Лулу Тейлър
Златна клетка (22)

22.

Мъжът на рецепцията погледна момичето пред него.

— Да? Какво обичате?

— Аз съм Дафни Фрейзър — каза момичето. Черната й коса беше подстригана късо, кафявите й очи примигваха нервно зад очила с тъмни рамки и беше облечена елегантно в тъмна тясна пола и блуза с волани. — Имам среща с господин Армстронг.

Мъжът въздъхна и взе слушалката да му се обади. Дафни Фрейзър се озърна — фоайето на малкия хотел беше спретнато, но старинният часовник, месинговите свещници и маслената картина изглеждаха овехтели и не му придаваха желания блясък.

Мъжът остави слушалката и каза:

— Готов е да ви приеме. В кабинета е. По коридора, първата стая вляво.

— Благодаря.

Дафни тръгна по коридора и почука на вратата с табела „Управител“. Някой й извика да влезе, тя отвори вратата и видя разхвърлян кабинет с огромно дървено писалище. Имаше купища документи и папки. Зад бюрото крачеше мъж на около трийсет и пет години, притиснал телефонна слушалка към ухото си. Носеше широки панталони от рипсено кадифе и дебела памучна риза с ръкави, навити до лактите. Докато вървеше, кабелът на телефона се увиваше около него. Той я погледна и рече беззвучно:

— Да?

— Аз съм Дафни Фрейзър, господин Армстронг. Уговорихме си среща.

— О, така ли? — Той я погледна. В светлокафявите му очи просветна изненада. — О, да почакайте, моля. Не, не вие — каза в слушалката. — Не говорех на вас… Седнете, моля… Не, не вие! — обясни на човека от другата страна на линията. Погледна Дафни: — Вие. Седнете. — В слушалката каза: — Добре, ще си получите възнаграждението в края на седмицата. Ще се погрижа лично. Да, наредено е, разбира се. Да. До утре. Абсолютно. Отново ви поднасям извинения. Дочуване.

Остави слушалката и въздъхна тежко. После погледна Дафни, сякаш я вижда за пръв път. Намръщи се. Косата му беше в същия оттенък на кафявото като очите. Около широката плешивина на темето му се спускаха меки къдрици, които едновременно го подмладяваха и състаряваха.

— Съжалявам — каза той, — но бихте ли се представили отново?

— Д… Дафни Фрейзър.

Тя стоеше до един стол, не беше сигурна дали трябва да седне.

Армстронг понечи да седне и осъзна, че е оплетен в жицата.

— О… милостиви боже! Какво става тук?

Той се завъртя, опитвайки се да се освободи. Дафни едва се сдържа да не се разсмее. Най-сетне мъжът се освободи и седна. Тя също приседна предпазливо на ръба на стола.

— Така! — Той потри длани. — Да започваме интервюто. Да… — Затършува в купчина документи, извади лист и го огледа. — Това е автобиографията ви. — Пръстите на Дафни стиснаха дръжките на чантата й, но прочетеното явно го задоволяваше. — Да… да… Е, всичко изглежда както трябва. — Той я погледна дружелюбно. — Честно казано, квалификацията ви малко надхвърля необходимото за длъжността. Съзнавате, че ще започнете от дъното, нали? Ще работите като камериерка. Работното време е дълго, а заплащането — ужасно. Защо искате да работите тук? Питам само от любопитство.

— Хотелиерството ми е слабост, затова се дипломирах в тази област. Ще се радвам да започна от най-ниското стъпало, за да натрупам опит.

Армстронг погледна отново автобиографията й и се намръщи.

— Да, но сте изучавали всички аспекти на международното хотелиерство — от финанси до мениджмънт. Обикновено нямам такива изисквания към камериерките! — Той се засмя. — Сигурно е възможно да постъпите на по-висока длъжност в далеч по-голям хотел. Защо искате да работите в „Ескалибур“?

Дафни се усмихна.

— Честно казано, искам да работя близо до майка си. Тя не е добре. Основната причина е местоположението.

— Ясно. Е, няма да броя зъбите на харизан кон. Очаквам да ни напуснете още щом си намерите нещо по-добро, но междувременно е предимство да разполагаме с човек, чийто майчин език е английският. Така… хмм… заплатата е минимална — добави с извинителен тон. — Нямам пълномощия в това отношение. Централата определя възнагражденията. Знаете, че ни притежава по-голяма компания.

— Така ли? — погледна го невинно тя.

— Да. — Той се престори, че разкривява лице от болка. После се усмихна. — Капиталистически копелета на високите етажи. Държат ни натясно. Но получаваме поощрения — здравна осигуровка, вноски за пенсия, платени отпуски и болнични… Е, това са условията. — Той й подаде лист хартия. — Работата е ваша, ако я искате.

Дафни примигна изненадано.

— О! Толкова бързо? Чудесно!

— Няма да крия, че се нуждая от помощ. Всъщност ще бъде прекрасно, ако започнете още днес.

Тя се замисли за миг и отговори:

— Защо не?

Той явно остана очарован.

— Страхотно. Ще ви намеря униформа и готово. Попълнете този формуляр с данните за банковата ви сметка и номера на социалната ви осигуровка и приключваме с формалностите.

— Да се захващаме за работа — каза Дафни Фрейзър.

 

 

След един час, облечена в черна рокля и престилка, Дафни чистеше банята в стая на първия етаж. Гостите бяха напуснали хотела по-късно и бяха оставили страхотна неразбория.

Тя зърна отражението си в голямото огледало над мивката и се стъписа, че вижда себе си. После отклони поглед и се засмя тихо. Свали очилата и примигна, сякаш очите й са възпалени. Прокара пръсти през косата си.

— Е, Дейзи — каза на отражението си. — Дори баща ти не би те разпознал сега.

Почуди се дали изобщо си е помислял за нея, откакто преди две години беше напуснала къщата. Все още помнеше ярко този ден и можеше да си го представи минута по минута, макар че рядко си го позволяваше. Днес обаче нещо я подтикваше да си припомни случилото се, защото бе предприела първата решителна стъпка да достигне желаната цел.

След онзи последен сблъсък тя излезе от кабинета на Деди като зашеметена. Наистина ли смяташе да я прогони? Какво ще прави оттук нататък? Първите й мисли бяха абсурдни: „Ще отида ли на пътешествие с Люси? Какво ще стане с мястото ми в университета? Ще замина ли за Америка? Ами магазините ми за обувки?“

После започна да осъзнава случилото се. Всичко се бе променило. Всичко сигурно в нейния свят беше рухнало. Дори не знаеше коя е.

Дейзи заизкачва стъпалата към стаята си, сякаш не разбира накъде отива и какво ще прави, когато стигне там. После чу вратата на кабинета да се захлопва, чу стъпки по коридора и глас:

— Дейзи?

Обърна се, все още като човек, изпаднал в транс, и видя Маргарет, застанала пред стълбите. Асистентката на баща й се взираше в нея с празни, безчувствени очи. Дори да изпитваше съчувствие към момичето, чийто живот се беше преобърнал, то не личеше по лицето й. Каза:

— Ела в кабинета ми. Трябва да обсъдим нещо.

Маргарет седна в черния кожен стол зад бюрото си и махна на Дейзи да седне. Тя се втренчи изпитателно в по-възрастната жена, която извади бележник, отвори го и взе химикалка. Момичето попита:

— Маргарет… той не говореше сериозно, нали? Ще се успокои, ще го преодолее… Искам да кажа… че аз не съм виновна…

Маргарет повдигна съвършено оформените си вежди.

— Опасявам се, че говори напълно сериозно. Лабораторният тест не греши. Никой не знае чие дете си, но е абсолютно сигурно, че не си негово.

Думите се стовариха върху нея като юмруци.

— Но… аз не познавам друг баща! Той ме обичаше. Как е възможно да ме намрази? Несъмнено бащинството не се изчерпва с някакво си ДНК.

Гласът на Дейзи секна.

— Господин Дейнджърфийлд не смята така. Той смята, че майка ти го е измамила. Ти очевидно си в неведение, но се страхувам, че б… господин Дейнджърфийлд чувства, че си й съучастник. Вече не вижда причина и няма желание да те издържа. Години наред си извличала облаги от семейството му. Опасявам се, че вече няма да продължава така.

Дейзи ахна. Как бе възможно Маргарет да описва положението толкова хладнокръвно, толкова безучастно? Нима не изпитва състрадание? Сигурно си беше въобразила, че по-рано е зърнала съчувствие в очите й. Възможно ли е някой да обвини дете, израснало с човек, когото обича като баща, че е „извличало облаги“? Колко нелепо! Жестоко. Нечовешко.

У Дейзи се надигна гняв и се смеси с шока и скръбта. Тя го остави да избуи — той потушаваше тъгата. „Майната ти — помисли си яростно. — Майната ви на всички.“

— Добре — изрече с възможно най-студен глас. — Обясни ми как ще продължава тогава.

Маргарет й го обясни много ясно — че няма никакви права над имуществото на Дейнджърфийлдови, не може да живее в къщите на семейството, да се храни на трапезата му и да ползва парите му.

Каза й, че трябва да напусне дома на баща си и да му върне всичко, което притежава. Разрешават й да вземе някои лични вещи — дрехи, книги и неща от първа необходимост, — но ценности не може да задържи.

— Колата ти, разбира се, както и скъпите вещи остават тук.

Кредитните карти на Дейзи щели да бъдат блокирани незабавно.

„Пари! — помисли си момичето. — Как, за бога, ще се справя?“ Никога не й се бе налагало да мисли за пари. Нямаше дори банкова сметка. Платинената кредитна карта винаги й беше под ръка — с нея купуваше всичко, което пожелае.

Маргарет се взираше в нея, сякаш четеше мислите й.

— Това, разбира се, повдига темата за парите — каза безучастно. — Ще ти поставим известни условия. Трябва да подпишеш един документ и компанията ще ти изплати известна сума, за да започнеш живота си наново. Жест на добра воля. — Изгледа строго Дейзи над рамката на очилата си. — Никакъв закон не ни задължава да ти отпуснем средства. Ще го заявиш писмено, когато подпишеш договора.

— Ами ако не го подпиша? — попита предизвикателно Дейзи.

— О, мисля, че не съществува такава възможност. — Устните на Маргарет се извиха в сурова, безрадостна усмивка. — Ще бъде много глупаво да откажеш. Казвам го само за твое добро. Нищо няма да постигнеш, ако се опълчиш на господин Дейнджърфийлд. Напротив — ще изгубиш много. Препоръчвам ти да приемеш парите срещу съответните условия. — Тя извади няколко листа от черна папка и ги побутна по бюрото към Дейзи. — Прочети договора. Ще видиш, че сумата е щедра с оглед на обстоятелствата. Ще ти стигне за ново начало.

Дейзи погледна напечатания текст. Явно подготвяха плана си от известно време, щом бяха написали дори договора, лишаващ я завинаги от живота й. Тя се засмя горчиво.

— И как ще обясни татко какво се е случило с мен?

— Заминала си да учиш и да пътешестваш — сви рамене асистентката. — Хората скоро ще научат, че не бива да задават въпроси. Ще разберат, че между теб и господин Дейнджърфийлд е настъпил разрив. Непреодолим разрив.

— С оглед на татковата предистория версията ще звучи правдоподобно, предполагам — каза Дейзи. Взе договора и се изправи. — Ще го прочета на спокойствие.

— До утре сутринта трябва да си напуснала. Господин Дейнджърфийлд не искаше да оставаш под неговия покрив тази нощ, но аз го убедих, че така е справедливо.

— Кажи му да не се безпокои — отсече Дейзи. — Няма да стоя на място, където съм нежелана. Ще ти се обадя, когато прочета договора. — Обърна се и тръгна към вратата, но добави: — Всъщност няма да уча, нали? Мястото ми в Браун…

— … е освободено — довърши Маргарет вместо нея. — Ръководството на университета е уведомено, че средствата за обучението ти са оттеглени. Ако поискаш, ще кандидатстваш със собствени средства.

На устните й отново се появи злобната усмивка.

— Да, разбира се — каза Дейзи и излезе от кабинета, без да поглежда повече назад.

Озовала се на сигурно място в стаята си, тя се разтрепери неудържимо. Краката й се подкосиха. Свлече се на стола и тялото й се разтресе. Едва след трийсет минути успя да се овладее с усилие на волята. „Не разполагаш с много време — каза си. — Трябва да измислиш план.“

Никога не се беше чувствала толкова самотна.

Остави договора върху масата и зачете, налагайки си да се съсредоточи. Условията бяха кристално ясни. Отсега нататък не биваше да контактува със семейство Дейнджърфийлд. Щяха да й предоставят акта за раждане и паспорта, както и банкова сметка на нейно име, при условие че в едногодишен срок промени фамилията си. Не беше необходимо да уведомява адвокатите на Дейнджърфийлд каква е новата й самоличност. Подписвайки и приемайки условията, се съгласяваше никога да не разкрива публично нищо за случилото се, както и подробности за състоянието и начина на живот на семейството. Направи ли го, трябваше да върне получената сума. Щяха да й позволят да вземе лични вещи, но нищо на стойност над хиляда британски лири.

В замяна в банковата сметка на нейно име щяха да бъдат приведени петдесет хиляди британски лири.

„Петдесет хиляди!“ Тя прехапа устни. Месечната сума, която й отпускаха за дрехи, беше петнайсет хиляди. Колко време ще успее да живее с тези петдесет хиляди? Колко ли струват нещата в реалния свят?

Някой похлопа на вратата. В стаята влезе слуга с два празни куфара от обикновена тъмносиня кожа.

„Не ми се полага Луи Вюитон“ — отбеляза тя.

Благодари на мъжа, който остави куфарите и излезе. „Знае ли персоналът? Обзалагам се, че знаят. Вероятно са научили преди мен.“

Сега трябваше да реши какво да вземе, какви дрехи ще й трябват, какви обувки, какви книги, какви спомени от живота, с който щеше да се сбогува завинаги.

При тази мисъл я обзеха ужас и тъга. Тя закри лице с длани и заплака.

Осем часа по-късно, когато часовникът отброяваше минутите до десет, Дейзи влезе в кабинета на Маргарет. Асистентката я чакаше. Изглеждаше точно така, както когато се разделиха сутринта.

— Готова съм да подпиша — вирна брадичка Дейзи. — Но и аз имам няколко условия.

Жената я погледна въпросително.

— Да?

— Искам да задържа мобилния си телефон с предплатен договор до края на годината.

Маргарет кимна.

— Добре.

— И искам това. — Тя извади красива черно-бяла снимка на майка си в голяма сребърна рамка.

— Не мисля, че господин Дейнджърфийлд ще настоява да я задържи — каза хладно Маргарет.

— И… — погледна я предизвикателно Дейзи — искам сто хиляди, не петдесет.

След кратко мълчание Маргарет отвърна безучастно:

— Добре. Ще уредя въпроса. А сега се налага да проверя багажа ти. За да се уверя, че не вземаш вещи, които не ти принадлежат.

— Разбира се.

Дейзи се втренчи в другата жена. Маргарет бе приела твърде бързо сумата, която й поиска. „Щеше да се съгласи на повече. Трябваше да преговарям по-упорито.“ Но студеният твърд предмет, пъхнат в чашката на сутиена й, притисна гръдта й и й напомни, че няма да си тръгне с празни ръце.

— Ще извикам свидетел да подпишем документа.

Маргарет изглеждаше доволна, сякаш е очаквала далеч по-сериозни неприятности и се радва, че опасенията й са се опровергали.

След двайсет минути Дейзи се отказа официално от всички права над наследството на семейство Дейнджърфийлд. След трийсет минути напусна завинаги бащиния дом.