Лулу Тейлър
Златна клетка (23)

23.

— Дами! Дами! — плесна с ръце Роберто и звукът отекна в студиото.

Момичетата застинаха и го погледнаха. Той поклати възмутено глава.

— Не така! — извика. — Вижте ме отново. Ще ви покажа.

Той изпълни няколко бързи стъпки и завърши с висок скок и широко разперени ръце.

— После се усмихвате — уточни. — А сега още веднъж!

Коко спря, задъхана от изтощение, но изпълнена с възторг. Ако зависеше от нея, щяха да танцуват по цял ден. Усещането беше толкова прекрасно; само така забравяше колко окаян и ужасен е животът й. Надяваше се само Роберто да не се разочарова, че не е обучена танцьорка като другите. Беше прекъснала уроците преди години и оттогава бе танцувала само в клуба. Бланш вече се беше отказала, защото не издържа на постоянните критики на Роберто и на дисциплината, изискваща се, за да научиш сложна хореография.

Сега трупата изглеждаше по-синхронна, но беше неприятно, че изгуби приятелка, защото другите момичета се държаха враждебно с нея. Понесоха се слухове, че Коко работи в стриптийз клуб. Затова я отбягваха, гледаха я отвисоко и не й говореха. Знаеха обаче, че е близка с Роберто, и се стараеха да прикриват презрението си.

„Все ми е едно“ — помисли си Коко, когато се върна в изходно положение. Другите бяха професионално шлифовани, но тя ги догонваше бързо. Ритмичните танци й куцаха и тя се упражняваше вкъщи на кухненския под, потропваше и се опитваше да усъвършенства стъпката „пета — пръсти“. Беше важно да успее — оставаха им три седмици до представлението и щяха да го изпълнят само веднъж. Роберто й беше направил услуга. Покани я да участва, защото знаеше, че щедрото заплащане за спектакъла й е необходимо, и тя не искаше да го разочарова.

— Луда си да работиш толкова много — казваше й Бланш, когато дойдеше в клуба, вече изтощена от следобедната репетиция. — Ще изкараш същите пари от една нощ с мен! И няма нужда да репетираш!

— Да, знам, сигурно съм луда — усмихваше й се Коко, но освен Роберто имаше и друга причина да работи толкова усърдно.

Искаше да се измъкне от клуба и от този живот и навярно танците щяха да й помогнат. Работата не я плашеше. Всъщност я предпочиташе пред долнопробните зрелища в клуба и начина, по който клиентите я възприемаха — като парче плът. Надяваше се след това да си намери място в истинска танцова трупа. Беше чувала другите момичета да говорят по време на почивките. Явно имаше много работа в света на танците — някои момичета се явяваха на прослушване за клипове на популярни песни или за филми, където плащаха добре.

Това стимулираше Коко да работи още по-упорито и да усъвършенства наученото. Упражняваше стъпките толкова усърдно, че накрая можеше да ги изпълни дори насън.

Роберто изключи музиката.

— Добре, момичета — проехтя гласът му в студиото. — Достатъчно за днес. Прибирайте се вкъщи. Утре елате по-рано. Трябва да пробвате костюмите. Всяка има по три екипа за представлението. Разбрано? Чао, дами, чао!

Момичетата се втурнаха към дрехите си и се заобличаха, бърборейки. Сложиха си палтата и се разотидоха.

— Коко.

Тя тъкмо си обуваше джинсите върху трикото. Вдигна глава.

— Да?

— Искаш ли да изпием по едно кафе?

— Разбира се.

Излязоха заедно от студиото и се запътиха по задните улички към „Ковънт Гардън“ към кафене, където Роберто често се отбиваше. Имаше малка градина за пушачите.

— Този спектакъл може да е голям удар, знаеш ли? — довери й, докато вървяха.

— Мислиш ли? — отвърна сдържано тя.

Не бе споделяла амбициите си с него. Все пак той работеше в клуба, макар и само за да допълва доходите си от студиото, и Коко се опасяваше да не каже на Сам, че в главата й се въртят идеи за по-престижна кариера.

Той кимна.

— Да, трябва да се възползваш. Може да не ти се удаде друга възможност.

— Как така? Това е най-обикновено парти, нали?

— Хмм… да.

Стигнаха кафенето, влязоха и си поръчаха чай. Взеха чашите и се настаниха в градината, за да пушат на спокойствие.

— Е? — настоя заинтригувано Коко. — Нали ми каза, че е частно парти и човекът искал да включи танци и певица.

— Да. Хейли. Пее в стил Рита Хейуърт със сексапилен, дълбок глас.

— Рита коя? — сбърчи чело Коко. Мразеше, че пак се натъква на тема, издаваща невежеството й.

— Известна червенокоса холивудска звезда от 40-те и 50-те. — Роберто махна с ръка да покаже, че няма значение. — Но не става дума просто за старомодно парти. Чувала ли си името Дейнджърфийлд?

Коко поклати глава и отпи от чая.

Роберто я погледна многозначително.

— Дейнджърфийлдови са много богати. Свръхбогати. Не знам как са натрупали състоянието си, но е огромно. А това парти е за рождения ден на стареца. Май навършва шейсет.

— Аха… — Тя дръпна от цигарата си. — Предположих, че е нещо такова. Искам да кажа… след като ще ни закарат с автобус дотам и ще ни настанят в хотел… Досетих се, че е някой богаташ.

Вече изгаряше от любопитство да види как живеят богатите.

— Да. — Роберто се приведе съзаклятнически към нея. — Важното обаче е, че там ще има и много други преуспели хора. Богаташи. Около шейсетгодишни. Вероятно отегчени от съпругите си и готови да я заменят за нов модел.

— А… схващам — засмя се Коко. — Мислиш, че трябва да уловя на въдицата някое богато татенце?

— Защо не, скъпа? Изглеждаш добре, наистина секси и си млада и очарователна. Танцуваш като ангел. На мнозина ще им потекат лигите, без майтап! Ние с теб знаем, че не можеш да останеш завинаги в клуба. Трябва да помислиш за бъдещето си.

— Мисля. Исках да опитам да стана танцьорка… ако… ако съм достатъчно добра?

— Скъпа, добра си, разбира се! Не ме ли чу какво казах току-що? Но, скъпа, светът е пълен с амбициозни танцьори. — Роберто забели очи и разкриви театрално лице. — Животът на танцьора е много труден и на трийсет и три си свършен! По-лесно е да заложиш на сигурно и да се омъжиш по сметка. И аз не бих отказал, ако някой богаташ ми предложи. Просто ти предлагам. Помисли си. Скоро едва ли ще попаднеш пак в зала, пълна с милионери.

Коко се засмя.

— Да, прав си. Благодаря, Роберто. Ще си помисля. Обещавам.

— Как си с парите? — попита я той.

Тя сви рамене.

— Що-годе… Миналата седмица имах няколко добри нощи.

— Тогава си направи хубава прическа, нещо изискано. Имаш прекрасна фигура, но трябва да си в изрядна форма.

— Благодаря! — Коко вдигна длан към разрошената си платиненоруса коса. — Мислех, че ми отива.

Роберто сви устни.

— Разбира се, скъпа. Но ще изглеждаш още по-добре, ако се довериш на професионалист, нали?

Тя се засмя.

— Късметлия си, че сме добри приятели! Иначе лошо ти се пише!

— Казвам го, защото те обичам!

— Да. Знам…