Скот Уестърфийлд
Красивите (32)

Овладяване на щетите

Пътят към убежището на новите мъгляни се виеше над потоците и старите железопътни трасета, където имаше достатъчно метал, за да държи сърфа във въздуха. Най-накрая се издигнаха над малка планина, далече отвъд пределите на Ръждивите руини. Магнитните левитатори на сърфа следваха плътно останките на разбитите релси от някогашна трамвайна линия, водеща към огромен напукан от времето бетонен купол, който се издигаше на фона на небето.

— Какво е това място? — попита Толи с пресипнал след тричасовото мълчание глас.

— Обсерватория. Под този купол е имало голям телескоп. Ръждивите обаче са го преместили, когато въздухът над града станал прекалено мръсен.

Толи беше виждала снимки на индустриални пушеци и дим, които закриваха небето — доста такива примери им показваха в училище — но и беше трудно да си представи, че ръждивите са успели да променят цвета на небето. Тя поклати глава. Изглежда всичко, което учителите им бяха говорили за ръждивите и което на времето и се струваше доста преувеличено, накрая се оказваше истина.

Температурата чувствително се понижи, докато се издигаха над склона на планината, а следобедното небе беше чисто като кристал.

— Когато учените вече не можели да наблюдават звездите, в обсерваторията започнали да идват само туристи — продължи Давид. — Затова са и трамвайните линии. Разполагаме с достатъчно трасета за сърфовете, ако се наложи да се изнесем бързо, освен това имаме видимост на километри разстояние във всяка посока.

— Нещо като форт „Мъглата“, значи?

— Нещо такова. Ако Извънредните все пак успеят да ни открият, поне ще имаме шанс.

Изглежда някой от патрулите беше ги забелязал още докато летяха — откъм купола взеха да прииждат хора, щом сърфът се приземи. Толи разпозна някои от новите мъгляни — Крой, Райд и Мади, заедно с неколцина грозни, които не беше виждала, и двайсетина кримита, присъединили се към тяхното бягство.

Търсеше в тълпата лицето на Зейн, но той не се виждаше никъде.

Толи скочи от сърфа и се втурна да прегърне Фаусто. Той се ухили насреща й и от будното му изражение тя се досети, че вече беше взел лекарството. Вече не просто беше газиран, а най-после излекуван.

— Толи, ти смърдиш — отбеляза той, все още ухилен.

— А, да. Дълго пътуване. Дълга история.

— Знаех си, че ще се справиш. Ами къде е Перис?

Тя пое дълбоко студения планински въздух.

— Май го е хванало шубето, а? — продължи Фаусто, още преди тя да успее да отговори. Когато Толи кимна, той допълни: — Винаги съм знаел, че така ще стане.

— Заведа ме при Зейн.

Фаусто се обърна и посочи обсерваторията. Останалите се тълпяха около тях, но изглеждаха леко отвратени от нейния мърляв вид и миризмата на дълго некъпано тяло. Кримитата отдалече я поздравяваха с добре дошла, но тя забеляза реакцията на грозните при появата на още едно красиво лице — ококориха очи, въпреки че видът и беше направо плачевен. Всичко се повтаряше неизменно, дори когато не те мислят за бог.

Толи спря, за да поздрави Крой.

— Досега не ми се удаде случай да ти благодаря.

Той повдигна едната си вежда.

— Няма нужда да ми благодариш. Ти постигна всичко сама.

Тя се намръщи, когато забеляза, че Мади я следи с особен поглед. Направи се, че не я вижда — точно сега не се интересуваше какво си мисли майката на Давид — и последва Фаусто към пропукания купол.

Вътре беше тъмно — няколко фенера висяха по края на огромната, отворена на върха полусфера, а тънък лъч ослепителна слънчева светлина струеше надолу през най-голямата пукнатина. Накладеният по средата огън хвърляше танцуващи сенки в мрака, а димът му лениво се издигаше нагоре и излизаше през отвора на купола.

Зейн лежеше със затворени очи край огъня върху купчина одеяла. Изглеждаше по-слаб дори от времето, когато гладуваха, за да се освободят от белезниците, а очите му бяха хлътнали в орбитите. Завивките бавно се надигаха и спускаха в ритъма на дишането му.

Толи преглътна мъчително.

— Но Давид каза, че той е добре.

— Състоянието му е стабилно — уточни Фаусто, — и като се имат предвид обстоятелствата, това е добре.

— Какви обстоятелства?

Фаусто безпомощно разпери ръце.

— Мозъкът му.

По тялото на Толи премина хлад и сенките в ъгълчетата на очите й леко се залюляха.

— Какво става с мозъка му? — тихо попита тя.

— Все искаш да експериментираш, нали, Толи? — разнесе се глас от тъмнината. — После Мади пристъпи в светлия кръг на огъня. Давид вървеше до нея.

Толи издържа стоманения й поглед.

— За какво говорите?

— Хапчетата, които ти пратих, трябваше да се вземат заедно.

— Зная. Но ние бяхме двама. — Толи следеше изражението на Давид. „А аз бях прекалено изплашена да го направя сама“, добави мислено тя, припомняйки си какъв ужас я обзе там, във „Валентино 317“.

— Трябваше да предвидя това — каза Мади и поклати глава. — Винаги има риск, когато оставиш една красива глава сама да се лекува.

— И какъв е този риск?

— Никога не съм ти обяснявала как действа хапчето, нали? — продължи Мади. — Нито как наночастиците премахват аномалията в мозъка. Те я атакуват по същия начин, както другите хапчетата лекуват рака.

— Тогава какво се е объркало?

— Когато са си изпълнили задачата, наночастиците не са спрели, а са продължили да се репродуцират, унищожавайки мозъка на Зейн.

Толи се обърна да погледне отново тялото под завивките. Дишането му беше толкова плитко, че движението на гръдния кош едва се долавяше.

Тя погледна Давид.

— Но ти каза, че лекарството действа отлично.

Той кимна.

— Така е. Останалите ти приятели се чувстват чудесно. Но двете хапчета са различни. Второто хапче, което ти си взела, е лек срещу лекарството. То предизвиква саморазрушение на наночастиците, след като са премахнали аномалията. Без него наночастиците на Зейн продължават да се репродуцират и да го изяждат лека-полека. Мама казва, че по някое време ще спрат, но не и преди да са причинили определени щети.

От ужас на Толи чак започна да й се гади и поривът да повърне стана още по-силен, щом си даде сметка за случилото се: то беше станало по нейна вина. Тя погълна хапчето, което щеше да спаси Зейн, лека срещу лекарството.

— Колко големи може да са щетите?

— Още не знаем — отговори Мади. — Разполагам с достатъчно стволови клетки, за да възстановя засегнатите участъци в мозъка, но връзките, които Зейн е създал между тези клетки, са безвъзвратно изгубени. В тези връзки се съхраняват спомените и двигателните умения, това е мястото, където се складират познанията. Сега някои части от мозъка му са като бял лист.

— Бял лист? Искате да кажете, че са изчезнали?

— Не, само няколко точки са увредени — обади се Фаусто. — Мозъкът му е способен да се възстанови, Толи. Неговите неврони създават нови връзки. Точно това се случва в момента. Затова са били и постоянните пристъпи на главоболие; въпреки това Зейн измина целия този път дотук съвсем сам и чак след това припадна.

— Не е за вярване, че е издържал толкова дълго — каза Мади, замислено поклащайки глава. — Според мен го е спасило това, че е гладувал. Като не е приемал храна, той е принуждавал и наночастиците да гладуват. Явно това ги е унищожило.

— Той все още може да говори и горе-долу е добре — добави Фаусто. После погледна надолу към Зейн. — Просто сега е малко уморен.

— Можеше сега ти да си в това състояние, Толи — тръсна глава Мади. — Шансът е бил петдесет на петдесет. Ти си изтеглила печелившия билет.

— Такава съм си аз. Малката мис Късмет — тихо каза Толи.

Нямаше как да не признае поне пред себе си, че това е самата истина. Двамата си разделиха хапчетата съвсем произволно, предполагайки, че са еднакви. Наночастиците сега можеха да разяждат нейния мозък вместо този на Зейн. Браво на нея.

Тя стисна очи при мисълта какви усилия е коствало на Зейн да не издаде истинските размери на страданието си. Продължителното мълчание, докато носеха белезниците, за него е било една непрекъсната борба, отчаяни опити да съхрани ума си, ужасяваща неизвестност какво точно се случва, но въпреки това той рискува всичко и избяга, само и само да не го превърнат отново в красив ум.

Толи се взря в него с отчаяната надежда всичко да приключи добре. Да има някакъв, какъвто и да е изход, само да не го гледа в това състояние. Да се беше паднало на нея хапчето с наночастиците, а той да беше взел другото, какво ли щеше да направи?

— Я чакайте. Ако Зейн е взел наночастиците, тогава как моето хапче е успяло да ме излекува?

— Не е — каза Мади. — Без наночастиците твоето хапче няма никакъв ефект.

— Но.

— Ти го направи, Толи — разнесе се тих глас откъм завивките. Клепачите на Зейн бяха леко открехнати и очите му отразяваха светлината като ръбовете на златни монети. Той слабо й се усмихна. — Ти си газирана по рождение.

— Но аз се почувствах толкова различно, след като. — Тя внезапно млъкна, припомняйки си онзи ден — тяхната целувка, промъкването в „Къщата на Валентино“, изкачването на кулата. Ами, да, разбира се, всичко това се беше случило, преди да вземат хапчетата. Присъствието на Зейн я беше променило от първия миг, още с първата целувка.

Толи си припомни колко непостоянно беше „въздействието“ на хапчето. Налагаше й се да прави невъзможното, за да остане газирана, трябваше да полага усилия за това като останалите кримита, при нея то не се получаваше естествено като при Зейн.

— Той е прав, Толи — каза Мади. — Ти си успяла някак сама да се излекуваш.