Скот Уестърфийлд
Красивите (26)

Отмъщението

Непознати звуци и аромати събудиха Толи: свеж утринен полъх, тих хор от сумтене и похъркване, плътната и влажна топлина на пренаселено пространство с малки размери.

Тя се размърда в мрака и нейното движение образува вълнообразно раздвижване наоколо, преплетените едно в друго тела се разместиха за малко, за да се нагласят отново удобно едно в друго. Под кожените завивки я обгърна мека, предразполагаща топлина и завладя сетивата й. Чувстваше се почти като в някакъв красив сън, стига да не беше задушливата миризма на некъпани човешки тела и фактът, че трябваше да се изпишка час по-скоро.

Тя отвори очи. Светлината нахлуваше през комина, който представляваше просто един отвор в покрива, откъдето да излиза пушекът. По ъгъла, под който падаше слънчевият лъч, можеше да предположи, че е късно сутринта; явно всички се бяха успали. Нищо чудно — среднощното празненство продължи почти до зори. Когато Толи завърши историята, хората наоколо подхванаха свои разкази, надпреварвайки се кой от тях ще задържи по-дълго време будно сънливото божество, а Андрю Симпсън Смит превеждаше неуморно.

Когато най-накрая я оставиха да се добере до леглото, Толи установи, че тук „легло“ е непознато понятие. Тя беше принудена да сподели една колиба с още двайсетина души. Очевидно единственият начин да спиш на топло през зимата в това село бе да си плътно притиснат сред други човешки тела и покрит с кожени завивки. За нея това беше ново и странно усещане, но не чак толкова странно, че да не заспи още на следващата секунда.

На сутринта се събуди сред спящи полуголи тела, оплетени едно в друго и покрити с животински кожи. Но в тази близост и в допира им нямаше нищо сексуално. Това беше просто начин да се стоплят, също като котетата в едно котило.

Толи се опита да се надигне и установи, че някаква ръка тежи отгоре й. Оказа се Андрю Симпсън Смит, който похъркваше край нея с полуотворена уста. Тя го отмести от себе си и той се обърна, без да се събуди, премятайки ръка върху един старец от другата му страна.

Докато пристъпваше предпазливо в полумрака, Толи все повече се смайваше от тази претъпкана колиба. Тя и от преди знаеше, че хората тук още не са открили автолета, стената-екран и ватерклозета, сигурно не бяха стигнали в развитието си и до металните сечива, но никога не й беше хрумвало, че на света изобщо може да има място, където е непознато интимното уединение.

Тя си проправи път през отпуснатите спящи тела, препъвайки се в ръце, крака и какво ли още не, докато стигне вратата. Превивайки се почти на две, за да мине, тя най-после с облекчение се озова на чист въздух и под ярките слънчеви лъчи.

От студа голите й ръце настръхнаха, а с всяко поемане на дъх в дробовете й нахлуваше леден въздух. Толи се сети, че якето й остана в колибата, но само обви ръце около тялото си, предпочиташе да мръзне, но да избегне изпитанието да криволичи между спящите тела. На студа пострадалата китка отново започна да пулсира, а мускулите по цялото й тяло пареха от болка след дългия преход предишния ден. Може пък топлият допир на телата в колибата да не е чак толкова неприемлив, но всичко по реда си.

Трябваше просто да следва носа си, за да открие отходното място — дупка, изкопана в земята. Вонята наоколо я накара за първи път да се почувства доволна, че избяга през зимата. Как обаче хората живееха тук през лятото?

Толи и друг път беше виждала външни тоалетни, разбира се. Но мъгляните третираха своите отпадъци, използвайки няколко прости саморазмножаващи се организми, заети от заводите за рециклиране в града. Те разграждаха нечистотиите и ги връщаха отново в почвата, което на свой ред помагаше за отглеждането на най-вкусните домати, които Толи някога беше яла. Но най-важно при тези организми беше, че премахваха вонята на външните тоалетни. Все пак почти всички мъгляни бяха родени в града, независимо колко много обичаха дивата природа. Те бяха продукт на една технологично развита цивилизация и никак не харесваха лошите миризми.

Това село обаче беше друго нещо, почти като извадено от епохата на праръждивите, живели преди появата на високите технологии. Каква ли култура бяха наследили тези хора тук? В училище им преподаваха, че ръждивите са впримчвали всеки в тяхната икономическа структура, унищожавайки алтернативните начини на живот — и макар това никога да не беше споменавано гласно, Толи знаеше, че Извънредните правят почти същото. В такъв случай, как се бяха появили и оцелели хората тук? Дали се бяха приспособили към този начин на живот след краха на цивилизацията на ръждивите? Или пък са живели в дивото и преди това? И защо Извънредните ги бяха оставили да съществуват необезпокоявани досега?

Но каквито и да са отговорите на тези въпроси, Толи си даде сметка, че няма да може да понесе отходния ров — това беше твърде много за градско момиче като нея. Тя продължи навътре в гората. Макар да знаеше, че на такава постъпка се гледа с неодобрение в Мъглата, тя се надяваше тук младите богове да разполагат с по-особени привилегии.

Когато помаха за поздрав на двама от пазачите в края на селото, те и кимнаха стреснато, сведоха поглед и притеснено се опитаха да скрият коловете зад гърбовете си. Ловците продължаваха да я гледат с недоверие, чудейки се защо още не са наказани за опита да й махнат главата.

Само няколко метра по-навътре в гората селото изчезна от погледа й, но Толи не се притесняваше, че ще се изгуби. При всеки порив на вятъра до носа й стигаше непоносимата воня на отходната яма, пък и беше достатъчно близо, за да извика пазачите, ако нещо се случеше на връщане.

Слънцето вече топеше образувалия се през нощта скреж и той се ронеше като бяла мъгла. Лесът тихичко стенеше, също като къщата на родителите й, когато останеше празна. Трепкащите сенки на листата променяха силуета на дърветата и ги превръщаха в неузнаваеми форми, а тя ловеше тяхното движение с крайчеца на окото си при всеки полъх на вятъра. Усещането, че някакви невидими очи я наблюдават, отново се върна и щом откри подходящо място, тя набързо се изпишка.

На връщане не тръгна право към селото. Нямаше смисъл да се поддава на уловките на въображението си. Сега всеки миг уединение беше същински лукс. Тя се зачуди какво ли правят любовниците тук, когато поискат да останат насаме, и дали в селото нещо може да се запази задълго в тайна.

През последния месец свикна почти всяка минута да е със Зейн. В този момент особено болезнено усещаше липсата му: тялото й копнееше за неговата топлина. Споделянето на постеля и завивка с двайсетина непознати беше странен и неочакван заместител на присъствието му.

Толи внезапно усети как нервите й се опънаха и замръзна на място. С периферното си зрение улови някакво движение, различно от обичайната игра на светлини и сенки сред листата на дърветата. После с поглед щателно претърси всяко кътче наоколо.

Откъм гората се разнесе смях.

Беше Андрю Симпсън Смит, свит в храсталака с широка усмивка на лицето.

— Шпионираш ли ме? — попита тя.

— Шпионираш? — повтори той непознатата дума. Толи се запита дали при липсата, на каквото и да е уединение хората тук изобщо бяха стигнали до идеята за шпиониране. — Аз се събудих, когато ти си тръгна от нас, Млада кръв. — Аз помислих, че може да те видя как.

Тя повдигна вежди.

— Как правя какво?

— Отлиташ — смутено отвърна той.

Толи неволно се разсмя. Предишната вечер, колкото и да се опитваше да му обясни, Андрю Симпсън Смит така и не схвана идеята за магнитното левитиране и действието на въздушните сърфове. Тя уточни, че младите богове почти никога не използват автолети, но мисълта за съществуването на други начини за летене и различни видове летящи превозни средства видимо го затрудни.

Сега очевидно се засегна от изненадата й. Сигурно си помисли, че Толи крие свръхестествените си възможности само за да го обърка.

— Съжалявам, Андрю, но както ти казах и снощи, аз не мога да летя.

— Но нали каза, че ще се върнеш обратно при приятелите си.

— Точно така, но казах също, че сърфът ми се разби. И на всичкото отгоре потъна в реката. Боя се, че не ми остава нищо друго, освен да продължа пеша.

За момент той изглеждаше объркан, вероятно смаян от факта, че свръхестествените способности на боговете понякога не работят. После внезапно се ухили широко и усмивката му разкри един липсващ зъб, от което заприлича на малко дете.

— Тогава аз ще ти помогна. Ние ще вървим заедно.

— Наистина ли?

Той кимна.

— Всички от рода Смит са божи хора. Аз съм божи човек, какъвто беше и баща ми.

Гласът му заглъхна при последните думи. Толи за пореден път се учуди колко лесно можеше да чете по лицето на Андрю. Неговите чувства и емоциите на съселяните му не можеха да останат скрити — те не познаваха потайните помисли, както не познаваха и интимното уединение в съня. Тя се зачуди дали се е случвало да се лъжат един друг.

Красивите, обаче, бяха ги излъгали за някои неща. Така, де, боговете.

— Кога умря баща ти, Андрю? Било е неотдавна, нали?

Той я погледна захласнат, сякаш тя магически четеше мислите му.

— Само преди месец, точно преди най-дългата нощ.

Толи се запита коя ли е най-дългата нощ, но не го прекъсна.

— Той и аз търсехме руините. По-старите богове искаха ние да им намерим стари места на ръждивите, за да ги изучават. Натъкнахме се на скитници.

— Скитници? За такава ли ме взехте и мен отначало?

— Да. Но това не бяха млади богове. Беше гонка, тръгнали да убиват. Ние първи ги видяхме, но кучетата им ни надушиха. А баща ми беше стар. Четиридесет години беше живял — завърши гордо Андрю.

Толи едва не се задави. Всички осем от нейните близки трошливи бяха още живи, при това вече минаваха стоте.

— Костите му не държаха вече — гласът на Андрю премина в шепот. — Докато бягахме в потока, той си изкълчи глезена. Трябваше да го изоставя.

Толи преглътна сухо, потресена от мисълта, че някой е трябвало да умре заради навехнат глезен.

— О, много съжалявам.

— Той ми даде ножа си, преди да го задмина. — Андрю извади ножа от пояса си и Толи сега го огледа по-внимателно. Беше кухненски нож за еднократна употреба с нащърбено и ръждясало острие. — Сега аз съм божият човек.

Тя кимна замислено. Евтиният нож в ръката му й напомни за по чудо предотвратената фатална развръзка при първата среща с тези хора. Тогава едва не я сполетя съдбата на бащата на Андрю.

— Но защо?

— Защо ли, Млада кръв? Защото аз съм негов син.

— Не, не питах това — побърза да каже тя. — Защо скитниците са искали да убият баща ти? Или който и да е друг от вашите хора.

Андрю се намръщи, сякаш му задаваше много странен въпрос.

— Защото беше техен ред.

— Техен какво?!

Той сви рамене.

— Ние убихме през лятото. Сега е ред на тяхното отмъщение.

— Вие сте убили един от техните?

— Това беше отмъщение, че убиха един от нашите по-рано напролет. — Той студено се усмихна. — Тогава и аз участвах в гонката.

— Значи е било нещо като отплата. Но кога започна всичко това?

— Кога започна ли? — Той се втренчи в широката страна на ножа, сякаш се опитваше да разчете нещо в огледалото на потъмнелия метал. — Винаги е било така. Те са скитници. — Той се усмихна. — Доволен съм, че теб доведоха при нас, а не убиха някого. Значи още е наш ред и аз мога да отмъстя за смъртта на баща си.

Толи онемя. За секунди Андрю Симпсън Смит се беше превърнал от скърбящ син в някакъв свиреп дивак. Пръстите му побеляха, толкова здраво стискаше ножа, че кръвта се беше оттеглила от тях.

Тя откъсна очи от оръжието и тръсна глава. Не беше честно да го мисли за нецивилизован. Това, което току-що й разказа Андрю, беше древно като самата човешка цивилизация. В училище обсъждаха кръвната вражда. Ръждивите стигнали още по-далече в своята жестокост, като изобретили оръжията за масово поразяване и постоянно усъвършенствали технологиите за изтребване на хора, докато накрая едва не погубиш света.

Въпреки това Тош не можеше да не си даде сметка колко по-различни са хората в примитивното селище от всички останали, които беше срещала през живота си. Тя се насили отново да погледне съкрушената физиономия на Андрю и да преглътне жестоката наслада, която извикваше у него тежестта на ножа в ръката му.

После си припомни думите на д-р Кейбъл. Човечеството е раково образувание, а ние сме лечението. Целта на градовете е прекратяване на насилието и именно това е едно от нещата, които операцията премахваше в мозъците на красивите. Светът, в който отрасна Толи, служеше като защитна стена срещу този ужасяващ цикъл на насилие. Но ето че сега се сблъска с първични същества. Като избяга от града, тя може би се беше отправила точно към тях.

Освен ако д-р Кейбъл не грешеше и съществуваше и друг път.

Андрю откъсна очи от ножа, прибра го и разтвори широко празни ръце.

— Но не и днес. Днес ще ти помогна да откриеш приятелите си. — Той отново се разсмя и лицето му внезапно светна.

Толи бавно вдиша, изкушавайки се за момент да отхвърли помощта му. Нямаше на кого друг да се довери обаче, а лесовете по пътя към Ръждивите руини бяха опасани с тайни пътеки и криеха неизвестни опасности; там дебнеха хора, за които тя беше просто скитник. Дори да не я преследваха кръвожадни гончии, един изкълчен глезен можеше да се окаже фатален.

С една дума, тя имаше нужда от Андрю Симпсън Смит. А той цял живот се беше готвил да помага на хора като нея. На богове.

— Добре, Андрю. Но нека тръгнем още днес. Бързам.

— Разбира се, още днес. — Той потърка челюстта си, където едва беше набола рядка брада. — Къде са руините, където чакат приятелите ти?

Толи вдигна очи към слънцето, което беше още в началото на пътя си и показваше ясно накъде е изток. След известно пресмятане тя посочи северозапад, към града и Ръждивите руини отвъд него.

— Сигурно до там има около седмица.

— Седмица?

— Ще рече седем дни.

— Да, познавам календара на боговете — надменно каза той. — Но чак пък цяла седмица?

— Да. Това не е чак толкова далече, нали? — Ловците миналата нощ напредваха бързо и неуморно в гората.

Той тръсна глава и на лицето му се изписа страхопочитание.

— Но това е оттатък края на света.