Приземяване
Толи пропадаше в пълна тишина, неспособна да овладее хаотичното премятане във въздуха.
След застиналото спокойствие на балона, напорът на фучащия покрай нея въздух се оказа неочаквано мощен и едва не изтръгна сърфа от ръцете и. Тя го притискаше силно към гърдите си, но пръстите на вятъра продължаваха да търсят слабо място, жадни да й заграбят единствената надежда за оцеляване. Впиваше ръце в дъската и риташе с крака, опитвайки се да овладее въртенето. Лека-полека тъмният хоризонт спря на едно място.
Оказа се, че Толи лети с гръб към земята, увиснала под сърфа и вперила очи в звездите над нея. Виждаше се и тъмният овал на балона горе. После под купола му припламна огън и освети сребристата сфера в мрака, превръщайки я в огромна матова луна на небосклона.
Тя се досети, че Перис продължава напред, за да отвлече вниманието на преследвачите. Поне се опитваше да помогне.
Промяната в решението му я огорчи, но сега нямаше време да се тревожи за това, не и докато летеше с такава скорост към земята.
Толи направи усилие да се обърне, но сърфът беше по-широк от нея — ловеше въздуха като платно и заплашваше всеки момент да се откъсне от ръцете й. Все едно да носиш голямо хвърчило в силен вятър — освен че напълно загуби контрол над хвърчилото, тя щеше да се размаже на земята след около шейсет секунди.
Толи се опита да се отпусне и просто увисна на сърфа. Тогава усети, че нещо я дърпа за китката. Толкова високо над земята магнитните левитатори на сърфа нямаха никаква мощ, но все още не бяха загубили връзка с противоударните гривни.
Тя регулира лявата гривна, за да стабилизира връзката. Сграбчи сърфа по-уверено и протегна дясната си ръка настрани. Сякаш пак се возеше в наземната кола на родителите си като малка и размахваше ръка през прозореца. Разперената й длан увеличи съпротивителната сила и Толи установи, че бавно се преобръща с лице към земята.
Няколко секунди по-късно сърфът вече беше под нея.
Толи преглътна сухо при вида на земята отдолу, огромна, тъмна и безплодна. Свистящата ледена въздушна струя сякаш проникваше дори през дебелото яке.
Имаше чувството, че пропада цяла вечност, но земята оставаше все така далечна. Не разполагаше с ориентир, за да прецени на каква височина е, освен виещата се лента на реката, която приличаше на тънка панделка. Толи сви в лакътя протегнатата си ръка и забеляза, че осветената от луната водна повърхност се измества по посока на часовниковата стрелка. Тя отново протегна ръка и реката се върна на старото си място.
Толи се ухили. Сега поне имаше някакъв контрол над бясното пропадане.
Колкото повече наближаваше земята, толкова по-широка ставаше реката, а тъмният хоризонт заприлича на силует на огромен хищник, който се прокрадва към нея, закривайки звездното небе. Вкопчена в сърфа с две ръце, Толи постепенно разбра, че ако разпери крака, също може да направлява полета към земята.
Едва в последните десетина секунди си даде сметка колко голяма е реката и колко пълноводно и буйно е нейното течение. От време на време забелязваше тъмни обекти, които се движат по повърхността на водата.
Те ставаха все по-големи и по-големи.
Когато левитаторите на сърфа най-после се задействаха, ефектът беше като от затръшната в лицето и врата — ударът сплеска носа и, цепна долната устна и вкус на кръв внезапно изпълни устата й. Ръцете й бяха немилостиво извити от противоударните гривни, ускорението я залепи върху дъската и изкара въздуха от дробовете й като гигантско менгеме. Сега всяка глътка въздух се превърна в борба на живот и смърт.
Сърфът бързо губеше скорост, а реката продължаваше да расте пред очите й, превърнала се на огромно огледало, отразяващо сиянието на звездите, когато.
Пляс!
Сърфът удари водата като голяма разперена длан и едва не сплеска Толи, смаза гръдния й кош и предизвика експлозия от светлина и звън в главата й. После тя се озова във водата, а в ушите й нахлу глух рев. Пусна сърфа и загреба към повърхността с изпразнени от удара дробове. Насили се да отвори очи и зърна просветването на слаба светлина, успяла да проникне през тъмната вода. Едва успя да се пребори със силното течение и светлината постепенно започна да се приближава. Най-накрая главата й проби повърхността и тя изскочи отгоре, задавена от нахлулия в дробовете й въздух.
Реката ревеше в ушите й, а бързото течение пенеше водата наоколо. Толи запляска кучешката, а тежката раница се опитваше да я върне обратно на дъното. Дробовете й жадно поемаха въздух и тя кашляше силно при всяко вдишване, усещайки вкуса на кръв в устата си.
Завъртя се в кръг и си даде сметка, че прекалено добре е улучила целта — намираше се точно в средата на реката, на петдесетина метра и от двата бряга. Изруга и продължи да пляска с ръце и крака, очаквайки противоударните гривни да я измъкнат от водата.
Къде беше този сърф? Досега трябваше да я е открил.
Този път на магнитните левитатори им трябваше много време, докато се задействат — Толи очакваше неконтролируемото пропадане да спре, още докато е във въздуха, а не да се вреже във водата с такава скорост. Като размисли обаче, тя разбра какво се е случило. Реката се оказа много по-дълбока, отколкото предполагаше; напоеният слой се намираше дълбоко под повърхността, далече от безпомощно ритащите й крака. Спомни си как сърфът й понякога ставаше нестабилен насред реката в града, защото наносите от желязна руда бяха дълбоко и не можеха да осигурят на левитаторите необходимата мощ.
Значи е извадила късмет, че сърфът изобщо смекчи удара при приземяването. Толи се огледа. Твърде тежка, за да изплува, дъската сигурно беше потънала на дъното и силното течение я е отнесло надалече. Тя усили разпознавателния сигнал на противоударните гривни на километър разстояние и се заоглежда, очаквайки всеки миг носът на сърфа да пробие повърхността.
Във водата около нея се носеха и подскачаха тъмни силуети с неправилна форма, подобни на флотилия алигатори, повлечени от бързото течение. Какво беше това?
Нещо я побутна.
Тя рязко се извърна, но се оказа само стар пън — нито алигатор, нито нейният сърф. Толи обаче с облекчение се вкопчи в него, защото вече нямаше сили да маха с ръце и крака из водата. Навсякъде около нея плуваха дървени трупи, клони, снопове тръстика, купища гниещи листа. Водата влачеше какво ли не с бързите си води.
Дъждът, помисли си Толи. Тридневният порой сигурно е наводнил хълмовете и е повлякъл със себе си към реката всичко, което се беше изпречило по пътя му, придавайки допълнителна мощ на и без това силното течение. Дънерът, в който се вкопчи, беше стар и прогнил, но наоколо се виждаха и клони със зелени листа. Дали излезлите от коритото буйни води ги бяха изтръгнали из корен, още живи?
Толи с опипване се опита да разбере къде беше пречупено дървото и усети, че е разсечено с острие, каквото не съществува в дивата природа.
Нещо като ръб на сърф.
На няколко метра встрани плуваше друг пън, отсечен със също толкова остър предмет. Значи врязването на Толи и сърфа във водата беше разполовило прогнилия дънер на две. От същия удар лицето й кървеше и тя все още усещаше вкуса на кръв. Тогава как ли беше пострадал сърфът?
Толи увеличи максимално разпознавателния сигнал на противоударните гривни, рискувайки за кратко време напълно да изтощи батериите им. А течението с всяка секунда я отнасяше все по-далече от мястото, където падна.
Но нито сърфът се появи над водата, нито гривните я насочиха в някаква посока. Колкото повече време минаваше, толкова по-ясно ставаше за Толи, че сърфът е непоправимо повреден и вече е станал част от боклука по дъното на реката.
Тя изключи противоударните гривни и все така вкопчена в дънера, започна да рита с крака към единия бряг.
Брегът беше кален и хлъзгав, подкопан от пороя и излязлата от коритото река. Толи прецапа към сушата през плитко заливче, проправяйки си път между клони и тръстики. Беше затънала до хълбоците във вода. Изглежда течението събираше къде каквото намери, после го бе струпало на това малко парче земя.
Включително Толи Янгблъд.
Тя се запрепъва по брега без надежда някога пак да се озове на сухо, водена единствено от инстинкта да се махне по-далече от придошлата река. Изтощеното й тяло сякаш се наля с олово и Толи се хлъзна обратно по наклона, оваляна цялата в кал. Накрая се предаде, сви се на кълбо върху подгизналата земя и започна да се тресе от студ. Не си спомняше да се е чувствала толкова изтощена откакто стана красива, сякаш реката беше изсмукала всичките й жизнени сили.
Извади запалка от раницата и с треперещи пръсти събра купчина съчки. Но след тридневен порой дървото беше толкова мокро, че пламъкът на запалката го накара само да изсъска глухо.
Поне якето още работеше. Тя увеличи до последна степен термостата, без да се притеснява за батериите и се сви на кълбо.
Очакваше сънят да дойде бързо, но продължи да трепери, сякаш отново беше грозна и имаше треска. Новите красиви обаче никога не боледуват, освен ако сама не се беше довела до пълно изтощение през последния месец почти не ядеше, оставаше дълго на студа, живееше само на адреналин и кафе, а за последното денонощие едва ли й се събираше и час, в който да не е била мокра до кости.
Дали пък това не е реакция на организма й към лекарството, както стана със Зейн?
Нима хапчето започваше да руши мозъка й точно сега, когато е в дивото и няма никаква надежда за медицинска помощ?
Главата на Толи взе да пулсира и трескавите мисли хаотично се завъртяха из нея. Вече нямаше сърф и не й оставаше друг начин да стигне Ръждивите руини, освен пеша. Никой не знаеше къде се намира. На света имаше само дива пустош, вледеняващ студ и Толи Янгблъд. Даже липсата на белезница я караше да се чувства странно, сякаш на нейното място имаше дупка от изваден зъб.
Най-лошо от всичко бе, че тялото на Зейн не е до нейното. Споделяше с него всяка нощ през последния месец, а и денем почти непрекъснато бяха заедно. Въпреки принудителното мълчание, тя свикна с присъствието му, с познатото докосване, с безмълвните им разговори. Сега той внезапно изчезна и Толи имаше чувството, че е загубила част от себе си по време на падането.
Представяше си този миг хиляди пъти — как най-накрая са сред дивото, свободни от опеката на града. Но нито веднъж не беше допускала, че ще е без Зейн.
А ето я сега тук, съвсем сама.
Толи дълго време лежа будна, преповтаряйки мислено последните трескави минути в коша на балона. Само да беше скочила малко по-рано, да беше погледнала надолу, преди да напуснат пределите на града. След онова, което Зейн й каза, не би трябвало да се колебае, защото бягството е единственият шанс да са на свобода заедно.
За пореден път всичко се прецака, и то само по нейна вина.
Накрая умората надделя над тревогите и тя потъна в неспокоен сън.
