Скот Уестърфийлд
Красивите (21)

Пределите на града

— Ние горим! — извика Фаусто, отскочи назад, изпусна веригата на горелката и впи очи в пода на коша.

Толи едва сега разпозна миризмата: горяща тръстика, същата като на хвърлени в огъня съчки. Нейната нажежена белезница беше подпалила пода на плетения кош.

Тя вдигна очи към Зейн, покачен върху рамката на горелката — глух за ужасените крясъци на другите двама, той продължаваше ожесточено да тегли нажежената до бяло белезница. Перис и Фаусто подскачаха наоколо, опитвайки се да открият къде гори.

— Спокойно! — извика тя. — Вече можем да скочим по всяко време.

— Аз не мога! Поне засега — извика Зейн, продължавайки да се бори с белезницата. Перис изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се хвърли от коша, без дори да си направи труд да вземе сърфа.

Подскачащите бели петна пред очите на Толи най-после изчезнаха и тя също погледна в краката си. Там лежеше бутилка, забравена от горещите глави. Посегна към нея, все още с ръкавици на ръцете — тежеше, беше пълна.

— Стойте така, момчета — каза тя, с отработено движение махна фолиото около гърлото и опря двата си палеца в основата на тапата. После натисна и проследи полета й в празното пространство. — Ситуацията е овладяна.

Пяната взе да излиза и Толи затисна с палец гърлото на бутилката. После я разтърси здравата и обля с шампанско пода на коша. Откъм потушените пламъци се разнесе сърдито цвъртене.

— Най-после! — извика Зейн в този момент. Неговата белезница падна и се отърколи в краката на Толи, но тя хладнокръвно изля останалото шампанско отгоре. До носа й стигна миризмата на разтопен метал, примесена с някакъв странен сладникав аромат — на врящо шампанско.

Зейн гледаше невярващо свободната си лява ръка. Той свали огнеупорните ръкавици и ги хвърли през парапета.

— Получи се! — извика и прегърна силно Толи.

Тя се разсмя, пусна бутилката на пода и също свали ръкавиците си.

— Малко по-късно ще празнуваме — каза тя. — Сега е време да се махнем оттук.

— Дадено. — Той закрепи сърфа си върху парапета на коша и погледна надолу. — Проклятие, това ще е дълго падане.

Фаусто дръпна провисналата верига на балона.

— Ще изпусна малко горещ въздух — така може да слезем по-ниско.

— Няма време! — извика Толи. — Вече сме почти в края на града. Ако се загубим един друг, среща при най-високата сграда на руините. И помнете — докато падате, не се отделяйте от сърфовете.

Всички започнаха трескаво да слагат раниците, блъскайки се един в друг в тясното пространство, Зейн и Толи намъкнаха отново якетата и си сложиха противоударните гривни.

Фаусто измъкна интерфейс-пръстена си, хвърли го на пода, грабна сърфа и скочи с вик в празното пространство. Балонът рязко отскочи нагоре, освободен от тежестта на тялото му.

Когато Зейн беше вече готов, той се обърна и я целуна.

— Успяхме, Толи. Свободни сме!

Та се взря в очите му, замъглени от радост, че най-после са тук, на предела на града, в началото на свободния живот.

— Да. Успяхме.

— Ще се видим долу. — Той погледна през рамо към земята, останала някъде далече под тях. — Обичам те.

— Среща долу… — започна тя, но езикът й се оплете. Трябваше й време, за да осъзнае какво беше казал Зейн. Най-накрая разбра. — О, и аз теб.

Той се засмя и се хвърли с нечленоразделен вик през парапета, а кошът разлюля силно двамата останали пътници.

Толи примигна, все още замаяна от неочакваните думи на Зейн. Но после тръсна глава, за да проясни мисълта си. Нямаше време за красиви мисли; беше неин ред да скача.

Затегна здраво ремъците на раницата и закрепи сърфа на парапета.

— Побързай! — викна на Перис.

Но той просто стоеше, втренчил поглед в бездната долу.

— Какво чакаш още? — кресна тя.

Той поклати глава.

— Не мога.

— Можеш да го направиш. Сърфът ще спре падането ти. От теб се иска само да се държиш здраво за него — викна тя. — Просто скачай! Гравитацията ще направи останалото.

— Не е заради скока, Толи — каза Перис. После се обърна с лице към нея. — Не искам да бягам.

— Какво?

— Не искам да напускам града.

— Но нали така се разбрахме?

— Не и аз. — Той сви рамене. — Харесваше ми да съм крими, да бъда газиран. Но никога не съм предполагал, че ще се стигне толкова далече. Не мога да напусна дома си завинаги.

— Перис.

— Знам, че си била извън града и преди, заедно с Шай. А Зейн и Фаусто открай време говорят за бягство. Но аз не съм като вас.

— Но ние с теб, ние двамата сме… — Гласът на Толи секна. Искаше да каже „приятели завинаги“, но вече не можеше да произнесе тези думи. Перис никога не беше виждал Мъглата, никога не беше имал вземане-даване с „Извънредни ситуации“, даже никога не беше изпадал в сериозна беда. Животът му досега течеше гладко и безгрижно. Пътищата на двамата отдавна се бяха разделили.

— Сигурен ли си, че искаш да останеш?

Той бавно кимна.

— Сигурен съм. Но все още мога да ви помогна. Ще им отвлека вниманието. Ще остана във въздуха колкото дълго се налага, после ще подам сигнал да ме приберат. Няма как да не дойдат да не ме върнат обратно.

Толи понечи да възрази, но пред очите и изникна споменът как се промъква през реката веднага след операцията на Перис, за да го навести в „Къщата на Гарбо“. Той се беше почувствал на място сред красивите още в самото начало, обиквайки новия си дом от пръв поглед. А всичко това с кримитата сигурно е било поредната лудория.

И все пак не можеше да го остави съвсем сам в града.

— Помисли, Перис. Като останеш сам, вече няма да си газиран. Нима ще се върнеш обратно, за да останеш до края на живота си красиво празноглав?

Той тъжно се усмихна.

— Нямам нищо против, Толи. Не ми трябва да съм газиран.

— Така ли? Но не усещаш ли колко по-хубаво е това?

Той сви рамене.

— Много е вълнуващо. Но човек не може цял живот да върви срещу течението. В един момент трябва да…

— Да се предаде ли?

Перис кимна, все още с усмивка на лицето, сякаш това да се предадеш не беше кой знае колко лошо и съпротивата си заслужава, само докато ти е забавно.

— Добре тогава, остани. — Толи се извърна, защото не беше сигурна дали ще събере сили да каже още нещо. Но когато погледна надолу, под краката й се простираше непрогледен мрак. — О, мамка му — тихо изруга тя.

Намираха се извън града. Вече беше твърде късно да скача.

Застанали рамо до рамо, двамата се взираха в мрака долу, а вятърът ги отнасяше все по-надалече.

Перис най-накрая наруши мълчанието.

— По някое време все пак ще се спуснем, нали?

— Няма да е скоро — отговори тя. — Охраната най-вероятно вече знае, че белезниците са повредени. Скоро ще тръгнат по петите ни. Затова ще се крием тук горе.

— О! Повярвай, нямах намерение да те прецакам така.

— Ти не си виновен. Аз се забавих. — Толи сухо преглътна, питайки се дали Зейн някога ще разбере какво се е случило наистина. Дали няма да помисли, че се е пребила до смърт при падането? Или ще реши, че се е изплашила, също като Перис?

Каквото и да си помисли обаче, Толи вече виждаше как общото им бъдеще чезне като светлините на останалия далече зад тях град. Кой знае как щяха да промият мозъка й в „Извънредни ситуации“, ако я заловят отново.

Тя погледна Перис.

— До последно мислех, че наистина искаш да дойдеш с нас.

— Виж, Толи. Аз прекалено затънах във всичко това. За мен беше много вълнуващо да съм крими и вие ми бяхте най-близките приятели, моята банда. Но какво трябваше да направя? Да се скарам с вас, за да не заминавате? Караниците са гадни.

Тя поклати глава.

— Мислех, че си газиран, Перис.

— Наистина съм, но това ми е напълно достатъчно. Харесва ми да нарушавам правилата, но да живея навън?! — И той с широк жест посочи тъмната пустош отдолу — студено, враждебно море от мрак.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Не зная. Сигурно защото не подозирах, че вие сериозно мислите да не се връщаме никога вече.

Толи затвори очи, припомняйки си какво е да имаш красив ум — всичко около теб е размито и неясно, целият свят се състои единствено от източници на забавление, а бъдещето е само едно мътно петно. Няколко дръзки номера не са били достатъчни, за да газират всички, предположи тя; всеки трябва да пожелае да промени мисленето си. Може би наистина част от хората са били с красиви умове още преди въвеждането на операцията.

Може би някои хора така се чувстват по-щастливи.

— Но сега ти може да останеш с мен — каза той, обгръщайки раменете й с ръка. — И всичко ще е така, както си го мечтаехме — ти и аз красиви, приятели завинаги.

Толи тръсна глава и усети, че някакво неприятно чувство се надига в нея.

— Аз няма да остана, Перис. Дори да ме върнат обратно в града тази нощ, ще намеря начин пак да избягам.

— Защо си толкова нещастна в града?

Тя въздъхна и зарея поглед в мрака. Зейн и Фаусто вече бяха поели към руините, убедени, че и тя ги следва. Как така пропусна шанса си да избяга?! Май градът всеки път намираше начин да я спре. И дали някога наистина беше харесвала Перис?

— Защо съм нещастна ли? — тихо повтори тя. — Защото градът те прави такъв, какъвто той иска да бъдеш, Перис. А аз искам да бъда себе си. Ето защо.

Той стисна рамото й и тъжно я изгледа.

— Но хората сега са много по-добри, отколкото са били навремето. Може би имат основателна причина да ни променят, Толи.

— Техните причини нищо не струват, щом нямаме избор, Перис. А те не ни дават право на избор. — Толи свали ръката му от рамото си и се загледа назад към далечния град. Ято мигащи светлинки се издигаше във въздуха, флотилията автолети започваше преследването. Тя си припомни, че колите на Извънредните летяха във въздуха с помощта на въртящи се витла, подобно древните хеликоптери на ръждивите, ето защо можеха да се движат и извън металната мрежа. Вероятно щяха да поемат към тях, насочвайки се по последния сигнал от белезниците.

Трябваше да се махне от този балон сега.

Преди да скочи, Фаусто развърза въжето, с което се освобождаваше въздухът от балона и сега той изпускаше буквално всяка минута. Въпреки това нажеженият въздух не му позволяваше бързо да губи височина и земята сякаш не се приближаваше дори на сантиметър.

После Толи зърна реката.

Беше се проснала под тях, отразявайки лунната светлина като люспестата кожа на змия, почерпила сили от богатите на руда планини, за да стигне морето. В коритото й сигурно от векове се наслояваха наноси на метална руда, достатъчни да полети сърфа. И да спрат падането й от балона.

Получаваше втори шанс да си върне бъдещето.

Тя отново опря сърфа на парапета.

— Тръгвам.

— Но, Толи, не можеш.

— Реката.

Перис погледна надолу и очите му се разшириха.

— Изглежда толкова малка. Ами ако не я уцелиш?

— Няма. — Тя стисна зъби. — Ти си виждал отборите по скокове с бънджи жилетки, нали?

Те разполагат единствено с ръце и крака, за да направляват полета си. За сметка на това аз имам левитиращ сърф. Все едно съм с криле.

— Ти си луда!

— Поемам — Тя бързо целуна Перис, после преметна единия си крак през парапета.

— Толи! — Той стисна ръката й. — Може да се убиеш! Не искам да те губя.

Тя го отблъсна рязко и Перис отстъпи уплашено назад. Красивите не обичат конфликтите. Красивите не рискуват. Красивите никога не казват „не“.

Но Толи вече не беше красива.

— Вече ме изгуби — извика тя.

И стискайки здраво сърфа си, се хвърли в празното.