Лулу Тейлър
Златна клетка (53)

53.

Новите хотели на „Крейвън“ бяха почти напълно готови да посрещат гости. Дейзи трябваше да загърби временно тревогите си, за да се съсредоточи върху финалните приготовления. Посещенията на Джон Монтгомъри и на другите директори минаха много добре; всички единодушно я похвалиха за положения труд и за отличната организация, спестила средства и време.

— Поздравления! — каза й топло Джон. Бяха в кабинета му и уточняваха последните подробности. — Имаш вроден талант за тази работа, Дафни. Всеки би си помислил, че хотелите са ти в кръвта. Браво!

— Благодаря, Джон. Знаеш ли вече кой ще дойде на партито в „Грей Хауз“? Всичките ми колеги, както и най-добрите ни клиенти и снабдители са поканени, но се питах…

— Дали ще дойде и някой от централата? — довърши усмихнато Джон. — Разбира се. Искаш всички важни клечки да видят какво си постигнала. Съвсем разбираемо е. Всъщност току-що чух, че двама директори ще дойдат със сигурност — Карън О‘Мали и Дарли Рос. Появата им е истинска чест за нас.

— Чудесно! — възкликна Дейзи, поруменяла от задоволство. — Много се радвам.

Дейзи остана до късно през нощта, бродейки в интернет с помощта на всички ориентири, които успяваше да открие.

Дарли Рос беше главната й цел. Ако смяташе да стигне до върха, той беше човекът, на чиято помощ трябваше да разчита. Странна беше мисълта, че ако бе останала в предишния си живот, щеше просто да се катапултира до най-високата точка, вероятно като шеф на Рос. Но така беше по-добре. Сега знаеше наистина как работят хотелите. Снимката на Рос беше публикувана на уебсайта на компанията. Той изглеждаше непретенциозен мъж около петдесетте с прошарена, късо подстригана коса. Кратката му биография съдържаше само обичайната скучна информация, но Дейзи бе сигурна, че той е разковничето.

— Да видим какво ще открия за теб…

След час-два знаеше за господин Дарли Рос много повече, отколкото той би предположил — и пожелал.

„Грей Хауз“ изглеждаше великолепно. Гирлянди от късни рози обрамчваха вратите и прозорците, а реставрираният фонтан бълбукаше пред входа. Градината беше благоуханна и приветлива, осветена от стотици малки фенери, които вечерта щяха да засияят още по-ярко. Сервитьорите се движеха дискретно между гостите и предлагаха шампанско и канапета.

Дейзи се беше облякла както подобава за случая — в къса коктейлна рокля „Оскар де ла Рента“ от черна дантела над коприна в телесен цвят. Трябваше да изглежда безупречно. Млада, но не неопитна и наивна; умна и изтънчена, но категорично не лекомислена и повърхностна. Заговаряше гостите, отделяше повече време на снабдителите и на онези, които искаше да предразположи, но същевременно не изпускаше от поглед наистина важните хора — директорите от „Дейнджърфийлд“.

„Всички пътища водят към Рим — помисли си тя. — Ето го и Джон. Разговаря с Карън О‘Мали, ако си спомням правилно снимката й от сайта на компанията. А онази посребрена глава сигурно е на Дарли Рос…“

Тя помоли за извинение събеседниците си и си запроправя път през множеството. Усмихваше се на гостите, които познаваше, но не спря, докато не приближи до Джон.

— А, Дафни, точният човек! — възкликна ведро той. — Ела да те запозная с хората от „Дейнджърфийлд“. — Той посочи жената вляво от него в елегантна черна рокля и с обувки с високи като кокили токчета. — Карън О’Мали.

— Приятно ми е — каза Дейзи.

Карън се усмихна.

— И на мен! Джон очевидно ти е голям поклонник.

— А — продължи той — това е Дарли Рос, изпълнителният директор. За нас е чест, че си тук, Дарли.

Дейзи огледа изпитателно лицето на директора. „Не изглежда толкова благонадежден — помисли си. — Изненада, изненада!“ Той я стрелна с очи:

— Значи ти си блестящото младо попълнение, за което слушаме непрекъснато? — Кимна към хотела. — Много съм впечатлен. Харесва ми какво си направила.

— Радвам се — отвърна тя, надявайки се тонът й да е предал точната доза увереност, съчетана със скромност. — Наслаждавах се на всеки миг.

Усмихна му се ослепително. Трябваше да я хареса. Да й повярва. Време беше да пусне в ход обаянието си.

След два часа и половина Дарли Рос беше приятно замаян. Поглъщаше чаша след чаша шампанско и гласът му се извисяваше все по-гръмко. Другите се разпръснаха и накрая само Дейзи остана да му прави компания. Той й заобяснява колко добре се развива отделът му.

Тя го слушаше, усмихваше се, съгласяваше се, ласкаеше го и се опитваше да му развърже езика. Вече беше забелязала одобрителните искрици в кървясалите му очи и се стараеше да не дава вид, че флиртува, за да не създаде погрешно впечатление. Това щеше да поусложни положението.

„Мисля, че настъпи моментът да задвижа нещата“ — реши тя, когато Дарли пресуши поредната си чаша. Усмихна се и каза невинно:

— Разкажете ми за проекта за шотландския курорт. Чух, че е грандиозно начинание. Голям комплекс за голф сред удивителна природа.

Той замълча, вперил поглед в дъното на чашата си.

— Да — каза след малко. — Един от най-мащабните ни и вълнуващи проекти.

— Но… сте срещнали известни проблеми, нали? С покупката на земята?

Дарли се намръщи.

— Откъде знаете?

— Прегледах плановете във файловете на „Крейвън“. Но когато проучих по-подробно проекта, открих, че има прът в колелото и осъществяването му се бави.

На лицето му се изписаха различни чувства. После той й довери:

— Да, вярно е. Опитвам се да не разгласявам историята. Загазили сме, честно казано.

— Очевидно сте се изправили срещу много упорит противник.

Дарли въздъхна.

— Явно сте осведомена… Но да, всичко зависи от някакъв проклет рибар. Вече сме купили голям парцел земя, получили сме всички разрешителни и какво ли още не. Раздадохме цяло състояние на бюрократите и на собствениците на земята. Предложихме много щедра сума на местните и повечето приеха предложението ни. Но един кучи син иска да прецака всичко. Има къщурка и малко земя точно по средата на парцела ни. Орнитолог е или природолюбител или нещо такова. И отказва да продава. По дяволите! За какъв се мисли този нещастник? — просъска Дарли. — Много лошо ме прецаква… — Поклати глава; лицето му беше станало пурпурно. — Съсипва ми целия живот. — Присви устни и очевидно се опита да се овладее. Погледна към Дейзи, сякаш едва сега осъзнава, че тя го слуша съсредоточено. — Не биваше да говоря така — промърмори и отмести поглед.

— Изглежда сте си навлекли големи неприятности — каза утешително тя. — Може би ще успея да помогна?

— Много мило от ваша страна, но как? — изсумтя Дарли.

Тя го изгледа спокойно.

— Имам чувството, че положението е по-тежко, отколкото го представяте.

Той зяпна.

— Всъщност мисля, че е почти безизходно. — Тя му се усмихна. Сега беше готова да си изиграе козовете. — Дали да не дойда в Лондон, за да го обсъдим? — Той се втренчи смаяно в нея. — Е, ще ви се обадя и ще си уговорим среща следващата седмица. А сега, Дарли, да се присъединим към другите гости.