Скот Уестърфийлд
Красивите (14)

Дъжд

Когато Толи се събуди, вече мислеше като грозна.

Преди на това му казваше газирана — сивкавата утринна светлина беше толкова ярка и сияйна, че можеше да те пореже. Дъждът биеше по прозореца на Зейн със злобни, полузамръзнали капки, които трополяха върху стъклото като нетърпеливи пръсти.

Толи обаче нямаше нищо против да вали. Водната завеса размазваше очертанията на градските кули и градините, превръщайки гледката в поредица от сиви и зелени петна, а светлините на отсрещните къщи образуваха ореоли по мокрото стъкло.

Пороят започна късно в нощта на огненото парти на кримитата и най-накрая угаси пламъците, сякаш д-р Кейбъл призова небесата, за да удави празника им. Толи и Зейн от два дни стояха затворени в стаята и не можеха да говорят свободно пред интелигентните стени в „Къщата на Пулхер“. Тя не успя да му каже нито за възстановените спомени на Шай, нито за срещата с д-р Кейбъл в гората. Не че изгаряше от нетърпение да му признае какво е споделила с Шай, или да го осведоми какво и разкри д-р Кейбъл за неговото минало.

Тази сутрин отново заваляха пингове, но Толи нямаше желание да се занимава с поредната вълна заявки за кандидатстване в клуба на кримитата. Продънването на пързалката и последвалите двудневни новини и репортажи ги превърнаха в най-популярния клуб в „Града на новите красиви“, но последното, от което имаха нужда сега, беше куп нови членове. Единствената им цел в момента бе да останат газирани. Толи обаче се притесняваше, че, хванати в капана на дъжда, кримитата постепенно ще се отегчат и ще се върнат към състоянието на красивия ум.

Зейн вече беше буден, пиеше кафе и зяпаше през прозореца, несъзнателно побутвайки белезницата с пръст. Той я изгледа, докато тя сънливо се протягаше, но не издаде нито звук. Мълчанието, настанало между тях след слагането на белезниците, беше нещо като конспирация, а кратките шепнения — задушевни, но Толи се питаше дали липсата на разговори няма постепенно да ги отчужди. Шай имаше право за едно: Толи почти не познаваше Зейн, преди да изкатерят кулата. А онова, което й каза д-р Кейбъл, я накара да осъзнае, че все още не го познава добре.

Но успееха ли веднъж да се отърват от белезниците и да заминат далече от града с освободени от красивото замайване спомени, нищо нямаше да им попречи да си разкажат всичко един на друг.

— Гадно време, а?

— Само температурата да падне с още няколко градуса, и ще го обърне на сняг.

Толи светна.

— Да, снегът тотално ще разкраси всичко. — Тя вдигна от пода една мръсна тениска, смачка я на топка и я запрати по него. — Бой със снежни топки!

Той остави топката да го удари и меко се усмихна. Главоболието от нощта на купона отдавна премина, но от тогава Зейн беше някак особено сериозен. Дори без дума да разменят, и двамата знаеха, че съвсем скоро трябва да избягат от града.

Всичко зависеше от белезниците обаче.

Толи опита да свали своята. Гривната се плъзна от китката към свитата длан и не й стигнаха само няколко сантиметра, за да се изхлузи. Предишният ден не беше хапнала почти нищо, решена да гладува до пълно изтощение, щом се налага, но да се отърве от тая белезница; въпреки това се съмняваше някога да отслабне достатъчно. Диаметърът на белезницата изглежда беше малко по-малък от костите на дланта й, а това никакво гладуване не би могло да промени.

Тя се загледа в червените белези, оставени от метала. Най-непреодолимата пречка се оказа голямата става на левия й палец. Толи дори обмисляше да огъне силно пръста си, да счупи костта и да се освободи от белезницата, но не можеше да си представи нещо по-болезнено.

Откъм вратата се чу звън и Толи изпъшка. Явно някой кандидат за крими не беше понесъл тяхното мълчание и се явяваше лично.

— Не сме вкъщи, нали? — попита Зейн.

Толи само сви рамене. Не и ако отвън е Шай, или поредният кандидат-член за клуба на кримитата; като се замисли малко обаче, тя установи, че всъщност няма желание никого да вижда.

Позвъняването се повтори.

— Кой е там? — попита Толи стаята, но тя не можа да отговори. Това означаваше, че който и да е отвън, не носи интерфейс-пръстена си.

— Това е… интересно — обади се Зейн. Двамата се спогледаха и Толи усети, че любопитството надделява.

— Добре, отвори тогава — каза тя на стаята.

Вратата се дръпна настрани и отвън се оказа Фаусто, който приличаше на недоудавено коте, току-що извадено от реката. Косата беше прилепнала към главата, дрехите му бяха подгизнали, но очите му светеха. Носеше два левитиращи сърфа, които оставяха мокри следи по пода.

Той влезе в стаята, без да каже дума и остави товара си на пода. Те веднага се издигнаха във въздуха и спряха на нивото на коленете, докато Фаусто вадеше от джобовете си два чифта противоударни белезници и два сензора за корема. После обърна единия от сърфовете и мълчаливо посочи контролния панел от долната му страна. Толи се изтърколи от леглото, за да го погледне по-отблизо. Гайките, които крепяха панела, бяха развити, от него стърчаха две червени жици, съединени с черна лепенка.

Фаусто се направи, че разделя жиците, после разтвори недоумяващо ръце, задавайки без думи въпроса: „Къде е сърфът?“ и се ухили.

Толи замислено кимна. Фаусто все още беше газиран от пропадането на пързалката и татуировката му продължаваше да се върти. За него поне дъждовните дни и нощи не бяха загубено време. Двата сърфа бяха хакнати съвсем в стила на грозните. Ако жиците се разделят, охранителната им система и навигацията щяха да откажат и сърфовете вече нямаше да са видими за интерфейса на града.

Успееха ли да се освободят от белезниците, Зейн и Толи можеха да отидат, където си пожелаят.

— Грандиозно! — каза тя, без да я е грижа, че стените ще чуят.

Не дочакаха слънцето да огрее.

Летенето под дъжда беше като да взимаш студен душ с дрехите. Отворът в стената изплю очила и обувки с грапави подметки, за да могат, макар и трудно, все пак да се задържат върху сърфовете. Вятърът залепи мокрото яке на Толи към тялото й, дръпна й качулката от главата и заплашваше да я събори от дъската при всеки завой.

Рефлексите й на грозна не бяха изличени. Напротив, благодарение на операцията тя още по-уверено пазеше равновесие, а студеният дъжд помагаше да не изпадне в обичайното замайване на красивите, въпреки че термостатът на якето беше на максимум. Докато сърцето й биеше ускорено и зъбите й тракаха от студ, тя щеше да остане с бистър ум.

Двамата със Зейн полетяха към реката, като се придържаха близо до върхарите на дърветата из виещия се под тях „Дензъл парк“. Клоните танцуваха на вятъра като протегнати ръце, които се опитват да ги достигнат и да ги смъкнат на земята. Когато Толи направи вираж и разцепи въздуха с ръце, главата й се избистри и от последните останки на обичайната красива сънливост.

Подръпването на сензора, прикрепен към пръстена на корема, събуди спомена за експедициите до Ръждивите руини с Шай и отново й припомни колко лесно беше на грозните да се измъкнат от града.

Единственото, което й разваляше удоволствието в момента, бяха интерфейс-белезниците. Противоударните гривни имаха достатъчно широка обиколка и успяха да обхванат китката заедно с белезницата, а интелигентната материя, от която бяха направени, се нагласи според формата й. Въпреки това Толи все си представяше как металът се врязва в плътта й.

Стигнаха реката и полетяха над нея, провирайки се под мостовете, а дъната на сърфовете им облизваха белите гребени по разпенената от вятъра водната повърхност. С луд кикот Зейн мина пред нея, заби задната част на сърфа си във водата и я обля с вълна от водни пръски.

Тя се приведе ниско, за да избегне плисналата насреща й вода, после пристъпи към носа на сърфа и увеличи скоростта. Пресичайки пътя на Зейн, тя наклони рязко сърфа и на свой ред го обля с вода. Чу го как извика, когато мина през водния облак.

Подгизнала и задъхана, Толи се запита дали да си Извънреден не означава точно това — да си непрекъснато с изострени сетива, да живееш в постоянно напрежение и да усещаш тялото си като съвършено настроен механизъм. Спомни си какво й казаха Мади и Аз — Извънредните нямат мозъчна аномалия, те са излекувани.

Разбира се, да си Извънреден имаше и своята цена — дребна корекция на лицето: вълчи зъби и студени безизразни очи, които ужасяваха всеки срещнат. Но външният вид, сякаш заимстван от филм на ужасите, беше нищо в сравнение с работата за „Извънредни ситуации“ — преследване на избягали грозни и унищожаването на всеки, представляваш заплаха за града.

Ами ако операцията на Извънредните отново деформира мозъка и превръща човек от вечно замаян красив ум в покорна машина? Със силата и бързината на Извънредните тя по-лесно би избягала от града, но имаше риск по време на втората операция да поставят нещо като невидими белезници вътре в нея, нещо, по което винаги ще я откриват.

В лицето на Толи плисна вода и й напомни, че не трябва да се разсейва; тя се стрелна нагоре и се зарея над един пешеходен мост. Видя как отдолу Зейн колебливо се озърта, чудейки се къде беше изчезнала.

Толи се спусна право пред него и съприкосновението на нейния сърф с водата прозвуча като шумна плесница, от която се вдигна фонтан от пръски. Веднага разбра, че се беше врязала твърде рязко в повърхността. При тази скорост водата добиваше твърдостта на бетон и ударът я метна встрани — Толи усети, че дъската под краката й се изплъзва.

Падането продължи миг, после противоударните гривни се задействаха, затегнаха се мъчително около китките й и я дръпнаха на безопасна височина.

Озова се до кръста в ледена вода, увиснала на противоударните гривни, пищяща от студ и изненада и разбрала на собствен гръб какво е да си мокър до кости. Единствената утеха беше, че успя да прекатури и Зейн.

— Абсолютно газираща маневра, Кльощо — извика той и се покатери обратно върху сърфа. Останала без дъх, за да отговори, тя се преметна на своята дъска и легна по корем отгоре, заливайки се от смях. После и двамата мълчаливо се приземиха на твърда земя, за да си отдъхнат.

На калния бряг се притиснаха плътно един в друг, за да се стоплят. Сърцето й продължаваше бясно да бие, а под напора на проливния дъжд реката пред тях изглеждаше като поле с блестящи цветя.

— Толкова е красиво — каза Толи, представяйки си какво е да са двамата със Зейн в дивото, да се чувстват по този начин всеки ден, да са свободни от парализиращите закони на града.

Китката й пулсираше и тя свали противоударната гривна, за да я погледне. При падането белезницата отдолу се беше врязала в плътта й. Толи я дръпна, но дори на мократа ръка тя пак се заклещи на обичайното място.

— Пак не става — оплака се тя.

Зейн взе ръката й и тихо каза:

— Не я дърпай, Толи. — После покри белезниците с якето си и прошепна: — Така китката ти само ще отече.

Тя изруга и нахлузи качулката. Дъждът биеше по синтетичната материя като нетърпеливи пръсти, които барабаняха върху главата й.

— Мислех, че поне водата.

— Не става. На студа металът се свива, затова сега сигурно са още по-тесни.

Толи изгледа Зейн и повдигна едната си вежда.

— В такъв случай — прошепна тя, — разширяват ли се, когато са горещи?

Той замълча за миг. После прошепна толкова тихо, че тя едва го чу през шума от дъжда.

— Ако са наистина горещи ли? Мисля, че тогава малко ще се разширят.

— Колко малко?

Той сви рамене, почти незабележим жест под зимното яке, но личеше, че е успяла да го заинтригува.

— Колко горещо можеш да издържиш?

— Нали не става дума за някаква свещ?

Зейн поклати глава.

— Не, за нещо доста по-горещо от това. Нещо, което ще може да контролираме, за да не си овъглим ръцете. Въпреки това обаче, няма как да не ги изгорим.

Тя погледна изпъкналостта под ръкава си и въздъхна.

— Поне е по-приемливо от това сам да си счупиш пръста.

— Какво да направиш?

— Просто нещо, което… — Гласът й трепна.

Зейн проследи погледа й през реката. На отсрещния бряг имаше две фигури със скрити под качулките лица, левитиращи върху сърфовете си, които гледаха към тях.

Толи едва се удържа да не извика.

— Мъгляни!

Зейн поклати глава.

— Това са униформени якета от някое общежитие.

— Какво ще правят грозни от града навън по това време?

— Може би трябва да ги попитаме.