Лулу Тейлър
Златна клетка (90)

90.

— Е, баща ти очевидно е победен окончателно. — Кристоф вдигна чашата си за наздравица. — Ти успя.

Дейзи също вдигна своята. Намираха се в луксозната трапезария във „Флори“.

— Да. Успяхме.

След срещата преди две седмици събитията се бяха развили мълниеносно. Деди се беше оттеглил и от семейните фондове, и от компанията. Уил веднага свика спешно заседание на борда на директорите. Избраха го единодушно за председател на управителния съвет и той предложи на Дейзи да остане в компанията. Тя още се колебаеше. Междувременно адвокатите продължаваха да работят с пълното съдействие на Деди, който явно беше изгубил всякакво желание да се сражава.

— Най-важното обаче — добави Дейзи — е, че вече знам коя съм.

Кристоф остави чашата си.

— Наистина ли не беше чувала нищо за брата на баща си?

Тя поклати глава.

— Може и да са го споменавали, когато съм била малка, но… Нямах никаква представа. Деди ме контролираше изцяло. Опитваше се да контролира и мама. — Гласът й омекна, когато заговори за Джулия. — Колко ли е страдала! Нищо чудно, че е заглушавала болката с алкохол. Но ми се иска да ми беше казала за Гас. Само за това съжалявам.

— Сигурен съм, че и тя е искала нещата да се развият по друг начин.

Дейзи се взря в кафявите очи на Кристоф.

— Ако бях без теб, всичко преживяно щеше да ми се стори непоносимо.

Той стисна ръката й.

— Трябва да решим как ще продължим нататък — напомни й.

— Знам. Но каквото и да се случи, ще бъдем заедно. И преди да реша, трябва да направя нещо…

Гробището се намираше на хълма, на чийто връх се издигаше изоставен параклис.

Дейзи изкачи склона и погледна тъмносивото небе. Беше студено и скоро щеше да се стъмни. Подмина изоставения параклис и наближи чистата зелена земя, върху която се редяха надгробните плочи. Търсеше пресен гроб и го откри в края на гробището. Паметната плоча беше от бледосив гранит, а надписът — гравиран с черни букви: „Густав Дейнджърфийлд“.

Стоя дълго, загледана безмълвно в гроба. Накрая изрече:

— Здравей, татко. Съжалявам, че не се срещнахме, докато беше жив. Донесох ти цветя.

Вдигна букета от тъмночервени рози, сякаш да го покаже на надгробната плоча. После го остави върху гроба.

Седна на пейката до него. Усещаше умиротворение след няколкото бурни дни. Взираше се в гроба на баща си, мислейки си колко различно можеше да е всичко. Изведнъж забеляза някой да се изкачва по хълма към нея. След малко различи стройно момиче в джинси, спортни боти и бежово кожено сако без ръкави. Дейзи стана.

— Какво търсиш тук? — попита учудено тя, когато другото момиче приближи.

— Дойдох да поднеса цветя — отвърна стъписано Коко. — А ти?

— Аз също — намръщи се Дейзи. — Но защо, за бога?…

— Чакай! Дейнджърфийлд — прекъсна я Коко с прояснено лице. — Това е връзката, нали? Гас е бил твой баща!

Дейзи кимна.

— Бил е незаконен брат на Деди. Но ти откъде знаеш?

— Ето защо Маргарет е изпратила друга проба в лабораторията! Да не би резултатът да се окаже прекалено сходен и да решат, че в крайна сметка си дъщеря на Деди. Сигурно е знаела за Гас, както знаеше всичко останало.

— Да… — намръщи се Дейзи. — Но не разбирам защо ти си тук.

Коко се засмя.

— Знам. Истинска бъркотия е! Познавах Гас. Живееше близо до нас и беше приятел на мама. Разказал й, че има много изискана приятелка. Говорел е за майка ти, предполагам. Известно време смятах, че може да ми е баща. Сигурно защото исках да ми бъде. Беше мил с мен. Научих, че е умрял, и реших да дойда на гроба му.

— Познавала си го? — прошепна Дейзи.

— Да. Не много добре. — Коко я погледна съчувствено. — Но го познавах достатъчно, за да знам, че беше добър човек. Свободен дух. Творец. Баща мечта.

— Усещането, че не го познавам, е много мъчително — каза тъжно Дейзи. — Закъснях.

Коко сви рамене.

— Животът е жесток. Трябва да залагаш на това, с което те е благословил. Знам го от опит. Аз нямам представа кой е баща ми и сигурно никога няма да разбера. Мама има и други деца, но са осиновени. Някъде имам трима братя и сестри, които не познавам.

Дейзи прехапа устни.

— Съжалявам.

— Мисля, че твоето и моето детство са били много различни. Животът ми не беше лесен. — Коко й се усмихна да й покаже, че не завижда.

— Не исках да съм груба — промълви разкаяно Дейзи.

— Хей! Знам, че и твоят живот не е бил приказка. Имала си пари, но си изгубила майка си. А после и баща си.

— Всъщност изгубих всичко. Дори името си.

— Но сега отново си Дейнджърфийлд.

Двете замълчаха, замислени за неочакваните промени, които животът им беше поднесъл.

— Искам да ти благодаря — каза Дейзи след малко. — Откри ме точно когато трябваше. Върна ме в семейството ми. Преобрази живота ми.

— Дреболия — махна с ръка Коко. — Не го направих за теб.

— А за… за Уил? — попита плахо Дейзи.

Лицето на Коко се разведри. Очите й засияха щастливо.

— Да. Дължах му го.

— Значи двамата сте се сдобрили.

Коко кимна и неволно се усмихна.

— Да!

— Наистина се радвам. Личеше си колко много означаваш за него. — В ума на Дейзи веднага изникнаха десетки въпроси, но тя се сдържа. По-късно щеше да разбере всичко. — Надявам се да се опознаем по-добре. Дори да се сприятелим, след като разрешихме недоразуменията.

— Да се сприятелим? — Коко се замисли. — Не съм имала много приятели досега. Не знам дали ме бива за тази работа.

— Опитай все пак. Мисля, че и двете сме били самотни. Затова сме тук.

Взряха се мълчаливо в гроба. Най-сетне Коко проговори:

— Момичета като нас обикновено не се сприятеляват. Но вече имаме обща история и знаеш ли какво? Идеята ми харесва.

— Добре. И на мен също — усмихна се Дейзи и стана. — Да отидем да пием кафе, за да се стоплим.

— Звучи страхотно.

Коко стана. Двете се сбогуваха с Гас и прекосиха бавно гробището, потънали в разговор.