Скот Уестърфийлд
Красивите (28)

Краят на света

Толи се опита да извика, но една ръка здраво притискаше устата й.

Тя понечи да размаха юмруци в полумрака, но някакъв вътрешен инстинкт я спря — държеше я Андрю. Можеше да го познае по миризмата. След като две нощи бяха спали един до друг, подсъзнанието й вече разпознаваше неговия мирис.

Тя се отпусна и той охлаби хватката.

— Какво има? — прошепна тя.

— Скитници. Доста, щом са запалили огън.

Тя се подвоуми известно време над думите му, но после кимна: заради кръвната вражда само голяма група въоръжени мъже би си позволила да накладе огън извън границите на своето село.

Толи вдиша наситения с дим въздух и усети аромата на печено месо. До слуха й достигнаха шумни разговори. Сигурно непознатите бяха установили бивака си малко след като двамата с Андрю са заспали, а сега приготвяха закуска.

— Какво ще правим?

— Ти стой тук. Аз ще опитам да намеря някой сам.

— Какво ще направиш?! — изсъска тя.

Той измъкна ножа на баща си.

— Сега мога да изравня резултата.

— Резултатът ли? Това да не ти е някаква игра на точки? — гневно прошепна Толи. — Ще те убият! Сам го каза — там сигурно има доста от тях.

Той оголи зъби.

— Ще издебна някой от тях, докато е сам. Не съм глупак.

— Забрави! — Тя хвана Андрю, обвивайки здраво пръсти около китката му. Той опита да се отскубне, но жилавото му тяло не можеше да затрудни особено усъвършенстваните й от операцията мускули.

Той я погледна, после каза на висок глас.

— Ако се скараме, ще ни чуят.

— Хайде, бе! Млък!

— Пусни ме! — каза той още по-високо и Толи разбра, че окото му няма да мигне да се развика, щом се наложи. Дългът налагаше да преследва враговете, независимо че с това излагаше на риск живота и на двамата. Е, скитниците може и да пожалят Толи, като видят красивото й лице, но със сигурно щяха да убият Андрю, а това беше неизбежно, ако не млъкнеше веднага. Не й оставаше нищо друго, освен да пусне ръката му.

Без да каже повече дума, Андрю се обърна и изпълзя от пещерата с нож в ръка.

Толи остана да седи в полумрака, смаяна, преповтаряйки мислено спречкването им. Какво би могла да му каже? Какви произнесени шепнешком аргументи биха спрели зова на десетилетната кръвна вражда? Всичко изглеждаше обречено.

А може би корените на тази вражда се криеха много по-дълбоко? Толи отново си припомни своя разговор с д-р Кейбъл, която твърдеше, че човечеството винаги ще преоткрива войната и накрая ще приключва като ръждивите — този биологичен вид беше като чума за планетата, независимо дали е стигнал етап, в който да знае какво е планета, или не. В такъв случай какво беше лечението срещу него, ако не операцията?

Излиза, че Извънредните може би имаха право.

Толи се сви на кълбо в пещерата, нещастна, гладна и жадна. Коженият мях за вода на Андрю беше празен и на нея не й оставаше нищо друго, освен да го чака да се върне. Ако се върнеше изобщо.

Как можа да я зареже тук по този начин?!

Вярно, бил е принуден да изостави баща, ранен и обречен на сигурна смърт в студения поток. Сигурно всеки на негово място би поискал да отмъсти след това. Само че Андрю не търсеше мъжете, убили баща му, на него му стигаше да заколи просто някой случаен непознат — първия срещнат. А в това нямаше никакъв смисъл.

Миризмата на печено постепенно се разсея. Толи пропълзя към изхода на пещерата, но колкото и да се ослушваше, не долови никакъв звук откъм бивака на скитниците, само шума от листата на вятъра.

После видя как някой приближава, проправяйки си път през дърветата.

Беше Андрю. Целият беше покрит с кал, сякаш е пълзял по корем, но ножът в ръката му изглеждаше чист. Толи не забеляза кръв и по дланите му. Когато наближи, тя с облекчение забеляза неговото унило изражение.

— Е, май нямаш късмет — каза тя.

Той поклати глава.

— Баща ми още не е отмъстен.

— Жалко! Хайде тогава да вървим.

Той се намръщи.

— Без закуска?

Толи го изгледа навъсено. Само преди миг единствената му мисъл беше да нападне и убие някакъв случаен непознат, а сега имаше изражението на малчуган, на когото са измъкнали обещания сладолед изпод носа.

— Късно е вече за закуска — отсече тя и метна раницата на гърба си. — В коя посока е краят на света?

Вървяха мълчаливо чак до късно следобед, когато къркорещият корем на Толи най-после я принуди да спре. Тя приготви ВегиОриз за двамата, защото не беше в настроение пак да яде месни сурогати.

Сега Андрю приличаше на кутре, което всякак се старае да угоди на стопанина си, демонстративно правеше опити да се храни с пръчици и се надсмиваше над собствената си несръчност. Толи обаче все още не можеше да се засмее. Ледът, сковал тялото й, докато той дебнеше жертвата си навън, още не беше преминал.

Толи си даваше сметка, че не е съвсем честно да се сърди на Андрю. Сигурно не можеше да проумее нейното отвращение към убийството на случаен човек. Той беше отраснал с жаждата за отмъщение. Това беше част от неговия живот на праръждив, също като да спи с камара други хора в едно помещение или да сече живи дървета. Той не виждаше в това нищо нередно, така както не можеше да схване и колко дълбоко е погнусена тя от отходната яма.

Толи се различаваше от хората в селото — поне в онова, което се беше променило в хода на човешката история. Може би все пак имаше надежда.

Но така или иначе на нея нито й се разговаряше с Андрю, нито имаше желание да му се усмихва.

— Е, какво има оттатък края на света? — попита тя най-после.

Той сви рамене.

— Нищо.

— Все трябва да има нещо.

— Светът просто свършва на това място.

— Ти бил ли си там?

— Естествено. Всяко момче отива там една година преди да стане мъж.

Толи сви вежди — ето още един клуб само за мъже.

— И на какво прилича краят на света? Нещо като широка река ли е? Или пък скала?

Андрю поклати глава.

— Не, прилича на гора, каквито ги има навсякъде. Но там всичко свършва. А едни малки хора не дават да продължиш.

— Малки хора, значи. — Толи си спомни старата карта на стената на библиотеката в училището за грозни и думите „Драконите са тук“, изписани с живописни букви върху всички бели петна. Може би този край на света не беше нищо повече от мисления предел на познатия на селяните свят — и сега, както в заслеплението си от кръвната вражда, те не можеха да прозрат отвъд. — Е, само че това няма да е краят на света за мен.

— Е!

Андрю сви рамене.

— Нали си бог.

— Да, бе, такава съм. Колко още ни остава до там?

Той вдигна очи към слънцето.

— Ще стигнем преди мръкнало.

— Хубаво. — На Толи никак не й се искаше да прекара още една студена нощ, притисната о Андрю Симпсън Смит и би направила всичко възможно, за да го избегне.

В следващите няколко часа не забелязаха следи от скитници, но въпреки това вървяха в пълно мълчание. Даже след като Толи реши повече да не се сърди на Андрю, тя в продължение на километри не отрони и дума. Той изглеждаше обезсърчен, задето не говори с него, или пък още беше унил, че пропусна случай да си отмъсти и да убие тази сутрин.

Откъдето и да го погледнеш, лош ден.

Сенките на късния следобед започваха да се издължават зад тях, когато той се обади:

— Вече сме близо.

Толи спря да отпие глътка вода и огледа хоризонта. Гората пред нея по нищо не се различаваше от останалите, които видя, откакто падна от небето. Може би само дърветата бяха малко по-редки, а поляните — по-големи и почти обезлистени в застудяващата зима.

Но въпреки това нищо тук не напомняше, чиято и да е идея за края на света.

Колкото повече наближаваха, толкова Андрю забавяше ход, сякаш търсеше някакви знаци по дърветата. Понякога хвърляше по едно око към далечните хълмове, за да се ориентира в местността. Най-накрая спря, втренчил ококорени очи в гората.

На Толи й трябваше малко време, за да фокусира, но после забеляза, че от едно дърво виси нещо. Приличаше на кукла, някакъв сноп клонки и сухи цветя, оформен като човек, не по-голям от ръката й. Това нещо се люлееше на вятъра, сякаш малко човече танцува. После забеляза още такива в далечината.

Толи неволно се усмихна.

— Значи това са малките хора, така ли?

— Да.

— И това ли е според теб краят на света? — На нея обаче гледката й се виждаше съвсем обичайна: гъсти храсталаци и дървета, пълни с цвъртящи птици.

— Това е краят, не само според мен. Никой досега не е минавал оттатък.

— Добре, разбрах. — Толи поклати глава. Куклите вероятно маркираха територията на някое друго племе. Тя забеляза птица, която беше кацнала близо до една от куклите, любопитно я наблюдаваше и сигурно се чудеше дали става за ядене.

Толи въздъхна и намести раницата на гърба си, упътвайки се към най-близката кукла. Андрю не тръгна след нея, но сигурно щеше да я последва, щом видеше, че суеверията му са безпочвени. Преди векове, спомни си Толи, моряците се бояли да навлязат далече в открито море, защото мислели, че рано или късно ще пропаднат в нищото. Докато най-накрая един от тях не дръзнал да го направи и тогава всички разбрали, че съществуват и други континенти.

От друга страна обаче, може би ще е по-добре Андрю да не я следва. Последното, от което имаше нужда сега, беше спътник, решен да си отмъщава на всяка цена. Хората отвъд края на света със сигурност не бяха виновни за смъртта на баща му, но Андрю не подбираше и всеки изпречил се пред него странник щеше да му дойде добре.

Колкото повече наближаваше, толкова по-многобройни ставаха куклите. Висяха на няколко метра една от друга, образувайки нещо като граница, подобни на овехтяла украса за градинско увеселение. Тя забеляза, че главите им са клюмнали под странен ъгъл — куклите висяха, окачени за вратовете и около всяка имаше примка от груба връв. Сега разбра защо изглеждат страховити на селяните и по гърба й бавно пропълзя студена тръпка.

После усети някакво щипане по върховете на пръстите.

Отначало Толи помисли, че ръката и изтръпва, защото почувства тънки бодежи като от върхове на карфици от рамото надолу. Тя отново намести раницата, опитвайки се да възстанови кръвообращението, но боцкането продължи.

Няколко стъпки по-навътре Толи чу шума. Тътнежът идваше сякаш изпод земята, а звукът беше толкова нисък, че го почувства с костите си. По кожата й преминаха тръпки и светът около нея ситно започна да се тресе. Погледът й се размъти, като че ли очите й вибрираха в синхрон с този звук. Тя направи още една крачка напред и той се усили, сякаш в главата й имаше кошер.

Нещо тук не беше наред.

Толи опита да се върне, но усети мускулите си като втечнени. Раницата изведнъж й натежа, сякаш беше пълна с камъни, а почвата под краката й стана на каша. Все пак тя успя да направи крачка назад и звукът взе да намалява, колкото повече се отдалечаваше.

Когато вдигна ръка пред лицето си, забеляза, че пръстите й треперят; може би треската отново се връщаше.

Или пък причината беше в самото място?

Толи протегна ръка напред, треперенето на пръстите й се увеличи и тя усети боцкане като при силно слънчево изгаряне. Самият въздух жужеше и престоят й на това място ставаше все по-болезнен, колкото по-близо беше до куклите. Сякаш самата й плът не можеше да понесе тяхното присъствие.

Тя стисна зъби и направи решително крачка напред, но кошерът в тавата й забръмча непоносимо и пред очите й падна пелена. Гърлото й хриптеше при всяко вдишване, сякаш въздухът беше твърде наелектризиран, за да го диша.

Толи отстъпи назад, по-далече от куклите, и се строполи на колене, когато звукът отслабна. Боцкането по кожата продължаваше, като че под дрехите й се беше намъкнала цяла орда мравки. Опита пак да продължи напред, но тялото й отказа.

После отново надуши Андрю. Силните му ръце я вдигнаха от земята и той я измъкна далече от линията на куклите, като полу я носеше, полу я влачеше, докато обърканите й сетива най-сетне се възстановиха.

Толи тръсна глава, опитвайки да се освободи от остатъчните вибрации. Цялото й тяло се гърчеше отвътре.

— Това жужене, Андрю. Имах чувството, че съм глътнала цял кошер.

— Да. Жужене, като пчели — кимна Андрю, втренчен в ръцете си.

— Защо не ми каза? — извика тя.

— Ама аз ти казах. Казах ти за малките хора. Казах ти, че не можеш да минеш покрай тях.

Толи го изгледа намръщено.

— Можеше да си малко по-точен.

Той сви вежди, после вдигна рамене.

— Това е краят на света. Тук винаги е било така. Как така не си знаела?

Тя простена от безсилие, после въздъхна примирено. Когато погледна отново най-близката кукла, забеляза нещо, което преди беше пропуснала. Куклата изглеждаше изработена от клонки и сухи цветя — все естествени материали, но по тях не личаха следите на времето. Всички кукли, докъдето стигаше погледът, бяха чисто нови, не приличаха на ръчно изработени предмети, които са висели с дни под проливния дъжд. Явно тяхната материя е по-устойчива, стига някой да не ги е подменил една по една, след като пороят спря.

Толи беше готова да се обзаложи, че са изработени от някакъв синтетичен материал.

Вътре изглежда се намираше нещо още по-сложно и усъвършенствано — охранителна система — достатъчно мощна, за да парализира човешките същества; но и достатъчно интелигентна, че да не навреди на дърветата и птиците. В куклите имаше нещо, което атакува човешката нервна система и издига непреодолима стена около селото.

Толи най-сетне схвана защо Извънредните не бяха изтребили хората тук. Това не бяха просто диваци, изостанали от развитието на цивилизацията; това беше нечий антропологичен проект, един вид консервация. Или пък, как наричаха това ръждивите?

Да, това беше резерват.

И Толи се оказа хваната в неговия капан.