Скот Уестърфийлд
Красивите (24)

Ловът

Отначало реши, че лесът се е подпалил.

Пламъците наближаваха между дърветата, хвърляха трепкащи сенки по поляната и се срещаха из въздуха като ято разгневени огнени насекоми. Крясъците идваха от всички страни, нечовешки зов, съставен от безсмислени думи.

Толи скочи на крака и полетя право в угасналия огън. Разбутаните от нея въглени оживяха, пръскайки искри във всички посоки. Тя почувства огнените бодежи дори през подметките на ботушите си и едва не падна на колене насред жаравата. Следващият крясък долетя съвсем наблизо — пронизителен яростен вик. Към нея тичаше човешка фигура с факла в ръка. Огнената глава на факлата съскаше и мяташе искри при всяка крачка, сякаш пламъкът беше живо същество, което насъсква своя носач.

Когато наближи, фигурата замахна с нещо — дълъг гладък прът, който лъщеше на светлината от огъня. Толи се дръпна назад точно навреме и оръжието профуча във въздуха, без да улучи целта си. Тя се претърколи през глава и пръснатите из поляната въглени опариха гърба й. Скочи на крака, обърна се и хукна към прикритието на дърветата. Друга фигура пресече пътя й, също размахала прът.

Лицето му беше скрито от брадата, но дори на трепкащата светлина на факлата Толи успя да види, че е грозно — тлъсто, със сплескан нос и чело, осеяно с белези от прекарана болест. Рефлексите му също бяха на грозен: замахна с пръта бавно. Беше лесно предвидимо. Толи се претърколи под летящото оръжие, после протегна крак, ритна нападателя си в глезените и го събори на земята.

Когато чу глухия звук от строполилото се на земята тяло, Толи вече беше на крака и тичаше, цепейки право през дърветата към най-тъмната част на гората.

Зад гърба й се надигнаха крясъци и факлите на преследвачите взеха да хвърлят трепкащи сенки по дърветата пред нея. Толи си пробиваше път през гъсталака почти слепешката, при всяка крачка рискуваше да се строполи по очи, а мокрите вейки я шибаха през лицето. Стеблото на дива лоза се оплете около глезена й, препъна я и я събори на земята. Тя разпери ръце да се задържи, едната й китка се изви болезнено назад и внезапна болка я прониза.

Толи прихвана ранената си ръка и хвърли поглед през рамо към грозните преследвачи. Не бяха бързи като нея, но се прокрадваха умело в гъсталака, откривайки пътя дори в тъмното. Колебливите светлинки на факлите заподскачаха около мястото, където лежеше Толи, и врявата на пискливите им викове отново я настигна.

Но какви бяха те? Изглеждаха дребни на ръст и крещяха един на друг на някакъв непознат език. Сякаш призраците на праръждивите се бяха надигнали от гробовете.

Каквито и да бяха, сега нямаше време да размишлява по въпроса. Толи се надигна отново и се втурна в мрака, устремена към тъмната просека между две факли.

Ловците я забелязаха, когато наближи: брадати мъже с белязани от рани и болести лица. Толи се вряза помежду им и мина толкова близо, че усети огнения дъх на факлите. Яростно запратен прът префуча над рамото й и едва не го отнесе, но тя се задържа на крака и докато се усети, вече се спускаше слепешката надолу в някакво дере.

Двамата с крясъци се втурнаха след нея и други викове в отговор на техните се разнесоха из гората. Колко всъщност бяха преследвачите? Толи имаше чувството, че изникват от земята навсякъде около нея.

Внезапно кракът й се озова в нещо студено, Толи се подхлъзна и падна в плитък поток. Зад нея двамата ловци вече пъхтяха по склона, а факлите им пръскаха искри, когато срещнеха клон или стебло по пътя си. Чудно как досега не е пламнала цялата гора.

Толи се изправи и хукна по коритото на потока, благодарна за просеката, която той беше проправил в гъсталака. Препъваше се по хлъзгавото и каменисто дъно, но въпреки това изпревари пламтящите очи, които я следваха по продължението на отсрещния бряг. Само ако успееше да стигне до открит участък в гората, щеше да се изплъзне на грозните, по-дребни и по-бавни от нея.

Някъде зад нея се чу цапане на крака във водата, после сумтене и поток ругатни на непознатия език. Един от двамата й преследвачи беше паднал. Може би и този път ще се отърве.

Храната и водният пречиствател обаче останаха в раницата на поляната, в ръцете на враждебните и въоръжени грозни. Непоправима загуба.

Толи си наложи да не мисли за това сега и продължи да тича. Китката й все още болезнено пулсираше от падането и тя се уплаши да не е счупена.

Изведнъж накъде отпред се надигна оглушителен тътен, потокът кипна в краката й и земята се разтресе. После внезапно, както тичаше, изгуби твърда почва под себе си.

Пропадайки в празното пространство, Толи твърде късно си даде сметка, че тътенът сега идва зад гърба й — беше се хвърлила от върха на някакъв водопад. Полетът й в бездната продължи само миг, после тя се вряза в дълбок разпенен кладенец, беше обгърната от леден мраз, а тътенът изведнъж се превърна в далечно буботене. Почувства как се гмурва надолу сред мрак и тишина, преобръщайки се презглава.

Едното й рамо удари дъното и тя се оттласна нагоре. Изскочи задъхана на повърхността, едва успя да си поеме въздух и започна да гребе с ръце, докато пръстите й не опряха скалист ръб. Изкачи се по хлъзгавия камък и се хвърли към плитчините, лазейки на четири крака, полуудавена и разтреперана от студ.

Хванаха я.

Факлите я заградиха отвсякъде, осветявайки разпенената вода като рояк светулки. Толи вдигна очи и видя десетина ловци да я гледат кръвнишки от стръмните склонове на потока; бледите им грозни лица имаха още по-ужасяващ вид на светлината на факлите.

Един мъж беше нагазил в потока и стоеше точно пред нея — дебелото шкембе и сплесканият нос й подсказаха, че е същият, когото повали на поляната. Голото му коляно кървеше на мястото, където го ритна. Той нададе нечленоразделен вик и вдигна високо във въздуха грубия кол.

Толи го зяпна недоумяващо. Нима наистина се канеше да я прониже? Мигар тия хора избиват всеки новодошъл без никаква причина?

Но удар не последва. Когато мъжът сведе поглед към нея, по лицето му бавно се изписа страх. Той доближи рязко факлата и тя отскочи назад, закривайки лице срещу пламъка. Мъжът коленичи на коляно пред нея и я огледа отблизо. Тя отпусна ръце.

Мътните му очи, присвити на светлината на факлата, я гледаха объркано.

Нима я разпозна!

Толи предпазливо наблюдаваше как обърканият ред на мислите му постепенно изменя неговите гротескни черти: първо нарастващ страх, колебание, а после внезапно прозрение, че се е случило нещо ужасно.

Факлата падна от ръката му и угасна във водата със сърдито съскане, изпускайки облак миризлив дим. Мъжът изкрещя, този пък като от силна болка, и започна да повтаря една и съща дума, отново и отново. След това се хвърли по очи пред нея и почти потопи лице във водата.

Останалите също паднаха на колене, а захвърлените върху мократа земя факли започнаха да съскат и димят. Всички в един глас нададоха пронизителен вой, който почти заглуши рева на водопада.

Толи се надигна на колене, все още кашляйки и смаяно се запита какво, по дяволите, става.

Докато се оглеждаше, тя забеляза, че всички ловци са мъже. Облеклото им беше необичайно, много по-грубо от ръчно направените дрехи на мъгляните. Следите по лицата и ръцете им говореха за изкарани болести и преживени травми, а дългите им бради бяха рошави и сплъстени. Косите им изглеждаха така, сякаш гребен не е минавал през тях. Бяха по-бледи от стандарта за красота и имаха луничава розова кожа като на бебетата, които по рождение са особено чувствителни към слънцето.

Никой не я гледаше в очите. Те или криеха лицата си с ръце, или ги бяха долепиш до земята.

Най-накрая един пропълзя напред. Тялото му беше слабо и ужасно набръчкано, косата и брадата му — побелели и Толи си припомни от своя опит в Мъглата, че така изглеждат старите грозни. Без операцията телата им грохват, подобно на древни руини, изоставени от онези, които са ги построили. Докато приближаваше, мъжът се тресеше целият — от страх или от болест — после се втренчи в нея и това сякаш продължи цяла вечност.

Най-накрая заговори, а треперливият му глас едва се чуваше от рева на водопада.

— Знам малко на боговете езика.

Толи примигна.

— Какво?

— Ние видя огън и помисли, че скитник. Не бог.

Останалите продължаваха да мълчат и чакаха със страхопочитание какво ще стане, забравили за търкалящите се наоколо факли. Толи забеляза, че на едно място храсталакът пламна, но тези, които бяха най-близко до огъня, изобщо не помръднаха, сякаш парализирани от ужас.

С какво така изведнъж ги беше втрещила? Дали пък тия хора не са луди?

— Богове никога не използва огън. Моля разбере. — Очите му умоляваха за прошка.

Тя се изправи залитайки.

— Хм, всичко е наред. Няма проблем.

Старият грозен се изправи така внезапно, че тя стъписано се дръпна назад и едва не падна обратно в разпенената вода. Старецът извика една-единствена дума и всички останали ловци я повториха. Този вик сякаш ги освободи от някакво заклинание; те станаха на крака и взеха да гасят малките пожари, подпалени от хвърлените на земята факли.

Толи отново се почувства в опасност.

— Но те — побърза да добави тя, — повече няма да… с коловете, нали?

Старецът я изслуша, поклони се и изкрещя още няколко думи на непознатия език. Това накара ловците внезапно да изоставят гасенето на храсталака — едни от тях подпряха коловете си о дърветата и с един ритник ги пречупиха на две; други ги забиха в земята и започнаха да ги огъват, докато се строшат; някои просто ги запратиха в мрака.

Старецът се обърна отново към Толи и широко разтвори ръце, очевидно в очакване на одобрение. И неговият кол лежеше пречупен на две отпред. Останалите също вдигнаха ръце — празни и разперени.

— Да — каза тя. — Така е много по-добре.

Старецът се усмихна.

Тогава тя видя познато пламъче, от което мътните старчески очи светнаха. Същото пламъче забеляза в погледите на Сузи и Декс, когато се срещнаха за първи път след нейното преобразяване. Същото благоговение и желание да угодят, същото несъзнателно прехласване — неизменната реакция пред резултата от развиваното с векове козметично инженерство и милионите години еволюция.

Толи огледа останалите и забеляза, че всички потръпват, когато срещнат очите й. Едва издържаха погледа на огромните й меднозлатисти ириси със златни точици по тях, неспособни да понесат толкова много красота наведнъж.

Бог, повтори тя. Стара дума, с която ръждивите наричали своите невидими супергерои в небето.

Тя беше попаднала в техния свят — сурова, жестока пустош, изобилстваща от болести, насилие и животински схватки за оцеляване. Също като хората, които го населяваха, този свят беше грозен. Красивите обикновено идваха в него някъде отвън, отдалече.

Но тук Толи беше бог.