Скот Уестърфийлд
Красивите (16)

Ритуалът

Толи успя да преброи още десетина, които удряха крак в калната земя с мълчалива решителност. Стигнаха средата на поляната и се подредиха в широк кръг около едно от флагчетата. Шай застана по средата и огледа изпитателно изпод качулката всеки от присъстващите. Те стояха на ръка разстояние един от друг, с лице към Шай и чакаха мълчаливо.

След като постоя известно време неподвижно, тя съблече зимното си яке, хвърли го на земята, свали ръкавиците и разпери ръце. Беше само по панталон, бяла тениска без ръкав и имитация на белезница на лявата китка. После вдигна глава към небето и остави дъжда да се сипе върху лицето й.

Толи потрепери и още по-здраво се загърна в якето. Защо ли Шай се опитва да измръзне до смърт?

Останалите известно време останаха неподвижни. Най-накрая, бавно, разменяйки си неловки погледи, те последваха нейния пример и свалиха якетата и палтата, пуловерите и ръкавиците. Когато качулките паднаха, Толи разпозна още двама от кримитата. Единият беше Хо — стар приятел на Шай, избягал в Мъглата само за да се върне малко по-късно в града по собствено желание. Позна и Такс, станал член на кримитата две седмици преди нея.

Останалите седем красиви обаче не бяха кримита. Те въодушевено хвърлиха палтата си на земята и обгърнаха с ръце раменете си, за да се предпазят поне малко от хапещия студ. Когато Хо и Такс разпериха ръце, останалите ги последваха неохотно. Дъждът шуртеше отгоре и белите тениски скоро прилепнаха по телата им.

— Какви ги вършат тия? — прошепна Зейн.

Толи само поклати глава. Забелязала, че Шай пак си е правила операция — някакви древни символи, изрязани като татуировка по ръцете и. Покриваха кожата от лактите до китките. Хо и Такс имаха същите белези.

Шай започна да говори с вдигнато нагоре лице, втренчена във флагчето като някой луд, който не се обръща към никого конкретно. Казаното не стигаше до тях през поляната, само от време на време долитаха откъслечни думи. Толи не успя да схване смисъла — ритъмът наподобяваше пеене, подобно на молитвите, които ръждивите и праръждивите са възнасяли към небето в прослава на невидимите си супергерои.

След няколко минути Шай замлъкна, групата отново потъна в мълчание и всички се тресяха от студ, с изключение на очевидно откачилата Шай. Толи забеляза, че дори красивите, които не са кримита, имат татуировки на челата — съвсем прясно направени и пулсиращи под дъжда! Реши, че след инцидента на стадиона татуировките са се превърнали в модна мания, но щом като и седмината непознати красиви бяха татуирани, това вече не приличаше на съвпадение. — Причината за всичко е, че кримитата са на мода — прошепна Толи. — Шай сигурно ги е вербувала.

— Но защо? — изсъска Зейн. — Нали всички заедно решихме, че сега най-малко ни трябват новобранци.

— Може би тя има нужда от тях.

— За какво са й?

Толи потръпна.

— Ето заради това.

Зейн изруга.

— Ние просто ще й наложим вето.

Толи поклати глава.

— Мисля, че в момента на нея не й пука за нашето вето. Даже не съм сигурна дали тя още е…

Гласът на Шай отново разцепи дъждовната пелена. Тя посегна към задния джоб на панталона си и извади от там някакъв предмет, който студено проблесна на сивата светлина. Когато го разгъна, се оказа дълъг нож.

Толи ококори очи, но нито един от красивите в кръга не изглеждаше изненадан — по лицата им личеше някаква смесица от слаб страх и въодушевление.

Вдигнала високо ножа над главата си, Шай продължи да нарежда нещо в същия бавен, отмерен ритъм, Толи я чу да повтаря една дума толкова често, че накрая схвана смисъла й.

Звучеше като „Нарязаните“.

— Да се махаме — каза тя толкова тихо, че Зейн изглежда не я чу. Искаше да се качи на сърфа и да отлети, но установи, че нито може да помръдне, нито да отклони поглед от зрелището, нито да затвори очи.

Шай взе ножа в лявата ръка и опря острието в предмишницата на дясната. После вдигна високо и двете си ръце, обърна се бавно и прикова с изгарящ поглед всеки от присъстващите. След това отново вдигна глава и подложи лицето си на дъжда.

Движението беше толкова неуловимо, че Толи едва не го пропусна заради разстоянието между тяхното скривалище и групата красиви, но се досети какво става по реакцията на останалите. Телата им се тресяха от възбуда, очите им се разшириха от хипнотичен ужас — също като Толи, те също не можеха да отклонят поглед от ставащото.

После Толи видя кръвта да се процежда от раната. Потече на тънка струйка под дъжда, разля се по вдигнатата ръка на Шай, по рамото й, стигна до тениската и направи петно, което изглеждаше по-скоро розово, отколкото червено. Шай се завъртя отново в кръг, за да могат всички добре да я огледат; преднамерено бавните й движения изглеждаха все по-налудничави, колкото по-силно шуртеше кръвта. Останалите сега неприкрито трепереха, хвърляйки скрити погледи един към друг.

Шай най-накрая свали ръката си, олюля се леко и протегна ножа. Хо пристъпи напред, за да го поеме, а тя зае неговото място в кръга.

— Това пък какво е? — прошепна Зейн.

Толи разтърси глава и затвори очи. Шумът от дъжда изведнъж й се стори оглушителен, но въпреки това тя чу собствените си думи:

— Това е лечението на Шай.

Останалите се редуваха един след друг.

Толи очакваше да се разбягат, надяваше се, че ако само един наруши ритуала, останалите ще се пръснат из гората като подплашени зайци. Но нещо — дали суровият пейзаж, дали дъждът, който изсмукваше силите и волята, дали фанатичното изражение на Шай — ги държеше като приковани по местата. Те всички наблюдаваха какво става без да мигнат, а когато дойдеше техният ред, се самонараняваха. Всеки, преминал през ритуала, добиваше изражението на Шай — екстатично и безумно.

С всеки следващ удар в Толи зейваше празнина, по-голяма и по-голяма. Тя разбираше, че в този ритуал има нещо повече от обикновена лудост. Спомни си нощта на маскения бал. Тогава собственият й страх я газира достатъчно за да се реши да преследва Крой, но въпреки това тя остана с красив ум. Едва когато коляното на Перис сцепи веждата й, докато бънджи жилетката ги подмяташе нагоре-надолу след скока, това промени нещата и съзнанието й се избистри.

Шай обожаваше този белег; именно тя й предложи да го увековечи с татуировка. Но освен това, приятелката й усети как раната промени Толи; първо я отведе при Зейн, после на върха на предавателната кула и накрая — до лекарството.

А сега Шай споделяше опита си.

— Вината за това е наша — прошепна Толи.

— Какво?

Толи разтвори ръце към живата картина пред тях. Те двамата със Зейн бяха осигурили на Шай онова, което й беше необходимо да разпространи своето лечение: бяха я превърнали в градска легенда и бяха предизвикали стотици от новите красиви, които умираха — по-скоро кървяха — да станат кримита.

Или в каквото там се превръщат. Шай беше споменала нарязаните.

— Тя вече не е с нас.

— А защо ние двамата просто седим и гледаме безучастно? — изсъска Зейн. Той стискаше юмруци и дори под прикритието на качулката личеше, че лицето му е почервеняло.

— Успокой се, Зейн — Толи хвана ръката му.

— Трябва да я накараме… — Гласът му пресекна, той се закашля, задави се и очите му изхвръкнаха.

— Зейн? — ахна тя.

Той се бореше за глътка кислород и ръцете му ловяха трескаво въздуха.

— Зейн! — извика високо Толи. Тя стисна ръката му и се втренчи в изпъкналите от напрежението очи. Той не дишаше.

Толи погледна към поляната — отчаяно се нуждаеше от помощ и в този момент беше готова да я приеме от всекиго, даже от нарязаните. Няколко от хората в кръга дочуха вика й, но само я наблюдаваха с разширени очи, кръвта се стичаше по ръцете им и татуировките бясно се въртяха — бяха твърде зомбирани, за да й се притекат на помощ.

Тя се сети за белезницата и размота черния шал, за да прати сигнал за бедствие. Но ръката на Зейн се протегна и сграбчи нейната. Той с мъка поклати глава.

— Не.

— Зейн, трябва ти помощ!

— Добре съм. — Думите сякаш разкъсваха гърлото му.

Тя замълча, ужасена, че ще умре в ръцете й. Ако извикаше охраната обаче, имаше опасност и двамата да попаднат под ножа на хирурга и да останат с красиви умове до края на живота си, позволявайки лечението на Шай да се превърне в единственото спасение за града.

— Хубаво — каза тя. — Но ще те заведа до болницата.

— Не!

— Не вътре, а колкото се може по-близо. Ще останем там и ще изчакаме да видим какво става.

Толи покачи Зейн на неговия сърф и щракна с пръсти, наблюдавайки го как се издига във въздуха. После легна отгоре му и почувства как дъската поддава под тежестта на двете тела. Левитаторите обаче удържаха и тя внимателно потегли напред.

Когато сърфът полетя, Толи погледна назад към поляната. Сега очите и на десетимата едновременно наблюдаваха Толи и Зейн. Шай закрачи към тях с поглед, студен като дъжда.

Толи внезапно почувства пристъп на паника, на същия ужас, който изпитваше при появата на Извънредните. Тя силно се оттласна с крака, наведе се напред и се вдигна над нивото на дърветата, оставяйки всичко далече назад.

Летенето към реката беше ужасяващо, крайниците на Зейн висяха отпуснати отстрани, а неравномерно накланящото се тяло заплашваше да обърне дъската на всеки завой. Толи обви ръце около него и впи нокти в командното табло от долната страна на сърфа. Тя насочваше сърфа колебливо и правеше широки завои, сякаш някой стар пияница управлява движението на дъската. Студеният дъжд плющеше по лицето й и тя се сети за предпазните очила в джоба на якето си, но нямаше начин да ги стигне в движение, трябваше да спре.

А нямаше никакво време за спиране.

Врязаха се сред дърветата и сърфът набра скорост, щом започнаха да се спускат към реката. Боровите клонки, тежки и лъскави заради уловените между игличките капки, изскачаха внезапно от водната пелена и шибаха лицето й. Когато най-накрая излязоха от „Парка на Клеопатра“, Толи прелетя с максимална скорост напряко над калните спортни игрища, устремена към най-отдалечения край на централния остров.

Болницата не се виждаше, скрита от дъждовната завеса, но Толи зърна сигналните светлини на един автолет, насочен в същата посока. Автолетът се движеше на голяма височина и с висока скорост, вероятно беше линейка, превозваща пациент. Присвила очи срещу ледената преграда на дъжда, тя не го изпускаше от поглед и следваше неговия курс. Когато автолетът се изгуби напред, те вече бяха стигнали реката и претовареният сърф започна да губи височина точно над водата.

Толи разбра твърде късно какво става. Металната релса, от която се оттласкваха магнитните левитатори, тук беше заровена дълбоко и се намираше под десет метра вода. Колкото повече наближаваха средата на реката, толкова по-ниско сърфът се спускаше към студената разпенена повърхност.

Точно на средата дъската с плясък близна реката и ръцете на Зейн отскочиха, сякаш водата беше твърда. Но сърфът рикошира и отново набра височина, а когато приближи брега, магнитните левитатори намериха нова опора и ги издигнаха още по-нависоко.

— Толи — разнесе се дрезгав глас под нея.

— Всичко ще бъде наред, Зейн. Държа те.

— Да, и аз се чувствам под контрол.

Тя си позволи да погледне надолу. Очите му бяха отворени и лицето му вече не беше зачервено. Тя едва сега усети, че гърдите му се повдигат и спускат, а дишането е станало нормално.

— Спокойно, Зейн. Ще спра, когато наближим болницата.

— Не ме води там.

— Просто ще отидем колкото се може по-близо, за всеки случай.

— В случай на какво? — пресекливо попита той.

— В случай че пак престанеш да дишаш. А сега млъкни!

Той покорно замълча, очите му се затвориха.

Когато нагънатата от дъжда повърхност на реката остана далече под тях, светлините на болницата най-после се показаха, а нейният тъмен масив се извиси успокоително близо. Толи улови с крайчеца на окото припламващите жълти светлини на спешното отделение, но се отклони от реката, още преди да стигнат до тях. Подслони сърфа под навеса за линейки, автолетите бяха подредени по три, един над друг и очевидно очакваха някое голямо бедствие.

Когато дъската спря, Зейн се претърколи на мократа земя и изстена.

Толи коленичи край него.

— Говори ми.

— Добре съм — отговори той. — С изключение на гърба.

— Гърба ли? Какво.

— Предполагам, причината е, че карах сърфа по гръб. — Той изсумтя. — С теб отгоре.

Тя взе лицето му в ръцете и се взря в него. Изглеждаше изтощен и мърляв, но въпреки това й се усмихна и смигна уморено.

— Зейн. — Тя усети, че започва да плаче. Чувстваше топлината на сълзите, смесени с ледените дъждовни капки. — Какво стана с теб?

— Както казах, мисля, че се нуждаем от закуска.

Хлипове разтърсиха тялото й.

— Но…

— Зная. — Той постави ръце на раменете й. — Трябва да се махнем от тук.

— Ами новите мъгля…

Ръката му се стрелна и покри устата й, заглушавайки следващите думи. Тя се отдръпна изненадано. Зейн се надигна, опрян на лакът и втренчи поглед в белезницата, която лъщеше непокрита под дъжда. Тя си спомни, че махна ръкавицата и повика помощ, когато пристъпът започна.

— О. Съжалявам.

Той поклати глава, придърпа я още по-близо до себе си и прошепна:

— Всичко е наред.

Толи затвори очи и се опита да си припомни какво бяха казали по време на влудяващото пътуване насам.

— Спорехме за това дали да те закарам в болницата — прошушна тя.

Той кимна и неуверено се изправи на крака, произнасяйки високо:

— Е, след като вече сме тук. — После се обърна и удари силно с юмрук металната рамка на навеса за линейки. Той отвърна с глухо звънтене.

— Зейн!

Той се преви от болка, после тръсна глава и размаха във въздуха ранената си ръка. След това погледна окървавените си кокалчета.

— Както казах, щом сме били целия този път дотук, може и да позволя да ме прегледат. Следващия път обаче, първо ме попитай, става ли?

Тя впи поглед в него, най-после беше разбрала. За миг се уплаши, че лудостта на Шай може да е заразна. Ранената ръка на Зейн обаче беше благовиден предлог за бясното летене насам и щеше да оправдае по-голяма част от разговора, прихванат от нейната белезница. Толи можеше да обясни на охраната, че не са яли от няколко дни. Вероятно преливането на витамини и глюкоза ще помогнат на Зейн и за главоболието.

Зейн все още приличаше на развалина, кален и мокър до кости, но вече вървеше уверено, без да залита и да се препъва. В интерес на истината, изглеждаше доста газиран, след като нарани ръката си. Може пък Шай да не е толкова луда, колкото изглежда — поне знаеше кое как действа.

— Хайде — каза той.

— Искаш ли да се повозим? — попита Толи и посочи с ръка. Един автолет се спускаше към тях, следвайки сигнала от противоударните гривни на Зейн.

— Мисля, че предпочитам да повървя пеш — отговори той, пристъпвайки бавно към мигащите светлини на спешното отделение. Чак тогава Толи забеляза колко е блед и че ръцете му треперят. Тя се зарече при следващия пристъп незабавно да се обади на охраната.

Все пак лекарството не заслужаваше да се умре заради него.