Скот Уестърфийлд
Красивите (1)

Кримита

Обличането беше най-трудната част от деня.

Поканата от „Къщата на Валентино“ изискваше дрескод^[1] полуофициален, но именно това „полу“ създаваше проблеми. Също като вечер, в която няма обявено парти, това „полу“ отваряше вратата на хиляди възможности. Колебанията не бяха спестени даже на мъжете, за които можеше да означава сако и вратовръзка (вратовръзката се пропуска само при определен вид колани), или пък целият в бяло и риза с къс ръкав (но само в летните следобеди), но не изключваше всякакъв вид манта, жилетки, фракове, шотландски полички или елегантни пуловери. За дамите обаче тази формулировка предвещаваше истинско земетресение, както, между впрочем, всички формулировки за дрескод в „Града на новите красиви“.

Толи предпочиташе най-вече партитата с дрескод бяла или черна вратовръзка. Дрехите не бяха никак удобни и купонът на такива партита се развихряше чак когато всички вече са пияни, но поне не се налагаше да си блъска главата какво точно да облече.

„Полуофициално, полуофициално“, повтаряше тя, докато очите й шареха в безкрая на отворения гардероб, сновяха безразборно напред-назад, а визуално управляваната мишка едва смогваше да нагоди скоростта си към нейните случайни кликвания, докато преглеждаше дрехите по закачалките. Да, „полу“ определено беше кофти дума.

— Това изобщо дума ли е? — запита се гласно Толи. — „Полу“? — Звучеше чуждо в нейната уста, която и без това беше суха и лепкава след миналата нощ.

— Само половината от нещо — отговори стаята, вероятно убедена, че дава умен отговор.

— Така и предполагах — измърмори Толи.

Тя се тръшна обратно на леглото и впери поглед в тавана с чувството, че стаята леко се люлее. Никак не беше честно да те карат да размишляваш само върху половината от нещо.

— Накарай го да се махне — каза тя.

Стаята не схвана нареждането и затвори вратата на гардероба. Толи нямаше сили да обяснява, че заповедта се отнася за махмурлука, който се беше разположил в главата й като тлъста котка — начумерена, проскубана и отказваща да напусне мястото си.

Предишната нощ двамата с Перис и група кримита ходиха на новата ледена пързалка, левитираща над Стадиона на Нефертити. Платното се държеше във въздуха благодарение на фина мрежа магнитни левитатори, беше достатъчно тънко, за да се вижда през него, и идеално излъскано, за което се грижеше група малки замбонита, сновящи между кънкьорите като орда нервни водни паяци. Фойерверките, които разцъфваха над стадиона, караха леда да променя цвета си всяка секунда като кварцово стъкло.

Всички задължително трябваше да са с бънджи жилетки, в случай че някой изхвръкне извън пързалката. Естествено никой не падна, но само мисълта за това караше Толи да унищожава огромни количества шампанско.

Зейн, негласният водач на кримитата, по едно време се отегчи до смърт и изля цяла бутилка шампанско върху леда. Според него, заради по-ниската температура на замръзване на алкохола спрямо водата, някой може да се продъни долу при фойерверките. Оказа се обаче, че не е излял достатъчно шампанско върху пързалката, за да предотврати махмурлука на Толи на следващата сутрин.

Стаята издаде специфичен звук, с който предупреждаваше, че се обажда някой друг от кримитата.

— Здрасти.

— Здрасти, Толи.

— Шай-ла! — Толи с мъка се надигна, подпряна на лакът. — Имам нужда от помощ.

— За партито ли? Ясно.

— Какво е това „полуофициално“ в края на краищата?

Шай се разсмя.

— Толи-ва, ти вечно не си в час. Не получи ли пинга ми?

— Какъв пинг?

— Пратих ти го преди часове!

Толи погледна интерфейс-пръстена си, който лежеше на нощното шкафче. Никога не го носеше нощем, стар навик от времето, когато все още беше грозна и вечно гледаше да се измъкне от контрол. Той излъчваше мек светлинен сигнал, защото звукът му беше заглушен на нощен режим.

— О, преди малко се събудих.

— Добре де, забрави за всички тия „полу“, смениха идеята на купона с нещо много по-забавно — маскен бал! Трябва да се костюмираме!

Толи погледна часовника — малко преди пет следобед.

— Какво? И имаме само три часа?!

— Да, бе, знам. Обърнах всичко нагоре с краката заради тая нова приумица. Ужас някакъв. Мога ли да сляза при теб?

— Заповядай.

— В пет става ли?

— Разбира се. И донеси закуска.

Толи прекъсна връзката и главата й падна обратно на възглавницата. Сега пък леглото се люлееше като дъската на левитиращ сърф; денят едва започваше, а тя вече беше гроги.

Нахлузи интерфейс-пръстена и с гняв изслуша съобщението, че никой няма да бъде допуснат на партито, ако не е с наистина газираш костюм. Разполагаше само с три часа, а всички останали бяха с цяла дължина пред нея.

Понякога й се струваше, че докато наистина беше криминално проявена, животът си течеше много, много по-просто и лесно.

Шай домъкна закуската след себе си: омлет с омар, препечени филийки, картофени палачинки, панирани хапки, грозде, шоколадови кексчета и всякакви други вкуснотии — купища храна, с които дори калорийните пургативи не биха могли да се справят. Претовареният поднос вибрираше във въздуха и едва удържаше товара си, а магнитните му левитатори трепереха като първокласник на първи урок.

— Хм, Шай, нали не си намислила да се явим маскирани като цепелини на бала?

Шай се изкиска.

— Не, но ти ми звучиш доста зле. А тази нощ трябва да си толкова газирана, че направо да пускаш балончета. Всички стари кримки идват да гласуват за теб.

— Страхотно, да се газирам, значи. — Толи изпъшка, посягайки към подноса с коктейли „Блъди Мери“. При първата глътка се намръщи. — Не е достатъчно солено.

— Няма проблем! — Шай загреба от черния хайвер, използван за декорация на омлета, и го забърка в коктейла.

— Пфу, много рибешко!

— Хайверът върви с всичко. — Шай загреба още една лъжица и я пъхна право в устата си, предъвквайки със затворени очи рибешките яйца. После завъртя пръстена си, за да пусне някаква музика. Толи преглътна и отпи пак от коктейла, с което поне накара стаята да спре да се люлее. Уханието на шоколадовите кексчета най-после й се услади. После премина на картофени палачинки. Остави омлета за последно, дори вече можеше да опита и хайвера. Закуската винаги й напомняше за нейните приключения в дивото.

Обилната храна й даваше чувство за сигурност, сякаш препечените филийки можеха да заличат месеците, когато ядеше само заешко задушено и СпагБол.

Музиката беше съвсем нова и накара сърцето й да ускори ритъма си.

— Благодаря ти, Шай-ла. Ти си истински спасител.

— Винаги на твое разположение, Толи-ва.

— Между другото, къде се изгуби снощи?

Шай само се усмихна, сякаш беше направила някоя голяма пакост.

— Какво? Ново гадже ли?

Шай поклати глава. И примигна с очи.

— Не ми казвай, че пак си била под ножа! — извика Толи и Шай се изкиска. — Боже, наистина си го направила! Не е редно повече от веднъж седмично! Може ли толкова да не си в час?!

— Споко, Толи-ва. Беше само локална.

— Къде? — Лицето на Шай не изглеждаше никак променено. Дали резултатът от операцията не се криеше под пижамата й?

— Погледни по-отблизо! — И дългите мигли на Шай трепнаха отново.

Толи се надвеси напред, впери поглед в съвършените меднозлатисти очи, огромни и поръсени със скъпоценен прах, и сърцето й заби още по-силно. Вече цял месец мина от идването й в „Града на новите красиви“, а продължаваше да благоговее пред магнетичните им очи. Бяха огромни и приканващи, светнали от любопитство. Поразителните зеници на Шай сякаш казваха: „Слушам те! Ти си пленителна.“ Очите й я гледаха така, сякаш останалият свят не съществуваше, те озаряваха единствено Толи, която се къпеше във вниманието на Шай.

А най-странно бе, че това е точно Шай, с която се познаваха още от дните като грозни, преди операцията да я преобрази така.

— По-близо.

Толи дълбоко си пое въздух; сега стаята отново кръжеше около нея, но по един много приятен начин. Тя махна към прозореца да пропусне повече светлина и когато слънчевите лъчи проникнаха вътре, най-после видя новите придобивки.

— Охо, още разкрасяване!

Още по-ярки от останалите блестящи импланти, дванайсет рубина обкръжаваха всяка от зениците на Шай и излъчваха мека червена светлина на фона на изумрудените ириси.

— Газиращо, а!

— Да, но… Я чакай! Така ли ми се струва, или този долу в ляво наистина е по-различен? — Толи се взря внимателно. Във всяко от очите на Шай една от скъпоценните точки проблясваше по-ярко от останалите, като малка свещица в медните дълбини.

— Пет часа следобед е! — каза Шай. — Схвана ли?

На Толи й беше нужна цяла секунда, за да си припомни как се отчита времето по-големия часовник на върха на кулата в центъра на града.

— Хм, но ти показваш седем вечерта. Пет часа не е ли долу в дясно?

Шай изсумтя.

— Те се движат обратно на часовниковата стрелка, глупаче. Иначе е толкова отегчително.

Толи усети как я напушва смях.

— Я чакай малко, значи наистина имаш скъпоценни камъни в очите, така ли? И те показват часа?! При това обратно на часовниковата стрелка! Това не е ли малко в повече, а, Шай?

Но още преди да е довършила, Толи съжали за думите си. Лицето на Шай доби трагично изражение, което погълна доскорошното му сияние. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче, само че без подпухнали очи и зачервен нос. Всяка нова операция обикновено беше деликатна тема, почти като нова прическа.

— Ти ги ненавиждаш — отчаяно каза Шай.

— Разбира се, че не! Както ти казах, страхотно разкрасяване!

— Наистина?

— Абсолютно. И е много хубаво, че показват часа на обратно.

Усмивката на Шай се върна и Толи въздъхна с облекчение, все още невярваща, че е допуснала подобна издънка. Такива грешки правеха само новоизлюпените красиви, а нейната операция мина преди цял месец. Защо тогава продължаваше да скофтя нещата така? Ако направеше още един подобен коментар, една от кримитата можеше да гласува срещу нея. Стигаше само едно вето, за да не я приемат.

И тогава щеше да бъде напълно изолирана, все едно отново е бегълка.

Шай отново се оживи.

— Дали пък довечера да не се маскираме като часовникови кули в чест на новите ми очи?

Толи се разсмя с облекчение, защото тази нескопосана шега показваше, че е опростена.

Все пак двете с Шай не бяха от вчера заедно.

— Говори ли с Перис и Фаусто?

Шай кимна.

— Според тях трябва да се облечем като кримита. Вече имали идея, но я пазят в тайна.

— Това е доста тъпо. Сякаш точно те са били лошите момчета. А като грозни най-много да са се измъквали понякога нощем и да са пресекли реката един-два пъти. И през ум не им е минавало за Мъглата.

Песента внезапно свърши и последните думи на Толи увиснаха в тишината. Тя се замисли накъде да поведе разговора, но той угасна като фойерверк в тъмно небе. Стори й се, че мина цяла вечност, докато започне следващата песен.

Когато най-после музиката отново зазвуча, тя каза с облекчение:

— Да се костюмираме като кримита е фасулска работа, Шай-ла. Ние двете с теб сме най-опасните кримки в града.

Шай и Толи прекараха цели два часа в пробване на костюми, които стената изплю пред тях. Мислеха да се дегизират като бандити, но не знаеха как са изглеждали те, пък и в старите криминални филми, прожектирани на екрана на стената, престъпниците не изглеждаха като истински престъпници, а като дебили. Пиратите бяха много по-интересни, но Шай не искаше да слага превръзка върху едното от чисто новите си очи. Да се направят на ловци на глави също не беше зле, но стената им отказа каквито и да е оръжия, дори фалшиви. Толи си мислеше за някои от великите диктатори в историята, но повечето от тях бяха мъже, при това без никакъв усет за мода.

— Дали пък да не се направим на ръждиви? — предложи Шай. — Най-малкото в училище ни убеждаваха, че всички те са били лоши.

— Но в общи линии те са като нас, само дето са грозни, разбира се.

— Знам ли, може да изсичаме дървета, да палим нефтени кладенци, или нещо друго от този род.

Толи се разсмя.

— Трябва ни костюм, Шай-ла, а не лайфстайл.

Шай разпери безпомощно ръце и предложи още едно-две неща, опитвайки да се покаже газирана:

— Тогава може да пушим тютюн. Или да караме коли с бензин.

Само че стената нямаше да им даде нито тютюн, нито коли с бензин.

Въпреки това беше забавно с Шай да пробват различни костюми, да се кискат и да пухтят, а после да хвърлят дрехите в рециклатора. Толи обичаше да пробва нови дрехи, дори да са съвсем нелепи. Тя още помнеше времето, когато всеки поглед в огледалото и причиняваше болка заради близко поставените очи, прекалено малкия нос и бухналата къдрава коса. Сега в огледалото срещу нея стоеше една великолепна жена и повтаряше всяко движение — нейното лице притежаваше съвършена хармония, кожата й сияеше даже при най-ужасния махмурлук, а тялото беше мускулесто и с идеални пропорции. А сребристите очи приемаха оттенъка на всяка следваща дреха.

Тази жена обаче имаше кофти вкус за карнавални костюми.

След два часа Толи и Шай лежаха изтощени на леглото, което пак се люлееше.

— Толкова е кофти всичко, Шай-ла. Защо трябва да е толкова кофти? Никога няма да ме изберат, щом не мога да се справя даже с някакъв карнавален костюм.

Шай я хвана за ръка.

— Не се притеснявай, Толи-ва. Ти и без това си вече известна. Няма причина да нервничиш.

— Лесно ти е на теб. — Въпреки че бяха родени в един и същ ден, Шай беше станала красива седмици преди Толи. И от месец беше пълноправен член на кримитата.

— Няма да има никакъв проблем — каза Шай. — Всеки, минал през „Извънредни ситуации“, просто е крими по рождение.

При тези думи Толи почувства странно пробождане, нещо като гъдел, но болезнено.

— Въпреки това мразя да не съм газирана.

— Перис и Фаусто са виновни, че не ни казват какво ще облекат.

— Тогава нека най-напред ги видим. После ще копираме техните костюми.

— Заслужават го — съгласи се Шай. — Искаш ли едно питие.

— Да, ще ми дойде добре.

Толи беше прекалено замаяна, за да помръдне, затова Шай нареди на подноса със закуската да им донесе шампанско.

Когато Перис и Фаусто се появиха, двамата бяха целите в пламъци.

Наистина това бяха само пръчици бенгалски огън, сплетени в косите им и окачени по дрехите, но заради студения им пламък двамата приличаха на живи факли. Фаусто се хилеше през цялото време, защото искрите го гъделичкаха. И двамата носеха бънджи жилетки — идеята на номера беше да скочат от покрива на горяща сграда.

— Фантастично! — каза Шай.

— Откачено! — съгласи се Толи. — Но какво престъпно има във всичко това?

— Не помниш ли? — попита Перис. — Нали миналото лято се натресе на наше парти тук, после скочи от покрива с открадната бънджи жилетка. Най-добрият номер в историята на грозните!

— Вярно… Но защо сте целите в пламъци? — попита Толи. — Не виждам нищо крими в това сградата да гори.

Шай я погледна така, сякаш пак беше сгафила.

— Не може просто да се явим с бънджи жилетки — каза Фаусто. — Много по-газиращо е, ако сме целите в пламъци.

— Точно — потвърди Перис, но Толи знаеше, че той е схванал нейната забележка и сега беше тъжен. Да можеше да си върне думите назад. Глупава, глупава Толи. А костюмите наистина бяха газиращи.

Двамата угасиха бенгалския огън, за да го запазят за партито, а Шай нареди на отвора в стената да направи още два такива костюма.

— Ей, вие ни копирате! — запротестира Фаусто, но се оказа, че няма такава опасност. Стената отказа да им даде имитация на бънджи жилетки, защото някой можеше да забрави, че са фалшиви, да скочи от покрива и да се разплеска долу. А нямаше разрешение да произведе истински бънджи жилетки. За всяка по-сложна вещ, която не е за еднократна употреба, трябваше да се иска позволението на Реквизицията. Реквизицията обаче нямаше да отпусне бънджи жилетки без пожар.

Шай недоволно изсумтя.

— Къщата се държи направо гадно днес.

— Ами вие откъде взехте жилетките? — попита Толи.

— Истински са — усмихна се Перис. — Откраднахме ги от покрива.

— Значи вие двамата сте истински кримита — извика въодушевено Толи и скочи от леглото да го прегърне.

В прегръдките на Перис вече не й се струваше, че партито ще е провал, или че някой ще гласува срещу нея. Огромните му кафяви очи сияеха насреща й, той я вдигна на ръце и силно я притисна към себе си. Винаги чувстваше Перис особено близък още от дните, когато бяха грозни, измисляха нови трикове и растяха заедно. Беше газиращо да се усеща по този начин и сега.

През цялото време, докато скиташе из дивото, тя бе мечтала само за това — да се върне при Перис и да стане част от „Града на новите красиви“. Много глупаво от нейна страна да се чувства нещастна точно днес, или който и да е друг ден. Явно шампанското й дойде малко в повече.

— Най-добри приятели завинаги — прошепна му тя.

— Ей, това пък какво е? — извика Шай. Беше се заровила в гардероба на Толи с надеждата нещо там да й подскаже блестяща идея за костюм. Сега държеше в ръце някаква безформена маса от вълнена прежда.

— О, това ли. — Ръцете на Толи се отпуснаха. — Това е пуловерът ми от Мъглата, не помниш ли. — Сега пуловерът й се видя особен, не такъв, какъвто го помнеше. Беше смачкан и раздърпан, ясно личеше къде човешките ръце са съединили отделните части. Хората в Мъглата нямаха стени, които да им доставят дрехите — трябваше сами да изработват всичко. И, както се оказа, не ги биваше много в това.

— Не си ли го рециклирала още?

— Не. Според мен е направен от някаква странна материя. Не ми се вярва рециклаторът да се справи с нея.

Шай помириса пуловера.

— Уф! Още мирише на Мъглата. Помниш ли огньовете и онова задушено, с което постоянно се тъпчехме?

Перис и Фаусто също се наведоха, за да помиришат пуловера. Никога не бяха излизали извън града, с изключение на училищните екскурзии до Ръждивите руини. Двамата със сигурност не можеха да си представят какво е в Мъглата, където се налага всеки да върши тежка физическа работа, сам да си приготвя (а понякога и да убива) храната си и където всички бяха грозни, даже след шестнайсетата си година. Грозни чак до смъртта.

Мъглата, разбира се, вече не съществуваше, благодарение на Толи и „Извънредни ситуации“.

— Ей, сещам се нещо, Толи! — възкликна Шай. — Защо тая нощ не се маскираме на мъгляни!

— Това ще е тотално крими! — каза Фаусто и очите му възхитено заблестяха.

Всички обърнаха очи към Толи, запалени от идеята. Въпреки странното усещане, което отново убоде тялото й, тя знаеше, че ще е кофти да откаже. И че с такъв газираш костюм като истински мъглянски пуловер кримитата просто няма как да не гласуват единодушно за нея, защото Толи Янгблъд беше крими по рождение.