Лулу Тейлър
Златна клетка (7)

7.

Коледа в Торнсайд Менър винаги беше пищно събитие и тази обещаваше да не бъде по-различна.

Макар да беше надраснала несдържаното въодушевление, Дейзи се спусна развълнувано по стълбите. Очакваха я нови съкровища, а и в Торнсайд отбелязваха празника с истинско семейно събиране. Обичаше да прекарват Коледа на ски в хижата в Гщаад. Най-добре се чувстваше, когато всички са тук и в дома им цари уютна коледна атмосфера.

— Весела Коледа! — извика радостно Дейзи, когато влетя в дневната, където Сара вече седеше на канапето и четеше поредната си книжка за понита.

Сара я погледна, усмихна се срамежливо и отвърна тихо:

— Весела Коледа!

После веднага заби поглед в книгата. Беше по-мълчалива от всякога и сякаш искаше да се скрие в себе си и да изчезне зад очилата си и зад бретона си. Винаги се държеше мило с Дейзи, но най-щастлива изглеждаше, когато е сама с конете си. Баща й беше купил два — сивата кобила Минди и бялото пони Бобо, които живееха в конюшнята на фермата до имението.

Без любовта към конете, която да ги свързва, Дейзи и сестра й винаги оставаха донякъде отчуждени и отчуждението се засилваше с годините.

Дейзи се запита дали сестра й е забелязала новите й дрехи. Бяха й позволили да отиде да пазарува с приятелки в „Харви Никълс“, където на горния етаж предлагаха страхотни неща за тийнейджъри, и тя си купи удивителна туника на „Москино“ с колан с метални халки и мокасини „Ланвен“. Миналата година беше облечена като дете в рокля на цветя, но сега се чувстваше пораснала и модерна — много повече от шестнайсетгодишната Сара в семпла пола, поло и червена жилетка като попрестаряла дама.

Дейзи погледна към камината, където висяха пет дебели коледни чорапа. В Торнсайд чорапите се появяваха край леглата, но ги пазеха като дебели наденички за момента, когато цялото семейство се събере. Големите подаръци се поднасяха след обяда в голямата зала, където високият двайсет стъпки норвежки смърч се издигаше почти до втория етаж.

— Къде е Уил? — попита Дейзи и потърси с поглед брат си.

— Горе, разбира се — отговори Сара.

Уил беше на седемнайсет и учеше в гимназия в Уинчестър. Беше станал още по-самовглъбен и напрегнат. Интересуваше се само от компютъра в стаята му и от музика, която слушаше с почти благоговейна страст. Наскоро се бе преместил в просторната мансарда, шумоизолирана и препълнена с модерна електроника, където свиреше и стоеше пред компютъра часове наред, без да безпокои другите. Макар баща им да бе осигурил новото убежище на Уил, той очевидно негодуваше, че синът му се задържа толкова дълго там, и винаги му нареждаше да слиза долу, за да общува със семейството. Уил сядаше и мълчеше гневно, явно броейки минутите, докато се завърне горе.

Когато беше край него, Дейзи се изпълваше със страхопочитание. Той винаги й се струваше загадъчен, пет години по-голям от нея и сякаш сляп за присъствието й. Първите й спомени за него й рисуваха момче с лунички и рошава коса, впускащо се в приключения, в които й е забранено да участва. Някакво странно физическо превъплъщение се беше случило с брат й, откакто го бе видяла за последен път. Беше станал по-висок. Беше почти метър и деветдесет и изглеждаше по-слаб, но и по-силен — по ръцете, раменете и гърдите му изпъкваха мускули, изваяни от тренировките по гребане.

Дейзи не беше сигурна дали Уил изобщо я харесва. Понякога й хвърляше толкова студени, почти презрителни погледи, че тя се питаше дали не я мрази. След минута–две обаче я заговаряше приятелски и тя се чудеше дали въображението не я подвежда.

Стаята се изпълни с познатото присъствие на Деди. Той носеше тъмносиньо кадифено сако и червена копринена вратовръзка. Под тъмните му панталони се подаваха чехли с монограма на „Чърчис“.

— Честита Коледа! — възкликна усмихнат той и разпери ръце.

Двете момичета се втурнаха към него и обсипаха гладко избръснатото му лице с целувки. Той се засмя, но след миг се намръщи.

— Къде е Джулия? — попита рязко. — И онзи развейпрах Уил?

— Ето я мама! — каза Дейзи, забелязала майка си да слиза по стълбите.

С облекчение установи, че тя изглежда спокойна и елегантна в червена рокля на „Диор“. Светлата й коса блестеше, прибрана в обичайната стегната опашка, която подчертаваше деликатното й сърцевидно лице. Беше стройна, болезнено слаба, но съпругът й се гордееше с аристократичното изящество на съпругата си и с финото й телосложение.

— Не понасям жени, които се превръщат в дойни крави! — изръмжаваше понякога той. — Майка ти, Сара, не обръща внимание на фигурата си и, естествено, надебеля.

Сара поаленяваше и се свиваше в черупката си, осъзнала болезнено собствената си детска закръгленост.

Джулия Дейнджърфийлд пристъпваше деликатно на високите токчета по настланата с плочи зала; в сините й очи не искреше радост, въпреки че яркочервените й устни бяха извити в усмивка.

— Весела Коледа на всички — поздрави ведро тя и поднесе на Деди бузата си за целувка.

— Къде се губи това момче? — измърмори той. — Поставя търпението ми на изпитание.

— Тийнейджър е — напомни му Джулия. — Дай му време.

— Не съм давал време на никого през целия си живот! — заяви гордо той и изпъчи широката си гръд. — И не смятам да чакам някакъв разгневен подрастващ!

Джулия стисна зъби, повдигна едва забележимо вежди и въздъхна тихо. Погледна към момичетата.

— Честита Коледа, Дейзи… Сара!

Те се запътиха послушно да я целунат. Дейзи вдъхна познатото и опиянително ухание на „Фракас“ — парфюма, който майка й винаги използваше.

— Сара — нареди Деди, — качи се горе и доведи брат си. Кажи му да дойде веднага, иначе адът ще се стовари върху му.

Момичето тръгна веднага и изкачи тичешком стълбите.

— Няма да позволя на това момче да помрачи празника — изръмжа Деди. — Къде е проклетото шампанско? — Намръщи се. — Дрейк знае, че сме тук, нали? Джулия, позвъни му, ако обичаш.

Всичко трябваше да е точно така, както Деди иска, иначе гневът му избухваше. Дейзи усети как я побиват тръпки при вида на потъмнялото му лице. Разразеше ли се бурята, положението се влошаваше бързо и непредсказуемо.

Джулия натисна бутона до камината и след миг икономът се появи, привидно спокоен, но леко зачервен. Носеше поднос с източени кристални чаши и кофичка с лед, в която имаше бутилка „Дом Периньон“ с гърло, увито в снежнобяла ленена салфетка.

— Сър… — каза тихо Дрейк и остави подноса върху масичката. Понечи да отвори бутилката. — Весела Коледа, сър!

— Спести си излиянията! — отсече Деди. — Излежаваше се, а? Време е да се стегнеш, човече!

Дрейк кимна учтиво и развъртя жичката около гърлото на бутилката. След секунда извади корковата тапа, която леко изпука, и напълни чашите с пенливата течност. Момичетата също получиха питие — по половин чаша за Сара и за Дейзи. Пълна чаша очакваше Уил.

— Милейди — Дрейк остави чаша до Джулия.

Тя беше седнала на един от позлатените столове Луи XVI край камината и се взираше в пламъците, виещи се зад решетката.

Чуха се стъпки и Уил и Сара влязоха в стаята.

— Време беше, по дяволите! — каза баща им. — Хайде, момче, взимай чашата! Всички! Взимайте шампанското! — Когато бяха готови, той произнесе обичайния коледен тост: — За неспирния, дълговечен успех на Дейнджърфийлдови и за Деди, който ни дари с благоденствието, на което се радваме!

Всички отпиха.

Студените мехурчета боцкаха по езика на Дейзи. Беше сигурна, че все някога ще се научи да харесва шампанското — все пак всички очевидно го обожаваха. Харесваше й как замайва главата й.

— А сега — каза Деди, щастлив, че денят се завръща в предначертания коловоз и семейството е налице и на разположение — чорапите!

Раздадоха издутите чорапи и всички извадиха подаръците си и ги разопаковаха. Както обикновено Деди се беше постарал да ги поглези. Джулия разопакова часовника „Картие“, инкрустиран с диаманти. Наред с другите дреболии Сара получи чантичка „Гучи“ и диамантени обици, Уил — портмоне „Дънхил“ и колан „Армани“, а Дейзи — огърлица от розови перли и красиво яйце „Фаберже“, което да добави към колекцията, която баща й увеличаваше всяка година. Това беше инкрустирано с тюркоаз и злато и в него имаше златна двойка — жена в бална рокля и мъж във фрак, танцуващи върху миниатюрен дансинг виенски валс.

— Красиво е, татко! — каза тя, щастливо усмихната и развълнувана. — Благодаря. — Втурна се към него и го целуна. — Много, много ми харесва!

Той се усмихна лъчезарно.

— Това са дреболии. Големите подаръци ще видите по-късно.

— Дрейк! — каза Джулия и вдигна чашата си.

Икономът се приближи покорно и наля още шампанско.

Джулия си беше сложила часовника, който проблясваше на китката й.

Деди наблюдаваше мълчаливо, но накрая се обади:

— Достатъчно, Дрейк!

Икономът се поклони.

— Добре, сър. Обядът ще бъде сервиран точно в един часа.

— Погрижи се да не закъснее — каза Деди и щом Дрейк излезе, се обърна към съпругата си: — Не започвай, Джулия!

— Какво искаш да кажеш? — усмихна се сладко тя. — По традиция на Коледа се пие шампанско, нали? Знам колко обичаш реда.

Той се втренчи в нея; тъмните му очи заискриха гневно, но се постара да се овладее.

— Да се опитаме днес да сме щастливо семейство. Веднъж в годината.

Дейзи дочу изсумтяване и се обърна към брат си. Уил седеше приведен на канапето, скъпите му подаръци бяха на пода около краката му, сякаш разточителната дизайнерска кожа не означава нищичко за него.

— Какво има? — попита рязко Деди.

Уил сви рамене.

— Нищо.

Но очите и презрително издадената му долна устна казваха всичко.

„Защо е толкова ядосан? — почуди се Дейзи. — Татко е толкова добър към нас.“ Разбираше, че сигурно е ужасно родителите ти да не живеят заедно, баща ти да се ожени повторно за друга, но нали Уил не си спомняше някога да е било различно? И все пак живееше колкото с майка си, толкова и с баща си, когато не е на училище…

— Внимавай, момче — рече заплашително баща му. — Търпението ми е на изчерпване. Минеш ли границата още веднъж, ферарито, което чака отвън, си заминава.

Уил се намръщи и зелените му очи пламнаха, но замълча.

— Не ядосвайте Деди — обади се шеговито Джулия. — Всички знаем какво става, когато се ядоса.

Тя отметна глава и изпразни чашата си.

— Предупредих те, Джулия — каза той с гърлен глас.

Дейзи потрепера. Джулия стана и се приближи до подноса с напитките. Взе бутилка водка и си наля голяма чаша. Обърна се и се усмихна на съпруга си.

— Знам, скъпи — каза с ледени очи. — Знам много добре.

Момичето се втренчи стреснато в тях. Нямаше да се счепкат днес, нали? Разкъсваше се между двамата. Обичаше майка си, но тя не я обграждаше с топлота и обожание като баща й и Дейзи по-често търсеше ласки и целувки от него. Около Джулия сякаш имаше невидимо силово поле, което държеше настрани всички, дори дъщеря й.

Деди очевидно полагаше неимоверно усилие да се овладее.

— Да се опитаме днес да не спорим и да не се държим лошо — изрече през зъби.

Уил стана от канапето.

— Хайде, Сара — рече и гласът му изненада Дейзи с дълбокия си, мъжки тембър.

— Къде отиваш? — попита намръщено баща му.

— Да се обадя на мама. Днес е сама, забрави ли? Ще й честитим Коледа.

Уил излезе от стаята и Сара го последва колебливо.

Деди ги изпрати с поглед и махна на Дейзи да отиде при него.

— Ела, принцесо. Донеси яйцето, искам да го разгледам.

Когато Уил и Сара се върнаха след дългия телефонен разговор с майка им, Джулия вече няколко пъти беше отишла до подноса с питиета и ставаше все по-трудно да се преструват, че не забелязват издайническите признаци за състоянието й. Тя заекваше, а докато вървеше, се олюляваше и препъваше.

Дейзи виждаше, че баща й се опитва да не й обръща внимание, но забелязваше и напрегнатите му рамене и стиснатите челюсти, белег за нарастващ гняв.

Дрейк влезе и обяви, че обедът е сервиран, и те се преместиха в трапезарията, украсена като по книга за Коледа — блестящо сребро, фин лен, тежък кристал и дълги свещи. Три прислужници в черни униформи стояха с гръб към стената и наблюдаваха как семейството се настанява около масата. Чакаха Дрейк да им даде знак с кимване.

Красиво подредената маса видимо поободри бащата на Дейзи и когато прислужниците започнаха да сервират блюдата — подноси с пушена шотландска сьомга, с едри скариди, с пастет от сьомга и дребни пъдпъдъчи яйца върху миниатюрни кръгчета ръжен хляб, намазани обилно със сос, лицето му се разведри.

— Честита Коледа на всички! — каза той, след като им сервираха. — Добър апетит. — Бодна вилицата сьомга, докато Дрейк дискретно обикаляше масата, пълнейки чашите. После се обърна към Уил и го попита — Как е майка ви?

— Добре е — отвърна бързо Сара.

— Попитах брат ти. Да не би да е онемял. Днес е много лаконичен — усмихна се студено Деди.

— Мама е добре, като се има предвид, че прекарва Коледа сама без нас — отвърна Уил. Лицето му беше зачервено.

Деди задъвка бавно. Най-сетне преглътна и каза:

— Мястото ти е тук, при мен. Прекарваш достатъчно време с майка си. Днешният ден е изцяло на нейно разположение.

Уил изпепели с поглед баща си, но нищо не каза.

— Омръзна ми от това нелепо делене — заяви Деди и очите му станаха сурови. — Вие сте ми син и дъщеря — и двамата сте Дейнджърфийлд. — Той остави вилицата. — Реших. Отсега нататък ще прекарвате повечето време тук, в Торнсайд. Майка ви упражнява прекалено силно влияние върху вас, ясно е. И двамата сте се превърнали в разглезени малки чудовища.

Страните на Сара пламнаха и очите й се насълзиха. Прехапа устни и се втренчи в чинията си. Кестенявата й коса се спусна пред лицето й.

— Нямаш право! — избухна яростно Уил. — Не сме бебета! Ние решаваме как ще прекарваме времето си и къде ще живеем!

— Не мисля — изрече баща му със стоманен глас. — Ще правите, каквото ви кажа, или ще съжалявате.

Дейзи усети неприятна тръпка да пробягва по гърба й. Баща й никога не й говореше така. Не знаеше какво ще прави, ако й се случи.

— Остави горките дяволчета на мира — обади се Джулия от нейния край на масата. Вдигна чашата и отпи голяма глътка от виното, което Дрейк току-що й беше налял.

Деди погледна съпругата си.

— Какво каза?

— Чу ме! Престани да съсипваш живота на всички. Днес е Коледа все пак!

— Джулия, съвземи се — просъска яростно той.

Тя отметна глава и се засмя.

— Съжалявам, май се разлудувах. Всички трябва да се държат прилично, нали? Знаем как наказват непослушните.

Деди стана. Дейзи се сви в стола, уплашена от изписалия се по лицето му гняв. Пожела си с цялото сърце мама да млъкне, за да не го ядосва.

Джулия се усмихна на съпруга си и сви нехайно рамене.

— Време е някой да ти каже как стоят нещата. Не преживяха ли достатъчно децата ти? Разведе се с горката им многострадална майка, защото ти се прииска промяна. Нещо по-изискано, за да придаде блясък на родословното ти дърво. Дейнджърфийлдови не бяха цвете за мирисане, нали, особено заради незаконния ти брат? Затова избра мен. — Тя удари с юмрук в гърдите си. — И аз паднах в капана. Винаги съм била идиотка! Какво й беше на предишната ти съпруга, а? Аз ще ти кажа. Произхождаше от здрав селски род, също като теб, и ти не я понасяше заради това. Но баща ти я беше избрал и докато беше жив — и съсипваше живота на всички също като теб — беше длъжен да правиш каквото поиска.

Юмруците на Деди се свиха и той се втренчи в съпругата си изпод настръхналите си, сключени вежди.

— Млъкни! — изръмжа.

— Иначе какво? — извика Джулия и в очите й просветна странно веселие. — Е? Какво ще направиш? С дълги ръкави, висока яка и грим… ще прикрия синините?

— Пияна си. Махай се оттук! Веднага!

Тя наклони кокетно глава и примигна.

— Да пропусна прекрасната коледна трапеза? Как бих могла?

Той хвърли салфетката си върху масата и изрева:

— Излез! ВЕДНАГА!

Дрейк се появи като по чудо до Джулия, хвана я деликатно под ръка и я вдигна.

— Махни си ръцете от мен, нещастнико! — изпищя тя и се опита да го отблъсне, но не можеше да мери сили с иконома. Тя се взря яростно в съпруга си.

— Проклетите ти главорези винаги ти вършат мръсната работа, а?

— Заведи я горе, Дрейк — нареди Деди. — Заключи я в спалнята с бутилка водка. Гадната алкохоличка очевидно мечтае за това.

Джулия побеля като платно и онемя от яд. Дрейк я издърпа от стола, но тя успя да си освободи ръката. Скъса инкрустирания с диаманти часовник върху китката си и го захвърли към мъжа си в отсрещния край на масата. Часовникът улучи звънко свещника от тежко сребро, отскочи и се приземи в чашата на съпруга й, където потъна на дъното като лъскава риба.

— Това мисля за проклетия ти подарък! — просъска тя, докато Дрейк я теглеше навън. След миг двамата изчезнаха.

Всички се втренчиха в изящното бижу, което плуваше във виното.

Дейзи усети, че ръцете й треперят. После забеляза, че Сара плаче. Лицето на Уил изглеждаше каменно, но очите му издаваха колко е потресен от сцената, разиграла се току-що. Уил и Сара не изпитваха топли чувства към мащехата си; отнасяха се любезно с нея, но личеше, че просто изтърпяват присъствието й. От своя страна Джулия се стараеше да ги отбягва. Сега обаче ги бе защитила и явно щеше да плати прескъпо за това. Уил стисна устни.

Докато наблюдаваше как сестра й плаче, Дейзи изправи рамене.

„Татко няма да ме види така“ — зарече се яростно тя. Познаваше достатъчно баща си и знаеше, че слабостта на Сара ще го разгневи още по-силно. Той мразеше децата му да проявяват страх и винаги се успокояваше по-бързо, ако покажеха силен дух, дори с цената да понесат наказание. „Не и мен. Мен не ме наказва.“ Вярно беше. Дейзи не беше прекрачвала границата — поне пред него — за да заслужи наказание.

Баща им извади часовника от чашата с вино и го хвърли върху масата. Избърса мокрите си ръце в покривката, седна с каменно лице и отново сложи салфетката върху скута си. Взе вилицата и бодна парче сьомга. Цареше гробно мълчание. Чуваше се само звънът на среброто върху порцелана и приглушеното хлипане на Сара. След няколко секунди той не издържа.

— Престани да хленчиш! — изкрещя и захвърли вилицата. — Чуваш ли? Млъкни!

Сара подскочи от страх и събори кристалната си чаша за вино, която Дрейк беше напълнил с бъзов сок. Тя се преобърна бавно, удари се в сребърната купа с лед и се счупи. Покривката се намокри; кристалчетата заблестяха върху нея като скреж.

Дейзи ахна. Сара се втренчи в бъркотията, ужасена от стореното. Баща им скочи отново, вече наистина беше разярен. Тръгна към Сара и я сграбчи за раменете.

— Защо си толкова непохватна? — изкрещя той. Очевидно гневът му, трупан цяла сутрин, щеше да се излее върху нея. — Глупава, тромава крава! Проклетата ти майка е виновна! Джулия е права, тя е селяндурка. Ти също! Погледни се! Дори не приличаш на Дейнджърфийлд с тази противна коса!

Сара изглеждаше вледенена от страх, с ококорени очи и зейнала уста.

— Върви! — извика той. — Качвай се горе и се махай от очите ми!

— Не смей да я докоснеш! — Дейзи погледна към Уил, който скочи на крака. — Не я пипай!

Лицето му беше побеляло, луничките му приличаха на бледи петна. Извисяваше се в цял ръст, изопнал широките си рамене. Мускулите, добили желязна сила благодарение на гребането, се очертаваха под сакото. Внезапно бе заприличал повече на мъж, отколкото на момче.

— Не се меси! — изръмжа Деди, но пусна раменете на дъщеря си. — Сара! Качвай се горе! Веднага.

Уил вдигна ръка.

— Стой тук, сестро. — Погледна предизвикателно баща си. — Сара няма да ходи никъде.

— Как смееш? — озъби се Деди. — Ти си нищо и никакво момче! Със сестра ти ще правите каквото ви се казва! Разбра ли?

— Не — отвърна упорито Уил. — Нямаш право да ни заповядваш. Ти си ни баща, не си диктатор.

Деди се задъха и лицето му поаленя. Стовари юмрук по масата и кристалните чаши издрънчаха.

— Ти… ти… ще ми се подчиняваш! Ще изпълняваш каквото ти казвам! Не разбираш ли, че без мен нямаш нищо? — Той махна към тавана. — Онова модерно оборудване горе, глупави компютри за хиляди лири… аз съм го платил! Всичко, което имаш, всичко, което притежаваш, всички проклети идеи, които училището ти е втълпило… аз съм ги платил!

— Не си — изрече спокойно Уил. Колкото повече се разяряваше баща му, толкова по-спокоен изглеждаше той, сякаш извличаше сили от бащината ярост. — Дядо ги е платил.

Дейзи извърна механично очи към портрета на Джоузеф Дейнджърфийлд, окачен на почетно място на стената. Джоузеф Мжареч, напуснал Чехословакия през двайсетте години на XX век и дошъл да търси щастието си в Англия, беше станал английски джентълмен — или поне се беше опитал да стане. Променил фамилията си, купувал скъпи къщи, организирал пищни приеми и изпратил сина си да учи в гимназия и в Кеймбридж, но така и не го приели с отворени обятия. Акцентът, все още доловим въпреки усилията да го прикрие, и недодяланите обноски затваряли вратите на висшето общество.

Дядо й беше починал, преди тя да се роди, но Уил и Сара го бяха виждали.

— Какво каза? — попита задавено баща им.

— Чу ме. Дядо е спечелил парите. Ти просто черпиш от тях. Основал е и попечителски фонд за мен и за Сара и когато дойде време да го получим, ще се отървем от теб завинаги. — Момчето се усмихна и лицето му се преобрази. — Всъщност не знам дали ще успея да дочакам момента. Знаеш ли? Писна ми от всичко това. От години се отнасяш към мен и към Сара като с отрепки и разглезваш малката си галеница.

„Говори за мен! — помисли си изумено Дейзи. — Разглезена ли съм?“

Деди зяпна, а Сара изгледа уплашено Уил.

— Мислиш, че не забелязваме? — Усмивката на Уил се стопи и лицето му се вкамени отново. — Държиш се, сякаш сме нищожества… Хора, които можеш да захвърлиш като дрипи, ако някой друг те привлече. Както си постъпил с мама. Е, ще те изненадам. Ние не сме нищожества. Част сме от това семейство и не можеш да ни пренебрегнеш. Дядо го знаеше. Затова вложи семейното състояние във фонд за всички ни. Сигурно те е познавал добре. Прави каквото щеш, Деди! Все ни е едно. Ние сме членове на семейство Дейнджърфийлд точно толкова, колкото и малката ти принцеса и ще получим всичко, което дядо ни е оставил.

Татко беше зяпнал, сякаш не вярваше на ушите си.

Уил пристъпи иззад масата, заобиколи я и застана до сестра си.

— Хайде, Сара. Вече ми дойде до гуша. Да вървим.

Тя погледна първо него, после баща си. Очевидно се страхуваше да помръдне. Уил я улови за ръката.

— Хайде.

Двамата тръгнаха към вратата. Баща им ги проследи с поглед и после тръгна бързо след тях. Дейзи скочи от стола и се втурна след тях. Видя как Уил изважда ключове от огромната порцеланова купа върху масичката в преддверието.

— Какво, по дяволите, правиш? — изкрещя Деди. — Това са ключовете за моя Астън Мартин!

Когато Тед не возеше Деди с ролс-ройса, той летеше със зелената си спортна кола по шосетата, сякаш им е господар.

— Знам — каза любезно Уил. — Винаги съм искал да го покарам и сега ще го направя.

— Наскоро взе книжка! — извика Деди. — Не можеш… не можеш…

— Непрекъснато ми повтаряш какво не мога да правя — каза синът и грабна палтото си от закачалката. — Но знаеш ли? Пет пари не давам! Хрумна ми нещо! Задръж ферарито, което си ми купил за Коледа. Ще направим размяна.

Сара си облече палтото и той отвори вратата. За миг двамата слязоха по каменните стъпала, отвеждащи към алеята. Тед беше докарал татковия Астън Мартин пред къщата, Уил насочи дистанционното към него и вратите се отключиха с покорно щракване.

— Влезеш ли в тази кола, слагам точка! — изкрещя Деди с почервеняло лице. Дейзи се скри зад него. Наблюдаваше сцената и потреперваше в студения декемврийски въздух. — Чу ли? Слагам точка! Смятай, че вече не принадлежиш на семейството!

Уил седна зад волана, Сара се настани до него и затвори вратата. Изглеждаше доста по-доволна, отколкото преди пет минути.

Уил погледна към баща си и се усмихна широко.

— Не мисля, че това зависи от теб, Деди. Съжалявам!

Той завъртя ключа и запали двигателя. След миг колата избоботи, подскочи, поднесе леко по каменната повърхност и се стрелна напред към завоя. Пое по асфалтирания път, заобиколен от варовикови стени, и се насочи към високата порта и към шосето отвъд.

Дейзи стоеше до баща си и наблюдаваше как колата се смалява. Не можеше да повярва. Наистина ли си тръгнаха? Съдейки по думите на Уил — сигурно завинаги.

Баща й също сякаш не вярваше на очите си, вперени в хоризонта, където изчезна колата. Когато стана ясно, че двете му големи деца наистина са заминали и няма да се върнат, той се разтресе от гняв; ръцете му с малки туфички от черни косми се разтрепериха неудържимо. Без да продума, той влезе в къщата и заизкачва стълбите. Дейзи го последва на известно разстояние, питайки се как трябва да постъпи. Той се изкачи чак до мансардата, отредена наскоро за Уил, влезе вътре и затвори вратата. После отвътре долетя трясък — педантично и усърдно той разрушаваше едно по едно скъпоценното оборудване на Уил и превръщаше стаята в руини.