Скот Уестърфийлд
Красивите (17)

Болницата

Оказа се, че Зейн е счупил три кости на ръката, за възстановяването, на които щеше да отиде половин час.

В чакалнята имаше още двама нови красиви, които придружаваха приятел със счупен крак — тичал надолу по мокрите стълби пред „Къщата на Лилиан Ръсел“. Толи не обърна внимание на подробностите, съсредоточи се върху бисквитите и кафето с много мляко и захар, доволна, че най-после е на топло и сухо. Редкият разкош от толкова калории в кръвта й смекчи малко картината на света и тя нямаше нищо против да прекара известно време в тая красива мъгла. Въпреки това споменът за ритуала на Шай и нейната компания в „Парка на Клеопатра“ не я оставяше на мира.

— Е, какво се случи с теб? — попита най-накрая момчето от двойката красиви, а ударението на последната дума се отнасяше за подгизналите и кални дрехи, изтощеното лице и като цяло нелицеприятния й вид.

Толи пъхна една шоколадова бисквита в устата си и сви рамене.

— Летях със сърфа.

Приятелката на момчето го сръчка с лакът, ококори очи и посочи нервно към Толи.

— Какво? — попита той.

— Шшт!

— Какво?

Момичето въздъхна отчаяно.

— Съжалявам — обърна се към Толи тя. — Приятелят ми е съвсем нов. И тотално не е в час. — Тя се обърна към него и продължи шепнешком: — Това е Толи Янгблъд!

Момчето зяпна, после успя някак да се съвземе.

Толи само се усмихна и натъпка още една бисквита в устата си. Естествено, че в спешното отделение има най-голяма вероятност да срещнеш Толи Янгблъд, сигурно си мислеха те. Иначе къде другаде? Вероятно сега се питаха на коя ли друга архитектурна забележителност в града е видяла сметката.

Нейната популярност ги накара да запазят благоговейно мълчание, въпреки че продължаваха да й хвърлят погледи крадешком. Тия двамата очевидно не копнееха да се присъединят към кримитата, Толи би се обзаложила за това. Но все по-ясно осъзнаваше, че нейният авторитет на крими обслужваше дребните амбиции на Шай и поощряваше онези красиви, които жадуваха за някакъв по-особен вид газирано преживяване. При тази мисъл стомахът й, макар и пълен с кафе, мляко и бисквити, се сви; тя се зачуди дали скоро посещенията в спешното отделение няма да се превърнат в последен моден писък.

— Толи? — Дежурният лекар я викаше от вратата на чакалнята. Най-сетне щеше да напусне тази зала.

— Пазете се, деца — обърна се тя към новите красиви и последва дежурния по коридора.

 

 

Чак когато вратата зад гърба й се затвори, Толи разбра, че не са я завели в отделението за амбулаторно болни. Дежурният лекар я вкара в малка стая, доминирана от едно огромно бюро, отрупано с хаотично нахвърляни документа. Картината, прожектирана от стената, беше зелено поле в слънчев ден — такива пейзажи показваха в детската градина малко преди времето за лягане.

— Май дълго си била навън под дъжда? — каза дежурният ведро, сваляйки хартиената престилка с цвят на болнично синьо. Отдолу носеше костюм — полуофициален, отбеляза механично Толи — и чак тогава си даде сметка, че това изобщо не е дежурен лекар. Имаше сияйна усмивка, характерна за политиците, възпитателките в забавачницата и психиатрите.

Тя седна на стола срещу него и мокрите й дрехи изджавкаха.

— Познахте от първия път.

Той се усмихна.

— Е, понякога се случват и злополуки. Добре направи, че доведе приятеля си тук. И голям късмет за мен, че присъствах, когато дойдохте. Работата е там, че отдавна искам да се свържа с теб, Толи.

— Така ли?

— Точно така. — Той отново се усмихна. Имаше един определен вид красиви от втора степен, които се усмихваха, независимо от обстоятелствата: щастлива усмивка, усмивка на разочарование, загазил си усмивка. Неговата беше добронамерена и въодушевена, заслужаваща доверие и точно това опъна нервите на Толи. Той беше точно този тип красив втора степен, в какъвто щеше да се превърне и тя според прогнозата на д-р Кейбъл: самодоволен и самоуверен, а чертите на красивото му лице бяха белязани от ведрост, зрялост и мъдрост в необходимата пропорция.

— Май не си отваряла електронната си поща през последните няколко дни, а? — попита той.

Тя поклати глава.

— Беше задръстена от спам. Нали разбирате, неприятно следствие като те дават по новините. Ставаш ужасно популярен.

С тези думи Толи си спечели високомерна усмивка.

— Предполагам, всичко е било много вълнуващо за теб и твоите приятели.

Тя сви рамене, решена да го играе скромна.

— Отначало беше доста газиращо, но сега всичко тотално се скофти. Та, бихте ли ми казали вие кой сте всъщност?

— Д-р Реми Андерс. Аз съм травматологичен консултант в болницата.

— Травма? Да не става дума за онова на стадиона? Защото аз съм тотално…

— Сигурен съм, че с теб всичко е наред, Толи. Става въпрос за твой приятел. Честно казано, малко сме обезпокоени.

— За кого по-точно?

— За Шай.

Въпреки че успя да изобрази красива изненада, в главата на Толи звънна аларма. Но тя овладя гласа си.

— Защо пък точно Шай?

Бавно, сякаш направляван от дистанция, д-р Андерс смени усмивката със загрижено изражение.

— Снощи е имало инцидент по време на малкото ви огнено празненство. Някакъв спор между вас двете с Шай. Доста обезпокоително.

Толи примигна и се запъна, припомняйки си как Шай и крещеше край огъня. Въпреки предпазните мерки, белезницата очевидно е уловила гнева на Шай — поведението й доста надмина общоприетия любезен тон между нови красиви. Толи се опита да си спомни какво точно крещеше Шай, но комбинацията от шампанско и потискащо чувство за вина не беше особено услужлива за паметта. Затова просто сви рамене.

— Да. Май беше доста пияна. Аз също.

— Но нито една от вас не звучеше особено щастливо.

— Д-р Реми, да не казвате, че сте ни шпионирате? Това е гадно.

Консултантът поклати глава и отново изобрази загрижена усмивка.

— Проявяваме специален интерес към всички пострадали при този злополучен инцидент. Понякога е трудно човек да се възстанови след стреса от неочаквани ситуации. Ето защо съм назначен за ваш пост стресов консултант.

Толи се направи, че изобщо не забелязва как той се измъкна от въпроса за шпионирането — тя и така знаеше отговора. „Извънредни ситуации“ не биха проявили интерес, даже кримитата да сринат до основи „Града на новите красиви“, но охраната винаги бдеше на своя пост. Градът се грижеше всички негови жители да са поддържани в състояние на красив ум, имаше логика да се назначи консултант на всеки, който е изпитал някое по-сериозно газиращо преживяване. Д-р Андерс беше тук, за да се увери, че пропадането на пързалката не е предизвикало у кримитата някои нови вълнуващи идеи.

Толи се насили да изобрази красива усмивка.

— В случай че някои от нас окончателно луднат, така ли?

Д-р Андерс се разсмя.

— О, според нас няма риск да полудеете. Тук съм да се уверя единствено, че не са възникнали някои трайни последици. Приятелството може да пострада при стрес, както ти е известно.

Толи реши да подхвърли кокал на Реми и ококори очи.

— О, ето защо тя беше такъв стършел снощи.

Лицето му просветна.

— Разбира се, всичко опира до стреса, Толи. Но запомни едно — тя най-вероятно не го е направила нарочно.

— Е, аз пък изобщо не й се вързах.

Окуражителна усмивка.

— Всеки реагира по свой собствен начин на травмата, Толи. Едва ли някой друг разсъждава и се държи като теб. Вместо да се ядосваш, защо не приемеш случилото се като възможност да покажеш своята съпричастност към Шай. Вие сте приятелки от дълго време, нали?

— Да, още откакто бяхме грозни. Родени сме на една и съща дата.

— Но това е прекрасно! Старите приятели са най-добрата опора във времена като днешните. Та, за какво се скарахте?

Толи сви рамене.

— Знам ли. За глупости, честно.

— Спомняш ли си нещо от онази нощ?

Толи се запита дали и тази стая има функцията на детектор на лъжата и ако наистина е така, колко голяма трябва да е лъжата, за да я засече. Тя затвори очи и се опита да се съсредоточи върху движението на калориите в нейното почти анорексично тяло, позволявайки на красивата мъгла да покрие съзнанието й.

— Толи? — настоя той.

Тя реши да подхвърли на д-р Андерс едно малко парче истина.

— Всичко беше заради стари работи.

Той кимна, скръствайки доволно ръце. Толи се притесни да не е казала твърде много.

— От времето, когато сте били грозни, нали?

Тя само кимна, защото се боеше гласът да не я издаде.

— И как я карате двете с Шай след онази нощ?

— Просто чудно.

Той се усмихна щастливо, но Толи улови беглия му поглед към нещо, което се намираше на ръка разстояние от него — вероятно наблюдаваше невидим за нея екран. Дали не проверяваше данните от интерфейса на града? Там щеше да е отразено, че двете с Шай не са си пращали пингове от партито край огъня, а цели три дни без връзка между тях си беше направо необичайна ситуация. Или пък д-р Андерс проверяваше дали гласът й трепери?

Той усмихнато кимна към невидимите данни, или каквото там гледаше.

— Как ти се струва, дали сега тя е в по-добро настроение?

— Тя си е добре, предполагам. — Само дето има склонност към самонараняване, нарежда откачени напеви и е на път да основе свой клан от побъркани. — Всъщност не съм я виждала, откакто заваля тоя гаден дъжд. Ние обаче сме си най-добри приятелки до гроб.

Това последното не биваше да го казва, защото гласът й прозвуча неестествено. Тя се изкашля, което беше регистрирано със загрижена усмивка от страна на д-р Андерс.

— Радвам се да го чуя, Толи. Ти също си добре, нали?

— Направо газирано — отговори тя. — Въпреки че съм малко гладна.

— Да, да, разбира се. Двамата със Зейн би трябвало да се храните по-често. Изглеждате малко кльощави, а ми казаха, че кръвната му захар била много ниска.

— Ще го натъпча с ония шоколадови бисквити в приемната. Божествени са.

— Чудесна идея. Ти си наистина добра приятелка, Толи. — Той се изправи и протегна ръка. — И така, ще имам грижата добре да закърпят Зейн, затова няма да те задържам повече. Благодаря за отделеното време и ще разчитам да ме уведомиш, ако ти или някой от твоите приятели има нужда да поговори с мен.

— О, задължително — отговори тя и му хвърли ослепително красива усмивка. — Това би било страхотно.

Навън дъждът обгърна Толи като стар приятел, но неговата мокра прегръдка дойде като балсам за Толи след сияйната усмивка на д-р Андерс. На път за вкъщи тя разказа на Зейн за него. Въпреки че белезницата отново беше затрупана под дебел слой дрехи, тя внимаваше да говори тихо, а вятърът веднага отвяваше думите й надалече, докато се издигаха в сивото небе.

Той въздъхна, когато тя замълча.

— Излиза, че те са не по-малко притеснени за нея от нас.

— Аха. Сигурно са чули скандала онази нощ. Тя ми крещеше по много некрасив начин.

— Страхотно. — Той мъчително изкриви лице на студения вятър. Очевидно болкоуспокояващите за ръката не можеха да потиснат главоболието. Краката му пристъпваха неуверено по дъската, трудно намирайки опора.

— Нищо не казах, само че е била пияна и малко е преиграла. — Толи си позволи да се усмихне самодоволно. Този път не беше предала Шай. Е, поне се надяваше да е така.

— Разбира се, че не е трябвало нищо да казваш, Толи. Шай може и да се нуждае от помощ, но не и от страна на този красив втора степен психиатър. Трябва да я изведем извън града и да й дадем истинско лекарство. Колкото се може по-скоро.

— Аха. Хапчетата са много по-добро решение от това сам да се накълцаш. — Стига да не ти причинят мозъчна смърт, помисли си тя, но го премълча. Реши засега да не казва на Зейн, че при следващия припадък веднага ще го отведе в болницата; надяваше се да не се стига до там. — А как мина с твоите лекари?

— Обичайното. Първия час ме наставляваха да ям повече. Когато най-после се заеха да ми спояват костите, изпаднах в безсъзнание за около десетина минути. Така или иначе, изглежда не забелязаха нищо друго нередно в мен, само дето съм много кльощав.

— Хубаво.

— Това, естествено, не означава, че съм добре. Все пак не прегледаха главата ми, а само ръката.

Толи си пое въздух.

— Мигрената се влошава, нали?

— Според мен причина за всичко са гладът и студът, това е.

Тя поклати глава.

— Аз също не съм яла днес, Зейн, а ти не ме видя да…

— Забрави за главата ми, Толи! Нито съм по-зле, нито по-добре. Онова, което ме притеснява, са ръцете на Шай. — Той приближи сърфа си до нейния и снижи глас. — От сега нататък те ще я държат под око. Ако д-р Реми разбере какво сама на себе си причинява, целият този ад ще приключи.

— Прав си, така е. — Толи отново си спомни белезите по ръцете на Шай. От разстоянието, на което ги видя, най-напред помисли, че са татуировки, но отблизо никой не би се заблудил. И се съмняваше, че д-р Андерс ще намери подходяща усмивка за случая, ако ги види. Тогава алармите в целия град ще се задействат и интересът на охраната към всички замесени в инцидента на стадиона ще удари тавана.

Толи протегна ръка, за да спрат за малко, после снижи гласа си до шепот.

— В такъв случай нямаме много време. Той всеки момент може да реши да говори с Шай.

Зейн си пое дълбоко въздух.

— Налага се ти първа да говориш с Шай. Кажи й да спре да се реже.

— О! Страхотно. И какво да правя, ако откаже?

— Кажи й, че се каним да бягаме. Кажи й, че ще намерим истинско лекарство.

— Да избягаме ли? И как ще стане?

— Просто тръгваме — още тази вечер, ако е възможно. Ще взема всичко необходимо, а ти предупреди останалите кримита.

— Ами тези? — Тя беше твърде изтощена, за да вдигне омотаната в шал ръка, но той разбра за какво говори.

— Ще ги свалим. Тази вечер. Има един трик, който пазех за последно.

— Какъв трик, Зейн?

— Още не мога да ти кажа. Но ще проработи, въпреки че е малко рискован.

Толи се намръщи. Двамата със Зейн изпробваха всички възможни методи досега, но единственият ефект беше да одраскат малко белезниците.

— Кажи ми какво е?

— Ще разбереш тази вечер — отговори той и стисна зъби.

Толи преглътна мъчително.

— Май е повече от рисковано.

Зейн се обърна към нея, лицето му беше бледо и изпито, а очите му гледаха мътно през очилата.

— Подай ръка на твоето момиче. — Той се изкиска. — Може би то има нужда от помощ.

Толи не можа да понесе измъчената му усмивка и погледна встрани.