Скот Уестърфийлд
Красивите (23)

Сама

И така, живяла някога една красива принцеса.

Тя била затворена във висока кула, а умните стени на кулата и услужливите отвори в тях й давали всичко, каквото си поиска: храна, чудесни приятели, прекрасни дрехи. Но най-хубаво било огледалото на стената, в което принцесата можела да оглежда красивото си Аз по цял ден.

Кулата притежавала един-единствен недостатък — от нея нямало как да се излезе. Гледката през прозорците — ниските хълмове, поляните с бели цветя и гъстият мрачен лес привличала неудържимо принцесата. Лека-полека тя започнала да се заглежда навън повече, отколкото в собственото си отражение, както често става с непослушните момичета.

Скоро се разбрало, че принцът или безнадеждно закъснява, или изобщо няма да дойде да освободи принцесата.

Затова на принцесата оставало само едно — да скочи от кулата.

Отворът в стената й дал чудесен слънчобран, за да полети с него и да не се удари; прекрасна нова рокля, с която да се разхожда по поляните и в гората и един меден ключ, за да се върне в кулата, когато пожелае. Но принцесата с горделив смях запратила ключа в огнището, защото била убедена, че никога няма да поиска да се върне. И дори без да хвърли прощален поглед към огледалото, тя величествено излязла на балкона и се хвърлила през парапета.

Но до земята имало много път, много по-дълъг, отколкото принцесата очаквала, а накрая се разбрало, че слънчобранът е пълен боклук. Докато падала надолу, принцесата си дала сметка, че е трябвало да поиска бънджи жилетка, парашут или нещо друго, във всеки случай по-добро от някакъв си слънчобран, нали така?

Като паднала долу, тя здравата се ударила и останала да лежи, свита на жалка купчина, потънала в сълзи, объркана, без да знае как се е стигнало до тук. Наоколо не се виждал никакъв принц, който да я вземе със себе си, новата й рокля се превърнала в дрипа, а заради гордостта й вече нямало път назад.

За нещастие сред дивата природа нямало никакви огледала и затова принцесата можела само да гадае дали е още красива и дали това злополучно падане не е променило края на приказката.

Когато Толи най-после се отърси от този гаден сън, слънцето вече преваляше средата на небосклона.

Тя с усилие се изправи, изтръгвайки се от пиещата силите й прегръдка на калта. По някое време през нощта якето беше излязло от строя. Без батериите беше просто студена маса, прилепнала към тялото й, все още мокро от скока в реката и изпускащо странна миризма. Толи го смъкна от гърба си и го просна върху една по-голяма скала с надежда слънцето да го изсуши.

За първи път от дни насам небето беше бистро и безоблачно. Но сега кристалният въздух хапеше — затоплянето, дошло с дъжда, си беше отишло заедно с него. Дърветата искряха от образувалия се по тях скреж и дори калта проблясваше на слънцето, а тънкият слой лед върху нея хрущеше под стъпките й.

Треската беше отминала, но щом се изправи на крака, на Толи й се зави свят. Тя приклекна до раницата, за да прегледа какво има вътре — сега това беше единственото й притежание. Фаусто някак беше успял да набави повечето задължителни атрибути от екипировката за оцеляване на мъгляните: нож, пречиствател за вода, джипиес навигатор, запалка, няколко сигнални ракети и пакетчета супа в добавка. Като знаеше колко важна беше дехидратираната рана в Мъглата, Толи се запаси за три месеца и за късмет всичко беше опаковано в непромокаеми пакети. Когато обаче откри двете ролки тоалетна хартия, включени в запасите, тя изпъшка. И двете бяха мокри, превърнати в набъбнали и разкашкани бели топки. Толи ги остави на скалата до якето, но силно се съмняваше, че ще може да ги използва, дори да изсъхнат.

Тя пак въздъхна. Даже в Мъглата така и не свикна да използва листата от дърветата и храстите за тази цел.

Погледът й попадна на жалката купчина клонки и тя си спомни как се опита да накладе огън през нощта — явно не е била на себе си, за да види още тогава колко глупаво е това. Автолетите на „Извънредни ситуации“, тръгнали след балона, щяха лесно да забележат в тъмното запаления огън.

Тази сутрин в небето нямаше никакви признаци преследването да продължава, но въпреки това Толи реши да се отдалечи от реката. Без термостата на якето, тази нощ вече щеше да се наложи да запали огън.

Но всичко с времето си — сега на първо място беше храната.

Тя мъчително запристъпва към реката, за да напълни пречиствателя, а засъхналата кал се ронеше от кожата и дрехите й при всяка крачка. Никога през живота си не се беше чувствала толкова мръсна, но за нищо на света не би се изкъпала в ледената вода без запален огън, на който да се стопли след това. Снощната треска може и да беше преминала благодарение непробиваемата имунна система на новите красиви, но Толи не искаше да поема повече рискове за здравето си, особено докато е сама насред дивото.

Даваше си сметка, че не само за собственото си здраве трябва да се притеснява. Зейн също беше някъде тук, може би също толкова самотен, колкото е и тя. Двамата с Фаусто скочиха почти по едно и също време, но нищо чудно да са се приземили на километри един от друг. Ако Зейн получеше поредния пристъп на главоболие по пътя към руините, без да има кой да му помогне…

Толи прогони тази мисъл от главата си. Единственото, което в момента можеше да направи за Зейн или за останалите, беше лично да стигне до руините. А това означаваше час по-скоро да си приготви храна, без да си блъска главата за неща, които не зависеха от нея.

Наложи се на два пъти да пълни пречиствателя, за да получи необходимото количество чиста вода от мътилката, която вкара вътре. Избра пакет ПадТай и кипна пречиствателя; ароматът на набъбваща юфка и пикантни подправки скоро започна да се издига над клокочещата вода.

Докато пречиствателят иззвъни, че храната е готова, Толи вече беше гладна като вълк. Щом излапа порцията ПадТай, тя се сети, че вече няма нужда да гладува умишлено и тутакси кипна пакет КъриНудс. Гладуването имаше смисъл, за да свали белезницата и да се поддържа постоянно газирана, но сега белезницата я нямаше, а на нейно разположение беше дивото, студът и опасностите, за да я държат газирана. Точно в момента нямаше никакъв риск отново да потъне в красивата мъгла.

След закуската джипиес навигаторът й сервира неприятните новини. Толи трябваше два пъти да провери изчисленията, докато повярва какво разстояние е изминала миналата нощ. Вятърът откъм океана беше отнесъл балона много на изток, точно обратно на посоката, в която се намираха Ръждивите руини; после буйната река я беше завлякла далече на юг. Трябваше седмици наред да върви пеша, за да стигне руините, и то ако се движи само по права линия. Точно сега обаче беше невъзможно да върви по права линия: налагаше се отдалече да заобиколи града и да търси прикритието на горите, за да не я забележат от въздуха.

Толи се зачуди колко ли време Извънредните ще я издирват. За щастие не знаеха, че въздушният й сърф потъна в реката, затова ще очакват да лети, а не да крета пеша по земята. Сигурно ще следят за нея около реката, или до някоя рудна жила.

Ето защо колкото по-бързо се отдалечи от реката, толкова по-добре.

Толи с покруса събра жалките останки от своя бивак. В раницата си имаше повече от необходимото количество храна за предстоящото пътешествие, а след пороя по хълмовете сигурно ще намери предостатъчно вода, но въпреки това тя вече се чувстваше победена.

По думите на Сузи и Декс новите мъгляни все още нямаха постоянен лагер в руините. Имаше опасност да напуснат района всеки момент, а тя беше на седмици път от тях.

Можеше само да се надява Зейн и Фаусто да останат, за да я изчакат. Стига да не са убедени, че е заловена, че се е пребила при падането или просто, че я е хванало шубето.

Не, каза си Толи, Зейн никога не би си помислил това последното за нея. Щеше да се тревожи, но ще я чака, колкото дълго да се налага.

Тя въздъхна дълбоко, докато връзваше още мокрото въже на кръста си и мяташе раницата на гръб. Нямаше смисъл да прави догадки къде са останалите; единственият й шанс беше да се добере до руините и да се надява, че ще завари някой да я чака.

Защото нямаше къде другаде да отиде.

Пътят през гората беше неравен и всяка крачка приличаше на същинска битка. В Мъглата Толи през повечето време се придвижваше със сърфа по въздуха. Ако й се наложеше да върви, имаше прокарани пътеки. Сега обаче трябваше да застане лице в лице с дивото, враждебно и безпощадно. Шубраците между дърветата се сплитаха в краката й, опитваха се да я спънат, изправяха пред нея стена от непроходим гъсталак, виеха корени между глезените й и я чакаха с настръхнали тръни.

Следите от пороя все още личаха между дърветата. Боровите иглички святкаха, покрити със скреж, който дневната топлина бавно топеше и той се сипеше като ледена искряща влага. Наоколо всичко наподобяваше великолепен леден дворец, пронизан от копията на слънчевите снопове между дърветата, които в мъглата приличаха на лазерни лъчи в дим. Всеки път, когато Толи дръзваше да отмести някоя вейка, тя й се отплащаше, като я поръсваше с ледена вода.

Припомни си пътуването към Мъглата и обширните голи пространства на изчезнали древни гори, опустошени от плевел, продукт на генното инженерство на ръждивите. Придвижването през онзи, макар и еднообразен пейзаж беше много по-лесно в сравнение с гъстия шубрак. На моменти много добре разбираше ръждивите, които така упорито се бяха опитвали да унищожат природата.

Защото природата можеше да причинява болка.

Колкото повече вървеше, толкова по-лична ставаше битката й с гората. Толи можеше да се закълне, че бодливите клони на калината притежават собствена воля и указват с кораловите си плодове пътя, по който искат тя да поеме, независимо от маршрута на джипиес навигатора. Храсталакът внезапно се разтваряше пред нея, предлагайки й лесни пътеки, които водеха за никъде. Движението по права сякаш беше невъзможно. Това беше дива гора, а не някаква магистрала на ръждивите, която цепи през планини и пустини, нехаейки за особеностите на околната местност.

С наближаването на вечерта Толи ставаше все по-уверена, че следва правилната посока, също както праръждивите са използвали природните знаци, за да следват избрания път.

Тя си спомни какво й каза Давид в Мъглата — че повечето от пътеките на праръждивите били отъпкани първо от животните. Даже елените, вълците и дивите кучета избягвали да се промъкват през девствен гъсталак. Също като хората, животните вървели по едни и същи пътеки поколение след поколение, превръщайки постепенно дивия лес в проходима гора.

Доскоро Толи си мислеше, че само Давид може да види отъпканите от животните пътеки. Отраснал в дивото, той самият беше като праръждивите. Но сега колкото повече се удължаваха сенките около нея, толкова по-лесно и по-уверено намираше пътя, сякаш се беше натъкнала на някакъв тайнствен проход в гъсталака.

Постепенно в нея се надигна някаква тревога. Случайните шумове от счупен клон или паднало дърво си играеха с въображението й и опъваха нервите й, сякаш някой я наблюдаваше скришом.

Сигурно идеалното зрение на нова красива й помагаше да вижда едва доловимите знаци по животинските пътеки. Очевидно в Мъглата беше придобила умения, за които даже не подозираше. Защото това несъмнено беше животинска пътека. Невъзможно бе да има хора, които живеят по тия места. Не и толкова близо до града, иначе още преди десетилетия да са надушени от Извънредните. Даже жителите на Мъглата не знаеха за съществуването на други човешки общности извън градовете. Човечеството още преди два века беше решило да остави природата на мира.

Тук си сама, непрекъснато си повтаряше Толи. Няма никой друг наоколо. Само дето не можеше да реши дали мисълта, че е единственото човешко същество в гората, й помага да преодолее страха, или го засилва още повече.

Най-сетне, когато небето избледня до розово, Толи реши да спре. Намери поляна, където слънцето беше пекло цял ден и дърветата бяха достатъчно сухи, за да пламнат. Изморителният преход я изпоти и ризата лепнеше на гърба й, без да е обличала якето, но тя знаеше, че щом слънцето залезе, въздухът отново ще стане леденостуден.

Не беше трудно да намери сухи клонки; после Толи претегли на ръка няколко по-дребни цепеници, за да прецени коя е най-лека, а значи съдържа и най-малко вода. Сякаш след бягството си възвръщаше опита, натрупан в Мъглата, без ненужните останки от красивия ум. Сега, когато вече се намираше далече от града, лекарството завинаги освободи ума й.

Въпреки това тя се поколеба, преди да доближи запалката до малката клада — параноята блокираше ръката й. Гората продължаваше да издава странни звуци — ромон на капеща вода, птичи крясъци, драскане на някакви дребни животинки между мокрите листа — и не беше никак трудно да си представи, че някой я наблюдава от мрака между дърветата.

Толи въздъхна. Нищо чудно все още да е празноглаво красива и да вижда несъществуващи страхотии в безлюдния лес. Колкото по-дълго стоеше сама, толкова по-ясно разбираше защо ръждивите и техните предци са вярвали в невидими създания и са опитвали да умилостивят духовете, като едновременно с това са унищожавали естеството около себе си.

Е, тя поне не вярваше в духове. Притесняваха я единствено Извънредните, но те ще я търсят около реката, на километри от мястото, където се намираше сега. Докато стъкне огъня, се мръкна и скоро всичко отново щеше да замръзне. Не можеше да рискува да се разболее, особено докато е сама в дивото.

Езичето на запалката оживя в ръката й и тя го държа под клонките, докато сред тях не лумна пламък. Продължи да подхранва огъня с нови клонки и след като укрепна достатъчно, сложи най-лекия пън и го затрупа с останалите, за да могат и те да изсъхнат.

Скоро огънят беше толкова силен, че я накара да се отдръпне от него, а топлината му за първи път от дни наред стигна чак до премръзналите й кости.

Тя се усмихна и се загледа в пламъците. Природата може и да е сурова, понякога даже опасна, но за разлика от д-р Кейбъл, Шай или Перис — за разлика от хората изобщо, в нея имаше логика. Препятствията, пред които те изправя, могат да бъдат преодолени чрез разума. Става ти студено, кладеш огън. Ако трябва да стигнеш някъде, просто върви натам. Толи знаеше, че ще се добере до руините, независимо със или без сърф. Там сигурно ще намери Зейн и новите мъгляни и тогава може би всичко най-после ще се оправи.

Тази нощ, помисли си Толи щастлива, щеше да се наспи добре. Макар и без Зейн, беше изживяла първия си ден на свобода сред дивото, при това все още беше газирана и невредима.

Тя легна, загледана във въглените, които мигаха край нея, ласкави като стари приятели. След малко клепките й взеха да падат, докато съвсем не се затвориха.

Вече спеше сладко и дълбоко, когато някакъв писък я събуди.