Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Грозните (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pretties, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 5 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Скот Уестърфийлд

Заглавие: Красивите

Преводач: Анелия Янева

Издание: първо (не е указана)

Издател: ИК „Пан“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: Инвестпрес

Редактор: Любомир Русанов

Художник: Борис Стоилов

Коректор: Василка Шишкова

ISBN: 978-954-660-050-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9600

История

  1. — Добавяне

Нарязаните

Четиримата се подслониха под навеса на рециклатор за хартия на брега откъм „Града на грозните“, така че да се скрият едновременно и от дъжда, и от нежелани погледи. Толи със задоволство забеляза, че двамата грозни не носят интерфейс-пръстени — така срещата на четиримата не би могла да бъде прихваната от интерфейса на града.

— Това ти ли си наистина, Толи? — прошепна момичето.

— Да, наистина. От репортажите по новините ли ме позна?

— Не! Аз съм Сузи. А това е Декс — каза тя. — Не ни ли помниш?

— Припомни ми.

Но момичето само впи поглед в нея. Около врата си носеше груба кожена каишка, която приличаше на мъглянска — ръчно изработена и избеляла с годините. От къде ли я беше взела?

— Ние ти помогнахме за огнения надпис „Новата Мъгла е жива“, не помниш ли? — подсказа й момчето. — Когато ти беше още грозна.

Спомените бавно започнаха да изплуват в паметта на Толи: огромни огнени букви, подпалени за отвличане на вниманието, докато двамата с Давид се промъкнаха в централата на „Извънредни ситуации“. Това бяха двама от грозните, които помогнаха да организират диверсията, а после им съдействаха да се укрият в Ръждивите руини, носеха им новини и провизии от града и отвличаха вниманието на охраната и Извънредните, за да не попаднат по следите им.

— Ти май наистина си ни забравила — каза Декс. — Излиза, че всичко е истина. Те действително повреждат мозъка.

— Така е, наистина го правят — отговори Зейн. — Но хайде да караме по-полека, моля.

Дъждът беше толкова силен, че бумтеше като самолет над навеса, заглушавайки думите им. На двамата грозни обаче трябваше да се припомни да говорят по-тихо.

Погледът на Декс се закова на противоударната гривна, върху която беше усукан шалът, сякаш не вярваше, че белезницата е отдолу и лови всяка тяхна дума.

— Съжалявам.

После отново спря поглед върху лицето й, без да крие удивлението си от нейното преобразяване. Сузи мълчеше изпълнена с благоговение, тя поглъщаше жадно всяка дума на Толи. В сиянието на нейния поглед Толи се чувстваше силна и с необичайно трезва мисъл. Беше очевидно, че двамата са готови на всичко, стига тя или Зейн да ги помолят.

Ако съзнанието й все още беше подчинено на аномалията на красивия ум, тя би се почувствала горда, че буди обожание в околните. Но сега, когато мислеше трезво, това нескрито възхищение я смути.

Разговорът с двамата грозни все пак не се оказа толкова труден. С възстановяването на Толи след хапчето, тя вече гледаше без отвращение несъвършените им лица. Техният вид сега не я ужасяваше, както лицето на Крой при първата им среща. Малкото разстояние между предните зъби на Сузи й се виждаше по-скоро очарователно, отколкото отблъскващо и дори от пъпките на Декс не я побиваха тръпки.

— Пораженията върху мозъка обаче не са необратими — обясни Зейн. — Ние лека-полека си връщаме предишното мислене и даже ставаме по-умни. Това обаче трябва да си остане между нас, няма да го разправяте на останалите, става ли?

Двамата кимнаха мълчаливо, но Толи се запита дали споменаването, макар и бегло, за новото лекарство пред двама почти непознати грозни си струва риска. От друга страна обаче, посвещаването на Сузи и Декс в тайната може би беше най-бързият начин новината да стигне до Новата Мъгла.

— А какви са новините от руините — попита Зейн.

Сузи се наведе към ухото му, помнейки, че трябва да шепне.

— Затова сме тук. Доколкото ни е известно, всички нови мъгляни изчезнаха. До снощи.

— Какво стана снощи? — попита Толи.

— Ами, откакто изчезнаха, ние продължихме да ходим в руините почти през вечер — обясни Декс. — Проверявахме старите убежища и давахме светлинни сигнали. Но близо месец нямаше никаква промяна.

Толи и Зейн се спогледаха. Горе-долу преди месец Крой остави хапчетата на Толи. Съвпадението във времето очевидно не беше случайно.

— Миналата нощ обаче открихме нещо в едно старо скривалище — продължи Сузи. — Намерихме изгорели фойерверки и стари списания.

— Стари списания ли? — попита Толи.

— Точно така — отговори Сузи. — От епохата на ръждивите. Когато всички са били грозни.

— Не ми се вярва новите мъгляни да оставят нещо толкова ценно да се търкаля наоколо — каза Толи. — Списанията са истинско съкровище. Познавах един човек, който пожертва живота си, за да ги опази. Значи мъгляните отново са тук.

— Само че сега нещо ни баламосват — каза Декс. — Играят го на сигурно.

— Защо? — тихо попита Зейн. — От колко време е така?

— Откъде да знам? — отговори Декс. — Затова днес дойдохме тук. Искахме да се възползваме от проливния дъжд и да те открием, Толи. Мислехме, че ти и твоите хора ще ни насочите по някаква следа.

— Когато започнаха по цял ден да ви показват по новините, решихме, че нещо се е случило — добави Сузи. — Нали онова с пързалката беше ваш номер?

— Радвам се, че си го разбрала — отговори Толи. — Очаквахме и новите мъгляни да го забележат. Оказва се обаче, че не са схванали посланието.

— Сигурни бяхме, че знаеш нещо по въпроса — каза Сузи. — Особено откакто видяхме някои от твоите красиви приятели в „Града на грозните“.

Толи сви вежди.

— Красиви? Тук?

— Ами, да, в „Парка на Клеопатра“. Успях да разпозная двама от тях от репортажите по новините. Мисля, че са от кримитата. Това е вашият клуб, нали?

— Да, но…

Сузи се намръщи.

— Не знаеше ли?

Толи тръсна глава. Последните два дни беше получила няколко съобщения от кримитата — повечето се оплакваха заради дъжда. Но никой не споменаваше, че се кани да ходи в „Града на грозните“.

— Какво търсеха тук? — попита Зейн.

Сузи и Декс се спогледаха с покрусен вид.

— Ами, не сме сигурни — отговори Сузи. — Не поискаха да говорят с нас, просто ни разкараха.

Толи стисна зъби и дъхът й изсвистя през тях. На красивите беше позволено да идват от тази страна на реката — те можеха да отидат, където си поискат в пределите на града — но никой от тях никога те беше стъпвал в „Града на грозните“. Което от своя страна означаваше, че ако някои красиви искат да останат незабелязани, „Паркът на Клеопатра“ в дъждовен ден е най-подходящото място. Въпросът беше от кого искат да се скрият.

— Не каза ли на всички да кротуват известно време? — попита я Зейн.

— Направих го.

Толи се питаше кои от кримитата стоят зад всичко това. И какво всъщност е „всичко това“.

— Заведете ни там — каза тя.

Сузи и Декс ги поведоха към парка, летейки предпазливо в проливния дъжд. Убедена, че някой наблюдава движението им чрез белезниците, Толи накара грозните да минат по обиколен път. Гледката наоколо събуди забравени спомени от детството й — общежитията на грозните, потъналите във вода паркове и празните игрища.

Въпреки пороя, навън имаше още неколцина грозни. Част от тях на тумба се спускаха по хълма и крещяха високо всеки път, преди да се пързулнат по калния склон. Други играеха на гоненица в двора на общежитието, падаха и ставаха, въргаляха се в локвите, покрити с кал, също като съмишлениците си от другата група. Всички бяха твърде погълнати от своите занимания, за да забележат четирите сърфа, които тихо прелетяха над тях.

Толи се опита да си спомни дали и тя се беше забавлявала толкова като грозна. Знаеше само, че по онова време нямаше търпение да стане красива, да мине на другия бряг на реката и да загърби миналото си. Сега, докато летеше със скрито под качулката съвършено лице, тя се почувства като неспокоен призрак, който ревниво наблюдава живите и се опитва да си припомни какво е да си един от тях.

„Паркът на Клеопатра“, разположен високо в зеления пръстен, който очертаваше пределите на града, беше празен. Пътеките се бяха превърнали в малки поточета, които отвеждаха дъждовната вода в коритото на набъбналата река. Дивите животни не се виждаха, явно изпокрити по дупки и леговища, само няколко птици с жалък вид се крепяха върху клонките на старите пинии, натежали и без това от водата.

Сузи и Декс ги отведоха до една поляна, маркирана с флагчета за слалом, и в главата на Толи отново нахлуха спомени.

— Това е едно от любимите места на Шай. Тя ме научи да сърфирам точно тук.

— Шай ли? — обади се Зейн. — Но тя щеше да ни каже, ако крои нещо, нали?

— Може и да не го направи — тихо каза Толи. След скандала между двете не беше получавала никакви съобщения от Шай. — Все не намирах случай да ти кажа, Зейн — в момента тя направо ми е бясна.

— Леле! — намеси се Сузи. — Пък аз си мислех, че всички красиви се харесват помежду си.

— Обикновено е така — въздъхна Толи. — Добре дошла в новия свят.

Зейн присви очи.

— Мисля, че двамата с Толи трябва да поговорим. — И той хвърли многозначителен поглед на грозните.

Трябваше им известно време, докато схванат какво има предвид, накрая Сузи се окопити първа.

— О, разбира се. Ние ще вървим. Но ако…

— Ако новите мъгляни пак се появят, прати ми съобщение — каза Толи.

— Градът не чете ли пощата ти?

— Вероятно. Напиши само, че си ни видяла по новините и искаш да станеш една от кримитата, когато навършиш шестнайсет. А истинското съобщение скрий под рециклатора и аз ще пратя някой да го вземе. Разбра ли?

— Схванах — отговори Сузи с редкозъба усмивка.

Толи беше сигурна, че от сега нататък двамата всяка нощ ще ходят до руините, независимо дали вали и ще търсят следи от новите мъгляни, щастливи, че им е възложена мисия.

Тя им се усмихна красиво.

— Благодаря за всичко.

Толи и Зейн постояха мълчаливо след тръгването на грозните, наблюдавайки поляната иззад дебелите стволове на дърветата. Флагчетата на слалом пистата бяха клюмнали унило под поройния дъжд и дори вятърът едва успяваше да ги раздвижи. Дъждовната вода се събираше в локви и тези плитки езера отразяваха сивото небе като накъдрени огледала. Толи си спомни как слаломираше между същите тези флагчета със сърфа, опитвайки се да прави виражи и да спира, без да пада от дъската. Беше отдавна, когато двете с Шай все още бяха приятелки.

Изобщо не се сещаше защо й е на Шай отново да идва тук. Може просто няколко кримита да са разгрявали върху сърфовете, въобразявайки си, че това е много газиращо. Чудо голямо.

Колкото по-дълго стояха един срещу друг обаче, толкова по-ясно разбираше, че няма никакво оправдание, задето досега не е разказала всичко на Зейн. Крайно време беше да признае какво е причинила на хората в Мъглата и че е издала тайната за лекарството на Шай, но на първо място трябваше да каже на Зейн какво й е разкрила д-р Кейбъл за него. Толи обаче никак не бързаше да започне такъв разговор, а подгизналите дрехи и студът изобщо не я улесняваха. Терморегулаторът в якето й беше включен на максимума. Газираната приповдигнатост от летенето със сърфа вече изветряваше, заместена от гняв и самообвинения, че е чакала толкова дълго. Белезниците бяха добро извинение да избегне неудобния разговор.

— И така, какво стана между вас двете с Шай? — попита Зейн. Гласът му беше все така мек, но в него се долавяше остра тревожна нотка.

— Тя постепенно си връща спомените. — Толи се втренчи в калната локва отпред, наблюдавайки как дъждовните капки, които се процеждаха през мокрите борови клонки, нарушават гладката й повърхност. — В нощта след пропадането тя наистина ми беше бясна. Обвини ме, че аз съм виновна, задето Извънредните са открили Мъглата. Сигурно в това има голяма доза истина. Аз ги предадох.

Той кимна.

— Допусках го. Според историите, които вие двете разказвахте — още преди хапчето, — ти си я спасила от Мъглата. Казано на езика на красивите, това ми прилича по-скоро на предателство.

Толи вдигна очи.

— Значи си знаел?

— Че си отишла като съгледвач на „Извънредни ситуации“ ли? Досещах се.

— О! — Толи не знаеше дали да въздъхне от облекчение, или да се засрами. Е, нали и Зейн е сътрудничил на д-р Кейбъл, значи може да я разбере. — Не го направих по свое желание, Зейн. Искам да кажа, че отначало тръгнах към Мъглата, за да върна Шай и да стана красива, но после промених намерението си. Реших да остана в Мъглата. Опитах се да унищожа проследяващото устройство, което ми бяха дали, но с това провалих всичко. Все така става, че дори когато постъпвам правилно, предавам всички около себе си.

Зейн се обърна към нея, очите му гледаха настоятелно изпод качулката.

— Толи, ние всички сме в ръцете на хората, които управляват този град. Шай би трябвало да го знае.

— Де да беше само това — продължи Толи. — На всичкото отгоре и откраднах Давид. Още докато бяхме в Мъглата.

— О, ето че той пак излиза на сцената — поклати глава Зейн. — В такъв случай съм сигурен, че сега тя ти е направо бясна. Това поне ще я държи газирана още дълго време.

— Да, наистина е газирана. — Толи преглътна. — Има и още нещо, което допълнително я вбеси.

Той зачака мълчаливо да чуе продължението, а дъждовната вода капеше от качулката му.

— Казах й за лекарството.

— Какво? — Шепотът на Зейн разсече шума от дъжда като съскането на пара.

— Наложи се. — Толи умолително разпери ръце. — Тя почти се досети, Зейн, и мислеше, че може да се излекува сама. Изкатерила е кулата на Валентино, защото решила, че това ни е променило. Естествено, на нея не й е подействало като хапчетата. Тя не спря да ме разпитва какво е станало с нас. Каза, че й дължа поне това след всички злини, които съм й причинила, докато сме били грозни.

Зейн тихо изруга.

— Значи си й казала за хапчетата, така ли? Страхотно! Сега всичко може да се скофти.

— Но тя е съвсем газирана, Зейн. Не ми се вярва да ни издаде — каза Толи и сви рамене. — Ако не друго, новината за хапчето така я вбеси, че ще остане газирана за цял живот.

— Вбеси ли я? И защо — че ти си излекувана, а тя — не?

— Не — въздъхна Толи. — Защото ти си излекуван.

— Какво?!

— Дължах го на нея, но ти получи второто хапче.

— Но тогава нямаше време да…

— Зная, Зейн. Но тя не го знае. За нея всичко изглежда така, сякаш… — Толи тръсна глава, усещайки как топли сълзи напират в очите и. Всички други части на тялото й бяха сковани от студ — пръстите постепенно замръзваха и ставаха безчувствени. Започна да трепери.

— Всичко е наред, Толи. — Зейн извади ръката си от дебелата ръкавица и хвана нейната.

— Трябваше да я чуеш как приказва, Зейн. Тя наистина ме мрази.

— Виж, съжалявам. Въпреки това се радвам, че избра мен.

Тя го погледна, но очите й бяха замъглени от сълзите.

— Ясно, искаш да ми благодариш за мигрените, които те мъчат.

— Така е много по-добре, отколкото да си остана с красивия ум — отговори той. — Не това исках да кажа, обаче. В онзи ден не просто намерихме хапчетата. Радвам се, че това между нас се случи.

Тя го погледна и видя, че се усмихва. Пръстите му, все още преплетени с нейните, също трепереха от студа. Толи успя да му се усмихне в отговор.

— Аз също.

— Не позволявай на Шай да те кара да се чувстваш зле заради нас двамата, Толи.

— Разбира се, че няма да й позволя. — Тя тръсна глава, осъзнавайки, че наистина е така. Каквото и да казва Шай, Зейн беше точният човек, с когото да сподели лекарството. Той през цялото време я поддържаше газирана, предизвика я да премине изпитанията на мъгляните и й даде кураж да изпробва нетествано лекарство. В този ден тя беше открила нещо много повече от лек срещу красивия ум — беше срещнала човек, с когото да продължи напред и да преодолее провалите си от миналото лято.

И двамата с Перис бяха още малки, когато си обещаха да останат приятели завинаги, но в деня, когато той навърши шестнайсет, я остави сама в „Града на грозните“. После Толи загуби Шай, защото я предаде на „Извънредни ситуации“ и й отне Давид. Сега дори Давид го нямаше, потънал някъде в пороя и полузаличен от спомените й. Даже не си направи труда да й донесе хапчетата, а остави тази работа на Крой. Толи се досещаше какво може да значи това.

Но Зейн…

Тя се вгледа в съвършените му златни очи. Именно той беше с нея в този момент, от плът и кръв и щеше да е пълна глупачка, ако позволи това между тях да бъде пометено от хаоса в нейното минало.

— Трябваше по-рано да ти кажа за Шай. Но тия стени…

— Всичко е наред. Можеш да ми се довериш. По всяко време.

Тя стисна ръката му в двете си длани.

— Зная.

Той посегна да докосне лицето й.

— Ние тогава все още не се познавахме, нали?

— Тогава просто рискувахме, така си мисля. Странно как се случи всичко.

Той се разсмя.

— Аз пък си мисля, че обикновено така става. Е, в повечето случаи няма загадъчни хапчета и Извънредни, които разбиват вратата. Но винаги си е рисковано, когато целунеш за първи път някого.

Толи кимна и се наклони напред. Устните им се сляха, целувката беше бавна и всепоглъщаща, въпреки ледения дъжд. Тя усещаше как той трепери, чувстваше студената кална земя под краката им, но те двамата бяха изолирани от целия свят под събраните качулки, които образуваха сигурен подслон, стоплен от смесения им дъх.

Накрая Толи прошепна:

— Толкова се радвам, че онзи ден ти беше с мен.

— Аз също.

— Аз. О! — Тя се дръпна назад, бършейки лицето си.

Струйка вода се беше плъзнала под качулката и сега се стичаше по бузата й като студена, отмъстителна сълза.

Той се разсмя и стана, после дръпна и нея.

— Хайде, не можем вечно да стоим тук. Да се връщаме в Пулхер, да закусим и да си сложим сухи дрехи.

— На мен и така ми е добре.

Той се усмихна, но посочи китката и снижи глас.

— Ако останем прекалено дълго на едно място, някой може и да се заинтересува какви ги вършим в „Града на грозните“.

— Все ми е едно — прошепна тя.

Но Зейн имаше право. Трябваше да се прибират. Цял ден не бяха слагали нищо в уста, освен няколко калорийни пургатива, прокарани с кафе. Въпреки че зимните им якета имаха термостати, след физическото натоварване от летенето и шока от падането в ледената вода, Толи се чувстваше изтощена, а студът вече проникваше в костите й. Комбинацията от глада, студа и целувката я замая.

Зейн щракна с пръсти и сърфът му се вдигна във въздуха.

— Почакай минутка — тихо каза тя. — Има още. Трябва да ти кажа нещо за нощта, когато пързалката пропадна.

— Добре.

— След като се прибрах… — Споменът за жестокото лице на д-р Кейбъл я накара да потръпне, но тя си пое дъх и опита да се успокои. Беше толкова глупаво да чака досега, вместо да измъкне Зейн някъде далече от умните стени в „Къщата на Пулхер“ и да му разкаже за срещата с нея. Не искаше между тях да има тайна.

— Какво става, Толи?

— Тя ме причака. Д-р Кейбъл.

Името отначало не предизвика никаква реакция у Зейн, но после той кимна.

— Спомням си я.

— Наистина ли?

— Нея човек трудно може да я забрави — каза Зейн. После замълча, зареял поглед над поляната. Толи се зачуди дали ще каже още нещо.

Най-накрая реши да продължи.

— Направи ми странно предложение. Искаше да разбере дали аз…

— Шшшт! — изсъска той.

— Какво… — понечи да каже тя, но Зейн запуши устата й с ръка в ръкавица. После залегна на калната земя, повличайки я със себе си. През дърветата към тях с маршова стъпка приближаваше група фигури. Придвижваха се бавно, сгушени в почти еднаквата си зимна екипировка, а около лявата китка на всички имаше увит черен шал. Толи разпозна веднага една от тях — святкащи медни очи и виеща се татуировка.

Шай.