Скот Уестърфийлд
Красивите (34)

Следачът

Двамата се понесоха обратно към планината, преодолявайки с усилие гравитацията при всеки вираж. Толи летеше първа, убедена, че подозренията й са основателни. Лекарите в болницата бяха приспали Зейн за няколко минути, докато оправят счупената му ръка. Сигурно точно тогава са поставили и следача в зъбите му. Естествено градските лекари не биха направили подобно нещо на своя глава — това беше работа на „Извънредни ситуации“.

Когато пристигнаха, в лагера цареше хаос. Новите мъгляни и кримитата сновяха като мравки навън и навътре през вратата на обсерваторията, мъкнеха екипировка, дрехи и храна и ги трупаха на две купчини пред Крой и Мади, които бясно махаха със скенерите над всеки предмет. Други трескаво отново опаковаха провереното, готови да отлетят веднага, щом открият следача.

Толи вирна носа на сърфа, издигна се високо и кацна далече от хаоса, право върху напукания купол. Когато дъската стигна максимална височина, левитаторите леко поддадоха, после отново се стабилизираха, защото магнитите откриха металната конструкция на обсерваторията.

Отворът в купола беше достатъчно широк, за да се промъкне през него и Толи се понесе право надолу през димния стълб над огъня, приземявайки се точно край импровизираното легло на Зейн.

Той я погледна със слаба усмивка.

— Отлично изпълнение, Толи.

Тя приклекна край него.

— Кой зъб те боли?

— Какво става? Всички са се побъркали.

— Кой зъб те боли, Зейн? Трябва да ми го покажеш.

Той се намръщи, но пъхна треперещ пръст в устата си, опипвайки внимателно дясната страна. Толи му блъсна ръката и разтвори още по-широко устата му, а той заскимтя недоволно.

— Шшт! Ще ти обясня всичко след минутка.

Видя го дори на мъждивата светлина — един зъб беше издаден по-напред от останалите и емайлът му не бе така съвършено бял — доста прибързано свършена стоматологична работа, разбира се.

Сигналът идваше от Зейн.

От пронизителното бибипкане на скенера ухото й писна: Давид я беше последвал през отвора на купола. Сега размахваше скенера пред лицето на Зейн и уредът гневно пищеше.

— В устата му ли е? — попита Давид.

— В зъба му! Повикай майка си.

— Но, Толи.

— Извикай я! Двамата с теб няма да можем да извадим зъба!

Той сложи ръка на рамото й.

— Нито пък тя. Не и за няколко минути.

Тя се изправи, втренчена в грозното му лице.

— Какво искаш да кажеш, Давид?

— Налага се да го оставим. Те скоро ще са тук.

— Не! — извика тя. — Доведи майка си!

Давид изруга, обърна се и побягна към вратата на обсерваторията. Толи отново погледна надолу към Зейн.

— Какво става? — попита той.

— Сложили са ти следач, Зейн. Докато беше в болницата.

— О — успя само да каже той и потърка челюстта си. — Не знаех, Толи, честно. Мислех, че зъбоболът е заради недобре обработената храна на мъгляните.

— Естествено, че не си знаел. По време на процедурата си бил в безсъзнание, не помниш ли?

— Те наистина ли ще ме зарежат тук?

— Няма да им позволя. Обещавам.

— Не мога да се върна — немощно каза той. — Не искам пак да ме превърнат в красив ум. Толи сухо преглътна. Ако Зейн се върнеше обратно в града, лекарите щяха да причинят аномалия и на присадената мозъчна тъкан. И мозъкът му щеше да се нагоди спрямо нея. Какъв шанс имаше тогава той да остане газиран?

Тя не можеше да допусне това.

— Ще те взема на моя сърф, Зейн — ако се налага, ще избягаме само двамата. — Мисълта й трескаво препускаше. Първо трябваше да се отърве от следача. Но не можеше просто да избие зъба му с някой камък. Толи се огледа за подходящо пособие, но новите мъгляни бяха изнесли всичко навън за сканиране.

От мрака се дочуха гласове. Бяха Мади, Давид и Крой. Толи забеляза, че Мади носи форцепс и сърцето й прескочи.

Мади коленичи край Зейн и отвори устата му. Той отново простена от болка, когато металът докосна зъбите му.

— Внимавай — тихо помоли Толи.

— Дръж това — подаде й фенерче Мади. Когато Толи насочи светлината към устата на Зейн, зъбът с по-различен цвят се открои ясно сред останалите. След малко Мади каза: — Това не е добре. — После пусна главата му, тя падна като отсечена върху одеялата, Зейн изпъшка и затвори очи.

— Просто го извади!

— Имплантирали са го в костта. — Тя се обърна към Крой. — Приключвайте със събирането на багажа. Трябва да бягаме.

— Направи нещо за него! — извика Толи.

Мади дръпна фенерчето от ръката й.

— Толи, вградено е в костта. Трябва да му разбия челюстта, за да го махна.

— Тогава не го вади, просто го накарай да млъкне. Строши зъба! Той може да го понесе! Мади поклати глава.

— Зъбите на красивите се изработват от същия материал, от който правят крилете на самолетите. Не може просто така да се строшат. Ще ми трябват специални зъбни наночастици, за да го разбия. — Тя обърна лъча на фенерчето към Толи и посегна към устата й.

Толи рязко се извърна.

— Какво правиш?

— Искам да съм сигурна за теб.

— Но аз не съм ходила в бол… — понечи да протестира Толи, но Мади насила отвори устата й, Толи гневно изръмжа, но все пак я остави да погледне вътре за кратко; щеше да свърши по-бързо от един спор. Когато Мади най-накрая изсумтя и я остави на мира, Толи язвително попита: — Доволна ли си?

— Засега. Но се налага да оставим Зейн тук.

— Не си го и помисляй! — изкрещя Толи.

— Те ще са тук в следващите десетина минути — обади се Давид.

— За по-малко от десет минути — изправи се Мади.

Пред погледа на Толи играеха светли кръгове от насоченото в очите й фенерче. Почти не можеше да различи лицата им и да види тяхното изражение. Не проумяваха ли какво преживя Зейн, за да дойде тук, какво пожертва за това лекарство?!

— Аз няма да го изоставя.

— Толи… — започна Давид.

— Това няма значение — прекъсна го Мади. — Технически погледнато, тя все още е красив ум.

— Не е вярно, не съм!

— Даже не си взела правилното хапче. — Мади сложи ръка на рамото на Давид. — Толи все още има мозъчна аномалия. Сканират ли мозъка и, дори няма да се наложи пак да я слагат под ножа. Ще си помислят, че просто е решила да се поразходи дотук.

— Мамо! — извика Давид. — Няма да я оставим!

— Нито аз ще дойда с вас — каза Толи.

Мади поклати глава.

— Може би мозъчната аномалия наистина не е от толкова голямо значение, колкото предполагах. Баща ти мислеше, че красивият ум е естествено състояние за повечето хора. Те искат да са празноглави, мързеливи, суетни — Мади хвърли поглед към Толи — и егоисти. Не е нужно много, за да започне да доминира точно тази част от личността им. Според баща ти някои хора не си представят живота по друг начин.

— Аз е бил прав — тихо каза Толи. — Сега съм излекувана.

Давид мъчително простена.

— Излекувана или не, Толи, ти не можеш да останеш тук. Не искам пак да те загубя! Мамо! Направи нещо!

— Щом искаш да спориш с нея, давай! — Мади се завъртя на пети и се отправи към изхода на обсерваторията. — Заминаваме след две минути — извика пътьом тя, без дори да се обърне. — С теб, или без теб.

Давид и Толи постояха мълчаливо няколко секунди. Чувстваха се също като сутринта при руините, когато никой от двамата не знаеше какво да каже отначало. Все пак лицето на Давид вече не я шокираше толкова, даде си сметка Толи. Дали защото всичко беше заложено на карта, или пък ледената баня прочисти главата и от последните остатъци на красивия ум. Или просто са й трябвали няколко часа, за да направи разлика между сънищата и реалността.

Давид не беше принц — независимо дали е красив, или не. Той беше първото момче, в което тя се влюби, но нямаше да остане и последното. Времето и новите преживявания промениха онова, което се случи между тях.

По-важното обаче беше, че сега до нея има друг. Вярно, крайно несправедливо е операцията да заличи спомените й с Давид, но на тяхно място вече имаше нови и тя не можеше просто да ги размени със старите. Двамата със Зейн се газираха един друг, заедно бяха оковани в белезници и заедно избягаха от града. Затова не можеше да го изостави в такъв момент само защото някой беше ограбил част от мозъка му.

Толи отлично знаеше какво е да си съвсем сам, изправен срещу града.

Зейн беше единственият човек в живота й, когото не беше предала и нямаше намерение да го прави точно сега. Тя взе ръката му.

— Няма да го изоставя.

— Разсъждавай логично, Толи — бавно започна Давид, обръщайки се към нея, сякаш беше малко дете, — даже и да останеш, ти не можеш да помогнеш на Зейн. Просто ще заловят и двама ви.

— Майка ти е права. Те не могат да направят нищо повече на мозъка ми, а аз ще му помогна, ако съм до него в града.

— Можем тайно да вкараме лекарство за Зейн, така, както направихме за теб.

— Аз нямах нужда от лекарство, Давид. Може и със Зейн да е било така. Аз ще го поддържам газиран и ще му помогна да си възстанови унищожените връзки в мозъка. Но без мен той няма никакъв шанс.

Давид понечи да каже нещо, но замлъкна като ударен от гръм. Когато заговори отново, гласът му беше променен и очите му се присвиха.

— Оставаш при него само защото е красив.

Толи се облещи.

— Какво!

— Не схващаш ли? Винаги си го твърдяла: това е резултат от еволюцията. Откакто твоите приятелчета кримита са тук, мама ми обясни как въздейства красотата. — Той посочи към Зейн. — Той има същите големи, невинни очи и по детски съвършена кожа. За теб той е като бебе, като изпаднало в беда дете и ти искаш да му помогнеш на всяка цена. В момента не разсъждаваш трезво. Жертваш се за него само защото той е красив.

Толи гледаше Давид с недоумение. Как смееше да говори така с нея?! Дори самият факт, че сега стои пред него, доказваше, че може да отговаря за постъпките си.

После тя осъзна какво става всъщност: Давид просто повтаряше думите на Мади. Тя сигурно го е предупредила да не се доверява на чувствата си, когато види новата Толи. Мади не искаше нейният син да се превърне в заблуден грозен, който боготвори земята, по която стъпва Толи. Затова сега Давид смяташе, че единственото важно за нея е красивото лице на Зейн.

Давид продължаваше да мисли, че тя е някакво градско дете. Сигурно дори не вярваше, че е излекувана. Може би така и не беше успял да й прости.

— Това няма нищо общо с външния вид на Зейн, Давид — каза тя с треперещ от гняв глас. — В негово присъствие се чувствам газирана, двамата поехме много рискове и ги преодоляхме. Сега аз можех да лежа на неговото място и той щеше да остане край мен, ако е така.

— Така сте програмирани!

— Не. Така е, защото го обичам.

Давид понечи да каже нещо, но се задави.

Тя въздъхна.

— Върви, Давид. Въпреки заплахата на майка ти, тя няма да тръгне без теб. Всички ви ще заловят, ако не се махнеш още сега.

— Толи.

— Върви! — извика тя. Ако в този момент Давид не хукнеше към изхода, всички нови мъгляни щяха да умрат и вината отново щеше да е нейна.

— Но ти не можеш…

— Разкарай грозната си физиономия от тук! — изпищя Толи.

Ехото от писъка й се заблъска в стените на обсерваторията и се върна при нея точно в мига, когато обърна гръб на Давид. Тя повдигна главата на Зейн и го целуна. Хвърлената в лицето на Давид обида постигна желания ефект, но тя нямаше сили да го погледне отново, дори след като чу стъпките му да се отдалечават в мрака, отначало бавно, после тичешком.

С периферното си зрение мерна трепкащи очертания. Това обаче не бяха сенки от пламъците на огъня — беше нейното сърце, което биеше така учестено, че можеше да види препускащата по вените й кръв, която пулсираше силно в очите й, сякаш искаше да изскочи навън.

Нарече Давид грозен. Той никога нямаше да забрави това, нито пък тя.

Бях принудена да използвам тази дума, каза си. Всяка секунда беше от значение, а нищо друго не би го отблъснало толкова категорично. Аз направих своя избор.

— Ще се погрижа за теб — каза гласно тя.

Той едва открехна клепачи и немощно се усмихна.

— Хм, надявам се нямаш нищо против да се направя, че припадам при тази новина.

Толи сподавено се засмя.

— Добро хрумване.

— Наистина ли можем да избягаме? В момента едва ли съм в състояние да се изправя.

— Не. Те просто ще ни намерят тук.

Той докосна зъба си с език.

— О, да, доста е гадно. А заради мен едва не изловиха всички.

Тя вдигна рамене.

— Просто защото си дошъл дотук. Само заради това.

— Сигурна ли си, че искаш да останеш с мен?

— По всяко време мога да избягам от града, Зейн. Мога да спася теб, Шай и всички останали, които останаха. Сега съм излекувана завинаги. — Толи се загледа към изхода, наблюдавайки как сърфовете един по едни се вдигат във въздуха. Напускаха всички, без изключение. Тя отново сви рамене. — Няма връщане назад. Пък и ако сега хукна подир Давид, това само ще ми развали чудната раздяла с него.

— Да, сигурно е така — тихичко се засмя Зейн. — Ще ми направиш ли една услуга, Толи? Ако някога решиш да късаш с мен, просто ми остави пинг.

Тя отвърна на усмивката му.

— Дадено. Но само ако обещаеш никога вече да не си слагаш ръката в трошачката.

— Имаш го. — Зейн погледна пръстите си, после ги сви в юмрук. — Страх ме е. Искам да остана газиран.

— Пак ще бъдеш газиран. Аз ще ти помогна.

Той кимна и стисна ръката и. Гласът му потрепери, когато каза:

— Мислиш ли, че Давид е прав? Че ме избра само заради големите ми красиви очи?

— Не. Мисля, че причината е в онова, което казах. И което ти каза, преди да скочиш от балона. — Тя сухо преглътна. — А ти как смяташ?

Зейн се отпусна назад, затвори очи и мълча толкова дълго, че Толи го помисли за заспал. После обаче тихо промълви:

— Може и двамата с Давид да имате право. Сигурно човешките същества наистина са така устроени да си помагат един на друг, дори да се влюбват. Но въпреки че това ни е по природа, Толи, не означава, че то е лошо. И двамата с теб имахме на разположение цял град с красиви, между които да избираме, а накрая все пак се събрахме.

Тя взе ръката му и прошепна:

— Радвам се, че го направихме.

Зейн се усмихна, после пак затвори очи. Миг по-късно тя забеляза как дишането му отслабва и си даде сметка, че отново беше загубил съзнание. Поне от щетите в мозъка му имаше и някаква полза.

Толи почувства, че последните капчици енергия напускат тялото й и тя също иска да заспи, да прекара в безсъзнание следващите няколко часа и да се събуди направо в града — отново като прикованата принцеса, а всичко останало да се окаже един лош сън. После положи глава на гърдите на Зейн и затвори очи.

Пет минути по-късно дойдоха агентите от „Извънредни ситуации“.