Скот Уестърфийлд
Красивите (27)

Храна за боговете

Тръгнаха по обед.

Цялото село излезе да ги изпрати, понесло дарове за дългото пътуване. Повечето от даровете бяха твърде тежки за носене и Толи и Андрю любезно ги върнаха обратно. Но той напълни торбата си с ужасното на вид сушено месо, което им поднесоха селяните. Когато Толи най-накрая схвана, че това зловещо нещо е предназначено за ядене, се опита да прикрие погнусата си, но не успя да го направи убедително. Единственият подарък, който прие, беше прашка, изработена от дърво и кожа, поднесена от един от по-старите членове на новосформиралия се клуб нейни почитатели. Толи се надяваше, че все още е добра с прашката, която владееше от малка.

Вождът на селото ги благослови за предстоящото пътуване и за пореден път поиска прошка — преведена от Андрю — задето едва не са откъснали главата на един красив млад бог. Толи увери всички, че старшите богове никога няма да научат за това недоразумение, а вождът предпазливо изрази своето облекчение. После удостои Андрю с очукана медна гривна в знак на благодарност към божия човек, че е помогнал да се опрости грешката на ловците.

Андрю пламна от гордост при този дар и вдигна гривната високо над главата си, а тълпата шумно го приветства. Толи си даде сметка, че идването й е объркало живота на селото. Нейната внезапна поява беше предизвикала смут, сякаш се беше явила с полуофициално облекло на маскен бал, но помощта, която Андрю й предложи, малко замаза нещата. Очевидно омиротворяването на боговете се явяваше най-главната задача на божия човек и това накара Толи да се запита колко ли още красиви се бяха срещали с хората от селото.

Когато малката им група напусна пределите на селото и се освободи от антуража на дечурлигата, привикани обратно от обезпокоените си майки, Толи реши най-после да зададе няколко важни въпроса.

— Е, Андрю, колко още богове познаваш… хм… лично?

Той потърка голата си челюст на кьосе и замислено я погледна.

— Откакто татко умря и преди ти да дойдеш не са ни навестявали богове. Никой не знае, че сега аз съм божият човек.

Толи кимна. Както и по-рано се досети, той се опитваше да заеме мястото на баща си.

— Сигурно. Но ти говориш толкова добре нашия език. Не си го учил само от баща си, нали?

В криво зъбата му усмивка имаше лукавство.

— Никога не са ме учили да говоря с боговете, само слушах как баща ми изпълнява поръчките им. Но когато водех някой бог при руините, или до гнездото на странна нова птица, се случваше и да приказваме.

— Браво на теб. Е. за какво си приказвахте?

Той замълча за кратко, сякаш внимателно подбираше думите си.

— Говорехме си за животни. Кога се чифтосват и какво ядат.

— Ясно. — Всеки зоолог от града би се радвал да има екип от праръждиви, които да му помагат при работата на терен. — И какво още?

— Някои от боговете разпитваха за руините, както ти казах. И искаха да ги заведа там.

Същото се отнасяше и за археолозите.

— Разбирам.

— Имаше и един доктор.

— Какво? Доктор ли? — Толи замръзна на пътеката. — Кажи, Андрю, докторът не беше ли страшен на вид?

Андрю смръщи вежди, после се разсмя.

— Страшен ли? Не. Същият като теб и беше трудно да се гледа красивото му лице.

Тя потрепери от облекчение, после се усмихна и повдигна едната си вежда.

— Не съм разбрала, че ти е трудно да ме гледаш в лицето.

Той сведе поглед.

— Прости, Млада кръв.

— Стига, Андрю! Не ти се карам! — Тя леко докосна рамото му. — Само се пошегувах. Гледай ме колкото си… хм, както и да е. И ми казвай Толи, става ли?

— Толи — повтори той, сякаш опитваше името и на вкус. Тя свали ръка от рамото му и Андрю се загледа в мястото, където лежеше доскоро. — Ти си различна от другите богове.

— Надявам се наистина да е така — каза тя. — Та, казваш, значи, че този доктор изглежда съвсем нормален? Така де, красив, искам да кажа. Или божествено подобен?

— Да. Той идва най-често от останалите. Но не се интересува от животните или от руините. Разпитва само за селото. Кой около кого се увърта, коя е бременна. Кой от ловците може да предизвика вожда на двубой.

— Ясно. — Тя се опита да си спомни думата. — Антропо…

— Антрополог, така му викат — каза Андрю.

Толи вдигна въпросително вежди.

Той се ухили.

— Имам божествени уши, татко казваше така. Другите богове понякога се подиграват на доктора.

— Аха. — Очевидно селяните знаеха много повече за своите богове, отколкото самите богове допускаха. — Значи ти никога не си срещал богове със страшен вид, така ли?

Андрю присви очи и отново пое по пътеката. Понякога дълго мълчеше, преди да отговори на някой въпрос, сякаш бързината беше сред нещата, които селото още не беше открило.

— Не, не съм. Но дядото на баща ми разказвал истории за същества с необикновени оръжия и лица като на хищници, които изпълнявали повелите на боговете. Имали човешки вид, но се движели странно.

— Като насекоми ли? Бързо и отсечено?

Андрю ококори очи.

— Значи Сейшелите наистина ги има?

— Сейшели ли? О, ние им викаме Извънредни.

— Те унищожават всеки, който се опълчи на боговете.

Тя кимна.

— Точно така, това са те.

— Когато някой човек изчезне, казват, че Сейшелите са го прибрали.

— Прибрали ли? — Къде ли прибират тези хора, зачуди се Толи.

Тя се умълча, втренчена в горската пътека отпред. Ако прадядото на Андрю се беше натъквал на агенти от „Извънредни ситуации“, значи градът знаеше за съществуването на селото от десетилетия, а може и по-отдавна. Учените, които използваха тези хора, явно го правеха от дълго време и не се свеняха да докарат тук Извънредните, за да установят контрол.

Излиза, че да се опълчиш на боговете беше опасно.

Вървяха цял ден и изминаха доста път през хълмовете. Толи вече започваше да различава прокараните от селяните пътеки и сама, без помощта на Андрю, сякаш очите й постепенно привикваха да разчитат тайните знаци на гората.

Когато падна нощта, двамата намериха една пещера и си направиха бивак. Толи се зае да събира дърва за огъня, но спря, като забеляза, че Андрю я наблюдава смаян.

— Какво става?

— Огън? Скитниците ще го видят!

— Добре, де. Съжалявам. — Тя въздъхна и потри ръце, за да се стопли. — Значи заради отмъщението трябва да мръзнем, така ли?

— По-добре замръзнал, отколкото мъртъв, Толи — отговори той, после сви рамене. — Пък и пътуването няма да е дълго. Още утре ще стигнем края на света.

— Така ли? Сигурен ли си? — Цял ден Толи не успя да обясни на Андрю какво всъщност е светът: планета с обиколка 40 000 километра, която виси в празното пространство и държи всички на повърхността си благодарение на гравитацията. Естествено, от негова гледна точка всичко изглеждаше доста откачено. Навремето арестували хората само заради убеждението им, че земята е кръгла, както им преподаваха в училище, и тези арести са били дело тъкмо на божите хора.

Толи измъкна два пакета КюфтеСос.

— Добре поне, че не се налага да палим огън, за да имаме топла храна.

Андрю се примъкна близо до нея, наблюдавайки как пълни пречиствателя за вода. Той цял ден беше дъвкал сушено месо и сега нямаше търпение да опита от „храната на боговете“. Когато пречиствателят сигнализира, че порцията е готова и Толи вдигна капака, Андрю зяпна при вида на парата, която се издигаше над кюфтетата, възвърнали първоначалния си вид. Тя му подаде пречиствателя.

— Давай, ти си пръв.

Не беше нужно да настоява. В селото мъжете винаги се хранеха първи, а жените и децата се задоволяваха с останките. Толи, разбира се, беше бог и затова към нея се отнасяха като към уважаван мъж, но въпреки това някои привички трудно умираха. Андрю взе пречиствателя и пъхна ръката си вътре, за да грабне едно кюфте. После със скимтене я дръпна обратно.

— Ей, гледай да не се изгориш! — предупреди го тя.

— Ама къде е огънят? — проплака той, смучейки опарените си пръсти, като в същото време разглеждаше пречиствателя, за да разбере защо пари.

— Електронен е, много малък огън. Сигурен ли си, че не искаш да пробваш с пръчиците?

Той опита безуспешно няколко пъти да задържи храната с пръчиците и да охлади топките мляно месо, но накрая успя да измъкне една с пръсти. Когато я опита на вкус, на лицето му се изписа разочарование.

— Хм.

— Какво не е наред?

— Мислех, че храната на боговете трябва да е вкусна.

— Ей, това е дехидрирана храна на боговете, схващаш ли?

Толи започна да се храни, когато той приключи, но нейните КъриНудс наистина не можеха да се сравняват с угощението от миналата нощ. Тя помнеше още от живота в Мъглата колко по-вкусна е храната в дивото. Дори пресните продукти не бяха толкова вкусни, когато са произведени в хидропонни резервоари. Тук нямаше как да не се съгласи с Андрю — дехидрираната храна определено не се отличаваше с божествен вкус.

Младият божи човек остана много изненадан, когато Толи отказа да спи, гушната с него — зима е, все пак. Дори да му беше обяснила, че уединението е хубаво нещо — едва ли би я разбрал; той не спря да гримасничи, докато тя дъвчеше хапчето за почистване на зъбите и когато започна да търси подходящ ъгъл в пещерата, за да се усамоти за сън.

Посред нощ Толи се събуди полувкочанена от студ и се разкая за своята грубост. След продължителни мълчаливи самообвинения тя най-накрая въздъхна и се сви на кълбо, опряла гръб в гърба на Андрю. Той не беше Зейн, но топлината на нечие тяло беше по-добър избор, вместо да лежи трепереща върху каменния под, самотна и нещастна.

Когато се събуди на зазоряване, в пещерата миришеше на дим.