Лулу Тейлър
Златна клетка (61)

61.

Прекараха целия следобед на строителната площадка, за да научат всички подробности за мината. После Сергей ги откара с джипа в селцето, където живееха работниците.

Неговата къща се намираше на главния път, където имаше само няколко магазина и гостилница. Къщата беше обзаведена оскъдно и навсякъде личаха признаците на постоянната битка със студа. Прозорците бяха с капаци и огромна печка заемаше голяма част от дневната. Столовете и канапетата бяха покрити с кожи и одеяла.

Дейзи подаде на Сергей палтото си и свали шапката. Животът тук сякаш се състоеше в обличане и събличане на топли дрехи. Дарли изглеждаше по-мрачен от всякога, докато си развиваше шала. Прииска й се да му каже да си придаде по-ведро изражение. Беше жизненоважно да не изгубят доверието на руснака.

Той им показа стаите и Дарли каза, че е изморен, и отиде да си легне. Дейзи взе горещ душ. Когато слезе долу, облечена в топли панталони и два кашмирени пуловера, се чувстваше малко по-добре.

Сергей приготвяше вечеря в кухнята — яхния с еленско месо и чеснов хляб. Погледна я с приветлива усмивка, когато влезе. Решеше ли да е любезен, лицето му се разведряваше приятно, а сините му очи засияваха меко и топло. Но тя вече беше видяла тъмната страна — когато вирна волевата си брадичка и очите му охладняха. Усещаше, че е избухлив мъж, и не искаше да го настройват враждебно.

— Успя ли да те стопли банята? — попита той. — Огънят тук осигурява достатъчно гореща вода. Използвай я колкото искаш.

— Благодаря — отвърна тя и надникна в тенджерата. — Ухае прекрасно!

— Съставките са най-обикновени. Но тук храната е по-вкусна. — Той се засмя. — Къде е Дарли?

— Сигурно още отдъхва.

Тя седна на масата.

— Има водка, ако ти се пие. — Сергей посочи дървен шкаф, в който имаше стъклени чаши.

— Не, благодаря, може би по-късно. — Дейзи започна да очертава с показалец цветята по мушамата. — Сергей… компанията, която спомена… „Корсилков“. Голяма заплаха ли е?

Лицето му притъмня.

— Те са мошеници. Заплашват ме. Опитаха се да саботират мината. Разпространяват слухове. Проучвам всеки работник, да не би да е шпионин. — Той се обърна да я погледне. — Затова ми трябват още инвестиции. Докато не завърша мината, не подпиша сделката с китайците и не започна да произвеждам, съм много уязвим.

— Разбирам.

Дейзи се стараеше да прикрива безпокойството си, но всъщност се чувстваше на ничия земя. С Дарли бяха на километри от дома и никой не знаеше къде са. Тя се успокояваше, че блекбърито й винаги ще е на разположение, но се оказа, че тук мобилните телефони нямат обхват.

Сергей дойде и седна срещу нея.

— Знаеш ли… — каза той. — На това място рядко идват млади жени като теб. — Усмихна се. — Трябва да внимавам много. Не бива да разсейваш мъжете. Те са тук, за да работят все пак.

Тя му се усмихна в отговор, макар намекът да не й хареса.

— Сигурна съм, че ще се справят — каза ведро. — А и утре се прибираме у дома.

— О, да — кимна Сергей. — Утре се прибирате у дома.

Дарли слезе с помътнял поглед за вечеря. На Дейзи храната й се услади, но Дарли очевидно беше изгубил апетит.

Сергей ги забавляваше с истории за живота в селото — суровото време, приключенията му сред ледената пустош, ловните му подвизи. Обясни, че е израснал в града, после родителите му го отвели в Америка. С брат си се върнали в Русия с баща си. Той бил геолог и започнал работа в държавна рудодобивна компания. Когато съветският режим рухнал, баща му купил малко земя. Бил убеден, че е богата на залежи от желязо, но нямал средства да провери теорията си. Сергей направил кариера в хотелиерския бизнес и с брат му наследили мината. Не след дълго станало ясно, че интуицията не е подвела баща му.

— Известно време хотелите ми ще се грижат сами за себе си — каза весело той. — Докато стана много богат собственик на мина.

Когато се нахраниха, той извади водката и започна да им пълни чашите, вдигайки наздравица след наздравица.

Въпреки че отпиваше по малко, главата на Дейзи се замая. Виждаше, че Дарли се напива, пресушавайки миниатюрните чашки, сякаш не съзнава какъв ще бъде крайният ефект.

Накрая тя реши, че е време да охлади ентусиазма на Сергей. Стана и каза:

— Ще си лягам. Дарли, мисля, че ти също трябва да приключваш.

— Не съм изморен — измърмори той. — Дремнах следобед.

— Няма значение! — Дръпна го тя за ръката.

Заведе го в стаята му и отиде в своята. След толкова водка Сергей би трябвало да е пиян до козирката, но тя го чу да влиза в дневната, а по-късно да разговаря приглушено на руски по телефона.

Тя се сгуши под юргана и остана будна до късно, замислена за стотиците изгнаници в Сибир, които никога не са се завърнали.

„Тук съм безпомощна. Сергей изглежда много очарователен, но излъчва нещо заплашително, сякаш всеки момент може да се превърне в олицетворение на злото. — Намести си главата върху възглавницата. — Добре, че утре се прибирам у дома.“

Лондон никога не й се беше струвал толкова далеч.