Метаданни
Данни
- Серия
- Грозните (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Pretties, 2005 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Анелия Янева, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- Epsilon (2019)
Издание:
Автор: Скот Уестърфийлд
Заглавие: Красивите
Преводач: Анелия Янева
Издание: първо (не е указана)
Издател: ИК „Пан“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман
Националност: американска (не е указана)
Печатница: Инвестпрес
Редактор: Любомир Русанов
Художник: Борис Стоилов
Коректор: Василка Шишкова
ISBN: 978-954-660-050-9
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9600
История
- — Добавяне
Зейн
И така, имало една красива принцеса.
Тя била затворена във висока кула с каменни стени и студени празни стаи, които не можели да говорят. В кулата нямало асансьор, нито даже аварийно стълбище и Толи се зачуди как тогава принцесата се беше изкачила на върха на кулата.
Но така или иначе, тя била там, на самия връх. Стигнала някак без помощта на бънджи жилетка и заспала непробуден сън.
Един дракон пазел кулата. Очите му били скъпоценни камъни, чертите му — свирепи и кръвожадни, движенията — резки и жестоки, от които стомахът на Толи се сви. Дори в съня си тя разпозна кой точно е този дракон. Това беше агент от „Извънредни ситуации“, а може би цяла група агенти, всички оплетени в една обща сива копринено-люспеста спирала.
В такъв сън обаче просто не може без принц.
Той успял да мине покрай дракона, но не защото го убил, а като се покатерил нагоре по кулата, откривайки пукнатини в древния каменен зид, където да пъхне пръстите си — стената била много стара и се ронела. Принцът лесно се изкачил по главозамайващо високата кула, хвърляйки снизходителен поглед надолу към дракона, чието внимание в този момент било погълнато от група игриви мишки, които припкали между ноктите на лапите му.
Принцът се промъкнал през високия каменен прозорец и се надвесил над принцесата, готов за целувка, от която ти да се събуди и така да завърши цялата история. Да се спуснат обратно долу и да минат покрай дракона изобщо не било проблем, защото това в края на краищата е сън, а не филм или вълшебна приказка, така че всичко приключва с една голяма целувка — класически хепиенд.
С изключение на едно нещо.
Принцът беше невъобразимо грозен.
Толи се събуди с главоболие.
При вида на отражението в огледалото си припомни, че пулсиращата болка в главата не е само резултат от махмурлук. Освен това установи, че да получиш ритник в челото не е никак разкрасяващо. Както я предупреди охраната предишната вечер, напръсканата кожа на челото беше станала сигнално червена. Сега трябваше да отиде до хирургическия кабинет, където да заличат белега от злополуката веднъж завинаги.
Толи обаче реши да го остави за известно време. Както Перис беше отбелязал, той изглеждаше супер криминално. Тя се усмихна, припомняйки си новия си статус. В неговата светлина белегът й се видя направо съвършен.
Чакаше я камара пингове от останалите кримита, пиянски поздравления и разкази за още откачени случки до края на партито (макар нищо да не било толкова газиращо като скока й с Перис от кулата). Толи изслуша със затворени очи съобщенията, които често се губеха на фона на общия шум наоколо, доволна да е вече част от групата, независимо че се беше прибрала по-рано предишната нощ. Ето какво било да си член на някой клуб — знаеш, че приятелите ти ще те подкрепят, каквото и да направиш.
Зейн беше оставил три съобщения, последното, от които — покана за закуска сутринта. Гласът му не звучеше толкова пиянски като на останалите и нищо чудно да беше буден вече.
Когато му се обади, той отговори веднага.
— Как си?
— С размазана физиономия — отговори тя. — Перис каза ли ти как пострада главата ми?
— Аха. Май даже е имало и кръв.
— Много.
— Леле. — Тя чуваше дишането му в ухото си, от обичайното му хладнокръвие нямаше и следа. — Хубав скок все пак. Радвам се, че не… Така де, че не умря.
Толи се усмихна.
— Благодаря.
— Прочете ли най-невероятното нещо, което писаха за партито?
Сред всички пингове имаше и една новинарска емисия, но тя не си направи труда да я прослуша.
— Какво невероятно нещо?
— Вчера някой е хакнал електронната поща и е изпратил новата покана — онази, в която дрескодът беше сменен с маски. Всички от „Къщата на Валентино“ помислили, че е шега и решили да не се занимават с това. Оказва се обаче, че никой няма идея чие дело е. Шеметно, а?
Толи примигна, защото изведнъж започна да вижда всичко размазано. Шеметно беше точната дума. Светът сякаш се въртеше около нея, като да беше в търбуха на нещо огромно, което е подивяло. Само на грозните може да им хрумне на хакнат електронната поща. А тя се сещаше само за един човек, който би искал купонът в „Къщата на Валентино“ да се превърне в маскен бал: Крой с неговата маска на жесток красив и странните му предложения.
Откъдето следваше изводът, че причина за всичко е Толи Янгблъд.
— Това е абсолютно скофтена ситуация, Зейн.
— Брутално направо. Гладна ли си?
Тя кимна и веднага съжали, защото болката отново започна да чука в главата й. През прозореца виждаше „парти-кулите“ при „Къщата на Гарбо“, високи и източени. Прикова очи в тях, сякаш ако центрираше погледа си, това щеше да забави въртенето на света около нея. Явно прекалено присърце взимаше всичко. Разбира се, че не тя е в дъното на снощните събития. Това просто можеше да е поредният номер на грозните, или пък някой в „Къщата на Валентино“ просто е откачил.
Но дори да грешеше, очевидно Крой си беше подготвил костюма от по-рано. В Ръждивите руини и дивото, където се криеха мъгляните, нямаше отвор в стената, който да изтънява желания; всеки сам трябваше да изработи всичко, което му е нужно, а това изискваше време и усилия. Освен това Крой не беше избрал какъв да е костюм. Толи си припомни студените като скъпоценни камъни очи на маската и усети, че всеки момент ще припадне.
Може пък храната да й помогне.
— Като вълк. Хайде да закусваме.
Срещнаха се в „Дензъл парк“, градина на удоволствията, която се виеше от центъра на „Града на новите красиви“ надолу към „Къщата на Валентино“. Самата къща беше скрита от дърветата, но предавателната кула на покрива се виждаше ясно, а старомодният флаг на Валентино плющеше на студения вятър. Пораженията из градината от предишната нощ бяха почти заличени, с изключение на няколко овъглени кръга от огньовете на купонджиите. Един от роботите по поддръжката левитираше над огнищата с пепел, посипваше ги с пръст с прецизни движения на щипките и пръскаше семена в обгорялата земя.
Предложението на Зейн за пикник отначало накара Толи рязко да вдигне вежди (от това необмислено движение едва не изкрещя от болка), но разходката на чист въздух прочисти главата и. Хапчетата, които й даде охраната, смекчиха болката от раната, но не помогнаха да се отърве от общото замайване. Из „Града на новите красиви“ се носеше слух, че лекарите знаят лек срещу махмурлука, но по принцип го пазят в тайна.
Зейн пристигна навреме, а закуската леко се клатушкаше след него на хладния вятър. Когато приближи, очите му се ококориха при вида на белега върху челото й. Едната му ръка се стрелна напред, сякаш искаше да го докосне.
— Доста кофти, а? — каза тя.
— Имаш абсолютно криминален вид — отговори той с все още широко отворени очи.
— Но май не си склонен да дадеш за него много мили-Елени.
Той се замисли за момент.
— Не бих го оценявал в Елени. Още не съм сигурен какво ще използвам вместо тях, обаче. Трябва да е нещо много газирано.
Толи се ухили: Перис се оказа прав, като я посъветва все още да не оправя лицето си. Запленен от белега, Зейн изглеждаше още по-красив и от вида му по тялото й премина тръпка — сякаш беше в центъра на събитията, без обаче да се чувства замаяна.
Маскарадният вид на Зейн започваше постепенно да се губи; устните му вече бяха възвърнали обичайната си пухкавост. Въпреки това чертите му изглеждаха прекалено остри на дневна светлина. Лицето му цялото беше изтъкано от контрасти — брадичката и скулите имаха резки очертания, а челото — прекалено високо. Маслиненият тен беше според стандартите за красота, но на яркото слънце и в сравнение с тъмната коса кожата му изглеждаше някак бледа. Стандартът за красиво не допускаше някой да е с въгленочерна коса, което според Комитета се смяташе за твърде крайно, но Зейн боядисваше своята с калиграфско мастило. На всичко отгоре не ядеше много, за да добие лицето му мрачен и изпит вид, а погледът да стане екзалтиран. Сред всички красиви, с които Толи се запозна след операцията, единствено неговата външност спираше дъха й.
Сигурно затова беше главатар на кримитата — трябва да се отличаваш от всички останали, за да си истинско крими. Златните му очи святкаха, докато търсеше място за пикника и най-накрая се спряха на пъстра сянка под широката корона на стар дъб.
Двамата седнаха върху килима от трева и сухи листа и Толи дълбоко вдиша аромата на роса и влажна пръст. Подносът със закуската се настани между тях и ги облъхна с топлината на нажежените електроди, които се грижеха бърканите яйца и картофените палачинки да не изстинат и да не станат жилави.
Толи натрупа в чинията си яйца, сирене и резенчета авокадо и пъхна половин мъфин в устата си. Чак после видя, че Зейн държи само чаша кафе и се замисли дали не е сгафила да се тъпче като прасе пред него.
Но пък сега това едва ли имаше значение. Тя вече беше крими, напомни си, приета единодушно и с пълни права като останалите. Освен това Зейн я покани тук, очевидно на среща. Крайно време беше да спре да се притеснява дали я приемат и да започне да се наслаждава на новото си положение. Имаше и по-лоши неща от това да седиш в парк като райска градина и едно красиво момче да не откъсва очи от теб.
Толи излапа мраморния мъфин с шоколад, който още димеше отвътре, и вдигна вилицата, за да атакува яйцата. Тайничко се надяваше в съставките на закуската да има и калорийни пургативи. Те действаха най-ефективно, ако ги вземеш веднага след хранене, а тя се канеше добре да си похапне. Очевидно от загубата на кръв много се огладнява.
— Та, кое беше онова момче снощи? — попита Зейн.
С пълна уста и все още предъвквайки, Толи само сви рамене, но той търпеливо я изчака да преглътне.
— Някакъв натрапник от грозните — каза тя най-накрая.
— Така си и помислих. Иначе кого другиго биха преследвали Извънредните. Питах само дали не е някой твой познат.
Толи разсеяно погледна встрани. Чувстваше се някак неудобно, че грозният й живот я е последвал дори отвъд реката в лицето на някакво момче. Но Перис вече я чу да казва на охраната кой е той и ако излъжеше Зейн, щеше да сгафи.
— Да, мисля, че го познавам. От Мъглата. Казва се Крой.
По лицето на Зейн премина странно изражение. Златните му очи се зареяха някъде далеч встрани от нея с търсещ поглед. Миг по-късно той кимна.
— И аз го познавам.
Толи замръзна с вилица по средата между чинията и устата.
— Ти се майтапиш.
Зейн поклати глава.
— Аз пък си мислех, че ти никога не си бягал.
— Наистина не съм. — Той сви, крака, обгърна колене с ръка и отпи от кафето. — Поне не съм стигал по-далече от Ръждивите руини. Но двамата с Крой бяхме приятели като малки и живеехме заедно в едно общежитие за грозни.
— Това е… странно. — Толи най-сетне успя да сложи хапка яйца в устата си и задъвка бавно. В този град имаше милиони хора, а излиза, че Зейн познава Крой. — Какви са шансовете да се случи точно така? — попита тихо тя.
Зейн отново поклати глава.
— Това не е случайност, Толи-ва.
Толи спря да дъвче, яйцата имаха странен вкус в устата й и сякаш всичко пак щеше да се завихри около нея. Светът трябва напълно да е пощурял, щом напоследък ставаха такива съвпадения.
— Какво искаш да кажеш?
Зейн се наклони към нея.
— Ти знаеш, че Шай живееше в моето общежитие, нали? От времето, когато бяхме грозни.
— Разбира се — отговори тя. — Затова се закачи за теб и приятелите ти, когато дойде тук. — Толи замълча, после започна да усеща как всичко лека-полека си идва на мястото. Спомените й от Мъглата винаги изникваха от нищото, като балончета, които се надигат в някаква гъста лепкава течност.
— В Мъглата — започна предпазливо тя, — Шай ме запозна с Крой. Двамата бяха стари приятели. Значи вие тримата сте се познавали, така ли?
— Да, познавахме се. — Зейн сбърчи нос, сякаш нещо гнило беше попаднало в кафето му.
Толи погледна храната с отчаян вид. Колкото повече говореше Зейн, толкова по-ясно нелицеприятните събития от миналото лято изплуваха в главата й, също както се случи миналата нощ.
— Ние бяхме шестима от нашето общежитие — продължи той. — Още тогава се наричахме кримита. Правехме обичайните номера на грозните — измъквахме се нощем, хаквахме охранителната система на общежитието, идвахме отсам реката да шпионираме новите красиви.
Толи кимна, припомняйки си историите на Шай за това какво е било преди двете да се запознаят.
— И сте ходили в Ръждивите руини, нали?
— Да, след като някои грозни, по-големи от нас, ни показаха как да го направим. — Той вдигна поглед към върха на хълма — център на „Града на новите красиви“. — Тези бягства ни помогнаха да си дадем сметка колко голям е светът всъщност. Нали си представяш какво е било двайсет милиона души да живеят в тоя град на ръждивите. В сравнение с него това място тук е просто точка.
Толи затвори очи и остави вилицата върху чинията, изведнъж загубила апетит. След събитията от миналата нощ май закуската със Зейн не се оказа толкова добра идея. Понякога й се струваше, че той продължава да се мисли за грозен, напъваше се да бъде газиран, вместо да се остави на удоволствието да е красив. Именно затова обаче беше незаменим като водач на кримитата. Но да седиш очи в очи с него можеше да бъде и доста главозамайващо.
— Така е, но всички ръждиви са измрели — тихо каза тя. — Били са многобройни и до един глупави.
— Знам, знам. Едва не са довършили света — издекламира той, после въздъхна. — Но бягството до руините беше най-вълнуващото нещо, което някога съм правил.
Очите му светнаха, когато каза това, а Толи си припомни собствените си похождения до руините и екзалтацията, която предизвикваше във всяка клетка на тялото й този пуст и призрачен град. Тръпката, че наоколо дебне реална опасност, по нищо не можеше да се сравни с тривиалната емоция да се издигнеш с балон, или да скочиш с бънджи жилетка.
Тя потръпна при спомена за старите вълнения и от погледа на Зейн.
— Знам за какво говориш.
— Знаех, че никога няма да се върна там след операцията. Новите красиви не правят такива неща. Затова, когато стана време да навърша шестнайсет, започнах да обмислям как да се махна от града и да отида в дивото. Поне за малко.
Толи кимна замислено. Спомни си, че Шай й разказа същите неща, когато се запознаха, и точно тези разкази я отведоха до Мъглата.
— И убеди Шай, Крой и останалите да дойдат с теб?
— Опитах да ги убедя. — Той се разсмя. — Отначало ме помислиха за луд, защото човек не може да живее в дивото. Но после срещнахме онова момче, което…
— Спри! — каза Толи. Внезапно сърцето й заби учестено, сякаш беше взела калориен пургатив и метаболизмът й пощуря. Усети влага по лицето си и почувства как вятърът изведнъж стана студен. По бузите й изби пот, но нали красивите никога не се потят…
Толи примигна, юмруците й се свиха и ноктите се врязаха дълбоко в дланите. Светът изведнъж се беше променил. Над главата й слънчевите лъчи ослепително светеха през завесата от листа, а тя се опитваше бавно да си поеме дъх. Сега си спомни, че същото се случи и миналата нощ, когато видя Крой.
— Толи? — повика я Зейн.
Тя тръсна глава, не искаше да слуша повече. Не и за някой, когото той е срещнал в Ръждивите руини. Даде си сметка, че повтаря забързано онова, което Шай й беше разказвала, само и само да го накара да замълчи.
— Тогава си чул за Мъглата, нали? За хора, които живеят като праръждиви и са грозни до живот. Затова заедно сте решили да отидете там. Но когато е дошло време да избягате, повечето от вас ги е хванало шубето. Шай ми разказа за онази нощ. Стегнала си багажа, но в последния момент много се е изплашила.
Зейн кимна, втренчил поглед в кафето.
— Май ти също си се измъкнал тогава, а? — продължи Толи. — Иначе е трябвало да избягаш с тях, нали?
— Точно така — решително отговори той. — Аз също не тръгнах, въпреки че идеята беше моя. После станах красив, както беше предвидено по график.
Толи погледна встрани, неспособна да овладее спомените от миналото лято. Приятелите на Шай бяха избягали в Мъглата или бяха се превърнали в красиви, оставяйки я съвсем сама в „Града на грозните“. Ето защо двете така се вкопчиха една в друга и станаха близки приятелки. А когато повторният опит за бягство на Шай се оказа успешен, Толи също се оказа въвлечена в тая каша.
Опита се да издиша бавно, полагайки усилия да се успокои. Миналото лято може и да бе най-кошмарното в живота й, но благодарение на опита си от него сега тя беше крими, а не отегчителна новоизлюпена красавица, която отчаяно се опитва да попадне в някой сдухан клуб. Излиза, че всичко си е струвало, за да стигне дотук и сега да бъде красива и популярна.
Толи погледна Зейн, чиито красиви очи изучаваха утайката от кафето, и усети как се отпуска. Усмихна се. Той изглеждаше така трагично с тези извити в отчаяна чупка тъмни вежди, неспособен дори сега да преодолее разочарованието от пропуснатия шанс за бягство в Мъглата. Тя посегна да хване ръката му.
— Ей, нищо не си пропуснал. Там нямаше кой знае колко забележителни неща. Най-много слънцето да ти опърли кожата и буболечките да те изпохапят.
Той вдигна очи и срещна погледа й.
— Ти поне си поела риска, Толи. Била си достатъчно смела, за да се убедиш лично във всичко това.
— Всъщност аз нямах избор. Трябваше да открия Шай. — Тя потрепери и дръпна ръката си. — Извадих късмет, че изобщо успях да се върна обратно.
Зейн седна още по-близо до нея и протегна ръка, фините му пръсти докоснаха напръсканата върху белега кожа и златните му очи се разшириха.
— Радвам се, че си се върнала.
Тя се усмихна и погали ръката му.
— Аз също.
Пръстите на Зейн продължиха да пълзят надолу по косата й и той нежно я придърпа към себе си. Тя затвори очи и се остави устните му да допрат нейните, после се притисна силно, за да почувства гладката безупречна кожа на бузата му.
Сърцето на Толи заблъска силно, а мислите й препускаха даже по-бързо от него, когато устните им се разделиха. Светът отново вихрено се завъртя около нея, но този път чувството й хареса.
Когато пристигна в „Града на новите красиви“, Перис я предупреди за секса. Скъсяването на дистанцията с някой от красивите можеше да извади от равновесие всеки новак.
Искаше се време, за да свикнеш с всички тези великолепни лица, перфектни тела и искрящи очи около себе си. Когато всички са красиви, има риск да се влюбиш в първия, който те целуне.
Може би на нея й беше дошло времето. Живееше тук вече месец, а и Зейн не беше просто красив, беше специален. Не само защото предвождаше кримитата и изглеждаше различно от другите, но и заради начина, по който успяваше да е винаги газиран и да нарушава правилата. Това по някакъв начин го правеше по-красив от останалите.
След всички неочаквани събития през последните двайсет и четири часа, този миг беше най-хубавият. От целувките на Зейн й се виеше свят, но сега нямаше усещането, че пропада в мрак. Неговите устни бяха топли, меки и съвършени и тя се чувстваше защитена.
След един безкраен миг двамата леко се отдръпнаха един от друг. Толи остана със затворени очи. Усещаше дъха му върху лицето си и топлината на неговата мека длан върху тила си.
— Давид — прошепна тя.