Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Outrageous Fortune, 2012 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Емилия Карастойчева, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 21 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Лулу Тейлър
Заглавие: Златна клетка
Преводач: Емилия Карастойчева
Година на превод: 2012
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: Ера
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Експертпринт
Излязла от печат: 14.12.2012
Редактор: Лилия Анастасова
Художник: Димитър Стоянов - Димо
ISBN: 978-954-389-234-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4975
История
- — Добавяне
11.
— Днес няма да ходиш на училище, госпожице! — каза Деди тази сутрин, когато Дейзи слезе да закуси.
Стана й приятно, макар да знаеше, че не бива да отсъства, защото изпитите наближават. Един ден обаче нямаше да промени нищо. Освен това училището позволяваше на баща й да прави каквото поиска, защото беше платил за новата библиотека, театралната зала и научната лаборатория — нарекоха комплекса „Крилото на Дейнджърфийлд“. Бяха го открили на грандиозна церемония, по време на която свалиха покривалото на златна почетна табела. Това не беше стопило ледовете между нея и шайката на Кайра Бонд, но какво толкова? Кайра умираше от яд, че плановете й за отмъщение удрят на камък. Другите момичета бяха разбрали, че Дейзи е авторка на страхотна нова модна линия за тийнейджърски обувки. Носеха се слухове, че следващият й рожден ден ще бъде отпразнуван необичайно бляскаво и всички искаха да получат покани.
— Къде ще ходим? — попита Дейзи, преди да се качи горе да се облече.
— Ще видиш — отговори загадъчно Деди и допи кафето си. — Чакам те след десет минути.
Дейзи си облече елегантна тясна розова рокля, допълнена с кожено елече с метални аксесоари. Обу си пантофки със змийски шарки, собствен дизайн, и се втурна долу за да се качи с баща си в новия черен ролс-ройс. Шкафчето с питиета беше изчезнало, заменено от компютър, на чийто екран се изписваха последните новини от финансовия пазар.
Шофьорът ги закара в сърцето на Мейфеър, където се намираше хотел „Дейнджърфийлд Флори“, собственост на семейната империя. Навремето се наричаше просто „Флорис“, един от най-старите и престижни лондонски хотели, но в края на осемдесетте наближавал заника си, когато баща й го откупил от собствениците му и го превърнал в сърцевината на фамилния бизнес. Сделката с „Флори“ вдъхваше на Деди огромно задоволство, макар Джоузеф, баща му, да я смятал за ненужен каприз. Поддръжката на хотела поглъщаше цяло състояние и доходите от него бяха сравнително малки, независимо колко скъпи бяха стаите и колко короновани особи и филмови знаменитости се хранеха в ресторанта или организираха сватбени празненства и рождени дни в прочутата му бална зала.
— Във „Флори“ ли отиваме? — попита развълнувано Дейзи, когато свиха по Гровнър Скуеър към улицата, където по протежението на цяла пресечка се издигаше внушителната фасада на „Дейнджърфийлд Флори“.
Бяха съборили стария хотел и като следваха оригиналната архитектура на престижната сграда, я бяха построили наново с асансьори и апартаменти с просторни бани. Сградата блестеше в мрамор, позлата и стъкло. Имаше двеста апартамента, два ресторанта, бирария, бална зала, три бара и обширен атриум в сутерена, където следобед сервираха чай на дамите, изтощени от пазаруване на съседната Бонд Стрийт. Богатите туристи се наслаждаваха на изяществото на прочутия хотел.
Деди се усмихна, но не отговори, когато ролс-ройсът спря пред входа на хотела. Червен килим отвеждаше от тротоара до изисканото фоайе с въртящи се врати в блестящо черно и златно. Портиерът в безупречна черна униформа и островърха шапка се спусна да отвори вратата на колата и козирува за поздрав, когато разпозна шефа си.
Дейзи излезе, щастлива да види „Флори“, най-любимото й от всички семейни притежания. Плоският покрив над фоайето тънеше в зеленина и ярки цветя, изпъкващи красиво на фона на ведрата тухлена фасада на сградата над него.
— Хайде, Дейзи — улови я Деди за ръката. — Да влизаме.
Минаха през вратата и се озоваха в елегантното фоайе, където огромен кристален полилей озаряваше пода с шахматно подредени черни и бели плочки. Минаха през две врати от орехово дърво и месинг, свиха вляво и тръгнаха по дълъг коридор, където дискретни бутици обслужваха гостите на хотела. Имаше, разбира се, няколко малки, но красиви магазини за бижута, откъдето съпрузите да изберат в последния момент подарък, който да опаковат и да поднесат на съпругата си в хотелския апартамент или на вечеря в ресторанта.
Деди поведе Дейзи по коридора. Подминаха малките бутици и спряха. Дейзи ахна удивено. Над спретната миниатюрна витрина стоеше табела с името й, изписано с елегантни златни букви, а под него пишеше „Мода за крака“. След миг осъзна, че на витрината на малкия магазин са изложени нейните модели — елегантни обувки върху месингови поставки и розови кадифени възглавнички, някои без декорация, а други — с мъниста. Сандали с високи токчета и каишки се редяха срещу спортни боти и пъстроцветни обувки за плажа или басейна.
— О, божичко! — възкликна Дейзи и плесна възторжено. — Прекрасно е!
— Харесва ли ти, скъпа?
— Много! — Тя го прегърна и се засмя радостно. Беше чудесно.
— Хубава изненада, нали?
— Фантастична! О, татко!
Тя се обърна отново да разгледа малкия си бутик. Лицето й поруменя от вълнение. Виждаше отражението си в лъскавото стъкло — дългата руса коса, падаща по раменете, и широката усмивка. Обзе я възторг при мисълта, че обувките й са тук и хората могат да си ги купят — досега беше виждала само образци у дома, но на витрината изглеждаха съвсем другояче.
— Трябва да се гордееш — каза баща й. — Сега ти отговаряш за това, Дейзи, разбираш ли? Наех продавачи в бутика и управителка, но тя ще докладва на теб. Ти си шефът отсега нататък. Ако потръгне, ще отворим бутици и в други хотели от веригата.
Дейзи кимна.
— Разбирам.
— Добре. Но искам нещо в замяна. Хайде! Връщаме се в колата.
След двайсет минути пристигнаха в централата на семейната компания.
— Тази сутрин ще ти възложа една задача, скъпа — усмихна се Деди, когато поеха с асансьора към последния етаж. — Нещо належащо. Смятах аз да го направя, но реших, че ще е интересен тест за характера ти. Вече разбираш нещичко от работата, която вършим тук, нали, скъпа моя?
— Да, татко — усмихна му се и тя.
Нямаше как да не разбира — беше присъствала на толкова много делови разговори. Напоследък той я водеше на срещи в луксозни ресторанти и на заседанията на управителния съвет. Другите изпълнителни директори не намираха, че е нередно шестнайсетгодишната ученичка да придружава баща си, а и тя изглеждаше по-голяма в скъпите дрехи и бижута. Може би осъзнаваха същината на голямата бизнес империя и че най-подходящото място за наследницата е до баща й, за да опознае правилата на този свят.
— Е, време е да научиш, че бизнесът не се изчерпва само с приятни срещи. Има много мошеници и трябва винаги да сме нащрек. Разбираш ли?
Дейзи кимна.
— Големите успехи привличат десетки хиени. Всички дебнат, всички искат да бъдат избраници, победители. И хората на върха трябва да се защитават, бдейки зорко. Най-страшната заплаха не са онези, които обсаждат крепостта със стенобойни машини и оръжия, за да я завладеят. Най-страшната заплаха са онези, които вече са вътре. — Деди я потупа по ръката. — Скоро ще разбереш.
Тръгнаха към кабинета му, приветствани шумно от служителите — асистенти, сподирящи ги да поемат тежкото палто на Деди от кашмир и камилска вълна, да отговорят на въпросите, които им задаваше, и да му напомнят за предстоящите задачи.
Дейзи влезе с него в кабинета и той освободи всички, с изключение на личния си асистент.
— Какво искаш да направя, татко? — попита Дейзи. — Да отида ли в своя кабинет?
Миниатюрният й кабинет вече беше обновен и разширен. На стената висяха картини на Шагал и Пикасо, върху елегантното дамско писалище „Риджънси“ бяха подредени аксесоари „Смитсън“ в розово — цветът, превърнал се в нейна запазена марка — декорирани със златен монограм „Д“ и щамповани миниатюрни златни маргаритки. В розовия й шкаф подреждаха копия от всички съществени документи на компанията — счетоводни доклади, отчети, графици. Баща й изпращаше главния финансов мениджър и други ръководители на отдели да й разясняват документацията. Тя ги проумяваше в основни линии, но често й се струваха много сложни, а и в училище имаше много уроци. Сега, разбира се, положението щеше да се промени, защото вече й бяха поверили собствен бизнес. Очакваше с нетърпение да започне да пресмята приходите и разходите и жадуваше да види печалбата, изписана най-отдолу.
— Не. — Деди я погледна със сериозно и същевременно шеговито изражение. — Първо ще ти възложа една задача.
Обясни й каква.
След десет минути вратата се отвори и при тях влезе един от изпълнителните директори.
— Да, сър? — каза ведро мъжът.
Беше на средна възраст облечен, в раиран тъмносин костюм. Изглеждаше жизнерадостен, но в очите му се долавяше известна нервност.
— О, Чалмърс — посрещна го почти развеселен баща й. Не седеше зад бюрото си, а в един от фотьойлите, обърнати към забележителната гледка към Сити. — Благодаря, че дойде. Знаем колко си зает да ръководиш огромната ни компания.
— Винаги съм на ваше разположение, сър.
Чалмърс погледна любопитно Дейзи, настанена в големия зелен кожен фотьойл зад бюрото на Деди. Явно очакваше да го поканят да седне. След дълго мълчание баща й проговори отново:
— Чалмърс, познаваш дъщеря ми, нали?
Директорът се усмихна мило на Дейзи.
— Разбира се, сър. Всички се радваме, когато ни посещава. Носи ни късмет. Поне аз смятам така.
— Така е, така е. — Деди допря върховете на пръстите си. — Сега тя ще ти каже нещо, ако не възразяваш.
Чалмърс погледна заинтригувано Дейзи. Напрегнатото му лице се поотпусна. Очевидно предположи, че шефът го е извикал да помогне на момичето да си напише домашното или нещо такова.
Дейзи стана. Сърцето й блъскаше в гърдите и дланите й лепнеха, но тя изправи рамене и си напомни да е смела. Не искаше да се проваля на теста. Деди подлагаше на изпитание характера й, за да се увери, че е наследила духа, устрема и куража му. Тя вдигна глава и погледна Чалмърс в очите.
— Господин Чалмърс, откога работите в „Дейнджърфийлд“?
— Ммм… от двайсет и пет години. Но сякаш вчера пристигнах тук като стажант с жълто около устата. — Той погледна към стола до бюрото. — Може ли да седна?
— Предпочитам да не сядате. — Дейзи застана до огромния прозорец. Загледа се навън и когато след миг се обърна, Чалмърс й се стори притеснен. Въображението ли я подвеждаше или наистина беше по-блед отпреди? „Не го съжалявай, за бога! Не бива да оплиташ конците.“
Тя заобиколи бюрото и застана пред него — шестнайсетгодишно момиче, ученичка, макар и облечена в „Диор“, пред високия мъж в разцвета на силите си.
— Дядо е основал тази компания — произнесе отчетливо тя. — Създал я от нулата и е осигурил добър живот на мнозината, работили за нея. И за доверените му помощници, директорите е предвидил редица облаги, нали, господин Чалмърс? Заеми за дом. Стипендии за образование. Служебни автомобили и шофьори. Билети за операта, за „Аскът“, за „Уимбълдън“ и прочее. — Дейзи усети как капчица пот се стича по тила й, но се зарече да не губи самообладание. „Как да продължа?“ Обзе я паника, но след миг се съвзе.
Чалмърс я наблюдаваше объркано.
— Да… Но не разбирам?
— Нима?
— Да. Оценявам поощренията за отговорния персонал, разбира се, но работя усърдно…
— Разбира се. Ние изискваме упорита работа в замяна на щедрите заплати и привилегии. Освен това… — Дейзи вдигна лист хартия от бюрото на баща си. Той я наблюдаваше съсредоточено с равнодушно изражение. — Освен това изискваме лоялност. Абсолютна, пълна лоялност.
Тя подаде листа на Чалмърс. Той го взе и Дейзи видя как кръвта се оттича от лицето му. Разбрал всичко, той веднага вдигна очи — не към нея, а към баща й.
— Сър… сър… Мога да обясня… — заекна и ръцете му затрепераха. Деди го гледаше безмълвно и Чалмърс се обърна умолително към Дейзи: — Моля ви, нека обясня…
— Не мисля, че е необходимо — каза тя и повдигна вежди. — Мисля, че е ясно колко нехайно сте постъпили. Оставили сте това във факса и секретарката ви го е открила. За щастие тя знае към кого трябва да е лоялна. Срамота е, че вие не знаете. — Дейзи се приведе над бюрото и натисна бутона на телефона. — Смятам, че да поощряваш друга компания да сключи сделката, която подготвяш за работодателя си, е сериозно нарушение. Затова вие ще напуснете веднага централата — без служебния си автомобил, без пропуска си и без каквато и да било собственост на компанията. Уволнен сте. Заплатата ви ще бъде изплатена до днес. Всички заеми трябва да бъдат изплатени в рамките на три месеца, а вноските ви за пенсия ще бъдат върнати след приспадане на бонусите.
Сега Чалмърс изглеждаше болен и пред припадък. Лицето му сивееше, а очите му бяха изпълнени със сълзи и страх.
— Моля ви — отрони дрезгаво той. — Това ще ме съсипе… Ще съсипе семейството ми… Имам три деца в частно училище, ипотека, дългове…
Дейзи изпита огромно съчувствие към него. Той изглеждаше съвсем отчаян. Не беше правилно да принуждават зрял мъж да моли за милост малко момиче. „Бъди силна. Деди го поиска. Татко никога не греши“ — каза си тя.
— Трябваше да мислите по-рано — отвърна хладно Дейзи. Вратата на кабинета се отвори. Влязоха двама широкоплещести охранители. — Тези джентълмени ще ви заведат долу и ще вземат пропуска ви. Вещите си ще получите по-късно.
Чалмърс изглеждаше сломен. Преди охранителите да го хванат за ръцете, той погледна Деди и прошепна:
— Съжалявам, сър, наистина…
Деди не продума и само проследи безмълвно как охранителите го извеждат от стаята.
Когато затвориха вратата, той се обърна към Дейзи. Усмихваше се и очите му светеха гордо.
— Браво, моето момиче! Браво!
Тя веднага забрави Чалмърс и съсипания му живот, опиянена от бащиното одобрение.