не са толкова прости. Защото в края на краищата Толи не беше забравила Зейн. Тя и сега можеше да опише всеки детайл от красивото му лице, измъчено и уязвимо, помнеше блясъка в златните му очи, точно преди да скочи от балона. Целувката му й даде сила да открие хапчетата; именно той сподели лекарството с нея. Тогава какво се очакваше да обяснява сега?

Най-лесно беше да каже:

— Как е той?

Давид вдигна рамене.

— Не е в най-добрата си форма. Но пък и не е чак толкова зле, като се замислиш. Извади късмет, че това не се случи на теб, Толи.

— Значи лекарството е опасно, така ли? И не действа на някои хора?

— Лекарството действа безпогрешно. Всички от твоите хора вече го изпиха и се чувстват прекрасно.

— Но главоболието на Зейн…

— Не е само главоболието. — Той въздъхна. — По-добре е мама да ти обясни всичко.

— Но какво… — Толи замълча и не довърши въпроса. Не можеше да вини Давид, че не иска да говори за Зейн. В края на краищата тя получи отговор на всички свои незададени въпроси. Останалите кримита бяха успели да стигнат дотук и се бяха свързали с мъгляните; Мади можеше да помогне на Зейн; бягството беше минало по план. И сега, когато и Толи пристигна в руините, всичко се подреждаше чудно, направо екстра.

— Благодаря ти, че ме изчака — повтори тя, притихнала.

Той не отговори и през останалата част от полета повече не се погледнаха.