Лулу Тейлър
Златна клетка (59)

59.

Беше много студено. Въздухът удари Дейзи като ледена стена, когато слезе от хеликоптера. Носеше дебело зимно яке, кожена шапка и ръкавици и тежки импрегнирани ботуши, но въпреки това й беше студено.

Край площадката за кацане ги чакаше мъж. Навярно Сергей Анатолски. Помаха им, когато наближиха, и дойде да ги посрещне. Лицето му беше обветрено, сякаш прекарва много часове на открито, и с волеви черти. Можеше да е на всяка възраст между трийсет и четирийсет и пет, но Дейзи прецени, че по-скоро наближава четирийсетте.

— Рос, приятелю! — извика той. — Радвам се да те видя! Добре дошъл, добре дошъл!

Говореше със силен акцент и американско произношение.

— Това е колежката ми Дафни Фрейзър — обясни Дарли, докато се ръкуваше с руснака.

— Чудесно! — Сергей се здрависа енергично с нея и се усмихна широко, разкривайки ред снежнобели зъби. — Добре дошли! Всеки приятел на Рос е и мой приятел. Хайде. Да влезем вътре.

Поведе ги към близката хижа. Дейзи въздъхна облекчено, усетила топлината, но трепери още известно време, докато тялото й се отпусне. Сергей им предложи черен чай и заобяснява защо мината е толкова сполучлива инвестиция. Малцина дръзвали да правят проучвания за полезни изкопаеми в тази част на Източен Сибир, защото смятали, че тайгата е бедна на минерални ресурси. Смятало се, че добрите находища вече са разработени. Напоследък обаче на юг и по-близо до китайската граница открили неподозирано богати залежи — мини с милиони тонове желязна руда. Стотици години щели да ги извличат от земните недра, но мините гарантирали благоденствие на местните жители и на китайците, които не закъснели да се спазарят за ресурсите.

— Казвам ви, приятели, че те ще платят и на нас много добри пари! — обяви възторжено Сергей. — „Корсилков“ ще се пръснат от яд.

— Корсилков? — попита любопитно Дейзи.

Очите на Сергей притъмняха.

— Компанията, която се опитва да саботира мината и всичките ни усилия. Искат да запазят китайския бизнес само за себе си.

— Но няма да успеят, нали? — притесни се тя. — Искам да кажа… Вие сте открили висококачествена желязна руда! Трябва да сключим сделка с китайците!

— Рудата е добра, разбира се — изсумтя Сергей. — И има достатъчно възможности за всички, но те се страхуват, че достъпът до моите залежи ще намали тяхната цена. Брат ми работи за тях. Разгневен е, че изкупих дела му, преди да открием желязната руда, и ме убеждава да продам акции на неговата компания, която несъмнено ще го възнагради щедро. Но аз няма да продавам, разбира се. — Той се усмихна широко на Дарли. — Не е необходимо, след като имам теб?

Дарли явно се посмути.

— А сега да отидем да разгледаме мината. Ще ви закарам лично с ленд роувъра си.

На Дейзи не й се искаше да напуска топлата хижа, но бързо изпиха чая и трябваше да вървят.

— Вече съжалявам — прошепна тя на Дарли, докато си слагаха шапките и ръкавиците, за да стигнат до ленд роувъра.

Сергей им държеше вратите на джипа отворени, докато се настанят — Дейзи седна отзад, а Дарли отпред. Отоплението се включи на пълна мощност, когато потеглиха по черния път, виещ се край боровата гора. Автомобилът подскачаше по пътя и Дейзи едва се задържаше на седалката.

Пътуваха дълго и най-накрая стигнаха целта — необятна равнина, където пет булдозера разчистваха земята. Около тях строителите издигаха огради и хижи. Край просторната поляна бяха паркирани камиони и други джипове.

— Пристигнахме! — усмихна се Сергей и изключи двигателя. — Ето я моята рожба. Елате да ви я представя.

Дейзи се подготви за срещата със студения въздух отвън и изскочи от колата, напъхала ръце в джобовете.

— Насам — посочи руснакът. Очевидно изгаряше от нетърпение да се похвали. Спряха до новопостроената ограда и погледнаха каменистата, разкопана земя. — Това е парцелът! — каза гордо Сергей. — Пълен със съкровища.

— Кога очакваш да започнеш да продаваш? — попита Дейзи.

Острият вятър пронизваше кожата й като невидими иглички.

— О, след месеци! — отвърна Сергей. — Трябва да построим преработвателните заводи. Точно затова искам да поговорим.

Дейзи изгледа стъписано Дарли. Месеци? Но дебелата качулка, поръбена с кожа, криеше лицето му.

— Да влезем вътре — предложи Сергей.

Заобиколиха парцела и той ги въведе в голяма постройка с ламаринен покрив. Лъхна ги блажена топлина. Свалиха си шапките, палтата и ръкавиците, докато Сергей изстрелваше нареждания на руски към един от хората си.

— Ще ни донесе обяд — обясни и ги поведе към маса и столове, подредени пред голяма печка. — Столовата е в съседното помещение. Там сервират топла храна на работниците. Живеят на километри оттук в най-близкото село. И вие ще отседнете там. — Той се усмихна на Дейзи: — Бих ви настанил в хотел, но… няма хотел. Не очаквам тук да заприиждат туристи и не си струва да се строи. Ще гостувате в моята дача — ваканционна вила, нищо особено. Не възразявате, надявам се?

Дарли изглеждаше сериозен и замислен. Мълчеше, докато не им поднесоха препълнени чинии, от които се вдигаше пара.

— Сергей — поде предпазливо Дарли, — казваш, че ще минат месеци, докато започнеш да преработваш рудата?

Руснакът кимна.

— Защо?

— Сам виждаш! — отговори Сергей, сочейки строителната площадка отвъд прозореца. — Цеховете не са готови. Инсталациите са много скъпи. Техниката трябва да е много модерна, за да извличаме всеки милиграм желязо.

— И… имаш ли пари да продължиш? — попита спокойно Дарли.

Сергей се намръщи и гребна с лъжица от чинията си. Преглътна и отвърна:

— Започнахме да разработваме мината с парите, които инвестира в нея. Но ще ни трябват още, за да довършим проекта.

— Колко?

Дейзи се приведе напред, нетърпелива да чуе отговора.

— Милиони, предполагам — отвърна безгрижно Сергей.

— Милиони? — възкликна ужасено Дарли. — Откъде ще намериш милиони?

— От теб, разбира се.

Изражението му подсказваше, че според него това е най-естественото нещо на света.

Стомахът на Дейзи се сви. Очакванията й не се оправдаваха. Дарли й беше внушил, че мината е готова да започне да произвежда желязо. Не бе споменал нито дума, че от закупуването на необходимото оборудване ги делят месеци и милиони лири.

— Как, за бога, си представяш да намерим милиони? — заекна Дарли.

— Хайде, хайде… — каза Сергей със заплашително тих глас. — Не съм глупак. Ти работиш в могъща компания. Имате милиарди. Разучих внимателно активите на „Дейнджърфийлд“, преди да допусна да инвестираш.

— Купих акции като частно лице! — извика Дарли паникьосано.

Дейзи го наблюдаваше със свито сърце.

— Не мисля — отвърна хладно Сергей. — Ти не разполагаш с капитали. Проверих и теб, разбира се. Беше кристално ясно, че купуваш с парите на компанията. А тук… — погледна Дейзи — присъства и друг директор от компанията. Мисля, че сигналите са очевидни. Бизнесът ти е решил да спечели бързи пари от моя. Добре. Но няма да стане, ако не ми преведеш нов транш.

Възцари се дълго мълчание. Дейзи остави внимателно лъжицата си до чинията. Беше изгубила апетит.

— Колко? — попита тихо.

Сергей насочи към нея твърдите си като кремък сини очи и сви рамене.

— Двайсет и пет или трийсет.

— Милиона?

— Разбира се. Да не би да помисли, че говоря за двайсет и пет долара?

Той се разсмя гръмогласно.

Дейзи усети заплахата в острия му тон. Видя как вратата на стаята се отваря и тъмнокоса глава надзърта за миг и се оттегля.

— Добре. Добре — каза тя и вдигна примирително длан. — Дай ни възможност да представим идеята пред борда. Нямахме представа, че се нуждаеш от толкова сериозна допълнителна инвестиция. Но както казваш, ние сме голяма компания. Инвестицията няма да ни затрудни, ако решим, че си струва. Защо не ни запознаеш още веднъж с проекта? Този път подробно.