Лулу Тейлър
Златна клетка (60)

60.

За пръв път в живота си Коко беше щастлива.

Мислеше, че е била щастлива с Джамал, но сега разбираше, че тогава е изпитвала само бледа сянка на чувството, окрилило я сега. Спомнеше ли си за момичето, обикаляло квартала под ръка с главатаря на наркобанда, не усещаше предишния копнеж да се върне отново там. По-скоро съжаляваше предишното си аз.

— Какво, по дяволите, си направила с Уил? — попита я смаяно Ксандър. — Той е работохолик, а не съм го виждал да влиза в кабинета си дни наред.

Коко се усмихна и сви рамене. С Уил бяха погълнати един от друг. Не оставаше време за работа и за каквото и да било, освен за споделеното желание да са заедно.

Тя се беше преместила в голямата къща при Уил след вечерта, когато се целунаха за пръв път. Следващият ден беше странен — събуди се, питайки се дали не е сънувала предишната нощ. Излезе да закуси на терасата. Чувстваше се неловко, но Уил дойде при нея, усмихна й се с неустоимата си усмивка и я целуна. Тогава тя разбра, че всичко е както трябва. Загърби сивия, еднообразен свят и прекрачи в нов, изпълнен с бодрост и чувствена наслада. Тялото й пламваше от желание само при вида на силните му ръце, стиснали чашата с кафе; горещ копнеж свиваше сърцето й, когато погледнеше стройните му бедра или усетеше докосването на глезена му под масата. Не откъсваше очи от устните му, питайки се колко ли ще чака, преди да ги докосне отново.

И дума не можеше да става да отложат втората нощ. Към края на привидно спокойния ден, през който лежаха край басейна, и двамата бяха врящи гърнета от неудържимо желание.

Ксандър долови искрите — невъзможно беше да не ги усети — и очите му се стрелкаха ту към единия, ту към другия, следейки зорко как върховете на пръстите на ръцете и краката им използват всеки повод да се докоснат. След вечеря той им съобщи с многозначителна усмивка, че ги оставя насаме. Искал да си легне рано. Намигна съзаклятнически на Коко и се скри в къщата за гости. След миг влюбените се прегръщаха, жадни да утолят страстта, разпалвала се през деня.

Уил я заведе в просторната си спалня. Бели щори закриваха стъклената стена, криейки ги от градината горе. Широкото му, ниско и дълго легло в японски стил ги очакваше, подканващо като девствен сняг. Без да губят секунда, те се отпуснаха върху него. Не искаха да се разделят, дори за да се съблекат. Уил смъкна тениската си през главата, а Коко заразкопчава роклята си с треперещи пръсти. Когато останаха по бельо, темпото се промени — започнаха да се наслаждават на усещането на твърдата му плът, притисната към нейната мека и податлива кожа.

— О, Коко… — прошепна той и прокара длан по кадифените й гърди. — Божичко… колко си красива.

Тя наистина се чувстваше красива. Усещаше, че Уил ще й се любува — от върховете на пръстите, до миниатюрния овал на ухото й, от твърдите, розови зърна на гърдите й до стройните й хълбоци.

Когато вече не можеха да чакат, свалиха и последните ефирни бариери помежду си. Той проникна в нея и Коко пое дълбоко дъх — беше огромен, възбуден до краен предел. Най-сетне не ги делеше нищо. Прелестното усещане я заля като вълна, от очите й бликнаха сълзи, макар че изпитваше неземно удоволствие.

Нямаха насита. Той достигаше сякаш самата сърцевина на съществото й, но тя го искаше още повече, още по-дълбоко. Накара го да легне по гръб и го възседна, за да го усеща колкото се може по-навътре. Изви се назад, прокарвайки леко пръсти по бедрата му и по меката плът под пениса му.

Когато стигна предела, той я обърна по гръб и проникна в нея, този път по-бързо и по-силно, завладян от непреодолимо желание. Тя хапеше раменете и врата му и галеше ръцете му. Насладата беше непоносима, слабините й излъчваха нетърпима горещина. Отложеше ли още малко края, щеше да полудее. После я понесе величествена стихия, завъртя я и я запрати в бездните на екстаза.

Когато отвори очи, имаше чувството, че е изпаднала в несвяст и отново идва в съзнание. Уил беше все още в нея. Те впиха очи един в друг и се засмяха тихо. Нямаше нужда от никакви думи.

Докато нощта отминаваше, те лежаха будни и разговаряха, а призори Уил вдигна щорите и слънчевите лъчи окъпаха леглото в злато. Той продължи да й разказва за детството си и за бурните си отношения с грубия си, тираничен баща. Виждайки цялата история през очите на момченцето от филма, тя започна да я разбира от друг ъгъл. Това момче не беше егоистичният, неблагодарен син, който Маргарет й беше описала. То търсеше обич и съчувствие и се беше почувствало жестоко наранено, когато баща му се бе развел с майка му и бе довел друга жена, без дори да го обсъди с децата си. И после, когато новото бебе се беше родило…

— Беше ми толкова трудно — каза тихо Уил, преплел пръсти с нейните. — Той я обожаваше, както никога не бе обичал нас. Щом се роди, ние сякаш не бяхме от значение. Мразех я заради това… или поне се опитвах да я мразя. Отнасях се лошо с Дейзи, но не беше виновна тя. Тя не би могла да забрани на Деди да я глези и всъщност беше сладко момиченце. Той й възлагаше огромни надежди. Сигурно е рухнал, когато я е загубил. Беше готов да влезе в огъня заради нея. Сега се чувствам ужасно, че се отнасях така към Дейзи. Истината е, че я потърсих точно преди да умре. Наех детективи да я намерят. Носеха се слухове, че пътешества, но в Тайланд — и не само там — нямаше и следа от нея. — Той поклати глава. — Сякаш беше потънала вдън земя. Дори писах на баща ми. Настоявах да ми каже къде е, но, разбира се, не получих отговор. После тя наистина изчезна. — По лицето му се изписа тъга. — Чувствам се толкова виновен. Ако я бях открил по-рано, сигурно щях да я спася. Щях някак си да предотвратя инцидента.

Коко го погали по рамото.

— Не си виновен ти.

Той се усмихна и я целуна и болката в очите му се стопи.

Помоли я да му разкаже за себе си и тя му разказа благовидна история за детство в семейство от привилегированите слоеве на средната класа. Съчини си живот, за какъвто винаги беше мечтала. Приписа си образование, което беше пропуснала, и кариера — работното място я очакваше в Лондон и това бяха последните й месеци свобода, отдадени на пътуване без задължения. Частица от нея съзнаваше, че така си поставя подмолни камъни, но й беше все едно, стига да постигне желаното сега — Уил и дните и часовете, отредени й да му се наслади. Когато получи имейл от Маргарет, която я питаше кога да очаква информация, Коко й написа кратък уклончив отговор и повече не си отвори пощата.

Една нощ, докато лежаха прегърнати, Уил й разказа за кампанията, която беше повел срещу баща си. Тя слушаше застинала и едва се удържаше да не сложи пръст на устните му и да спре потока от думи. Страхуваше се, че узнае ли всичко, рано или късно ще се изправи пред избор. Знанието беше риск. Но не го възпря. Слушаше как Уил описва семейните тръстове, основани от дядо му, и споделя подозренията си, че попечителите им са марионетки на баща му, които му позволяват да използва огромни суми за собствени цели — пари, предназначени за бъдещите поколения.

— Не знам със сигурност къде са отишли тези средства, но имам известна представа. Той основа някаква смахната фондация „Дейнджърфийлд“ и подозирам, че всичко се влива там. Но ще го спра. Задвижил съм машината. Ще го изправя пред съда, ако се наложи, и Сара ще ме подкрепи. Няма да му разрешим да се отнася с нас, сякаш не съществуваме. Вече не. Ако Дейзи беше жива, навярно щеше да се присъедини към нас. Затова я търсех — да разбера дали знае какво става. Но всъщност се съмнявам. Тя никога не би прозряла, че колосът, когото боготвори, е с глинени крака.

— Мислиш ли, че си способен да го спреш? — прошепна Коко, почувствала се изведнъж като предателка.

— Поне ще се опитам! — каза мрачно Уил.

Коко се втренчи в мрака, питайки се как да постъпи сега. „Не мога да го предам. Няма да го предам“ — каза си.