Лулу Тейлър
Златна клетка (72)

72.

Коко напусна апартамента в Южен Кенсингтън с повече съжаление, отколкото очакваше. Тук се чувстваше в безопасност, защитена от всичко във външния свят, белязало детството й.

Когато затвори вратата, се запита дали Уил ще й прости за това, което смята да направи.

Маргарет й беше осигурила жилище, по-луксозно от всяка хотелска стая. Имаше дневна, малък кабинет, просторна баня и дрешник. Багажът на Коко вече беше подреден, когато Маргарет й го показа.

„Ще свикна да живея така“ — помисли си младата жена.

— Прекрасно е — каза.

— Това беше стаята на дъщеря му. Но не се бой, наредихме да я освежат. Сега е доста по-различна отпреди.

Коко обаче потръпна и се опита да забрави този факт. Беше малко зловещо да живее в стаята на мъртвото момиче.

След като показа на Коко новия й дом, асистентката я поведе отново към сутерена, за да уточнят някои подробности от новото споразумение.

Когато Коко прочете и подписа договора, Маргарет плъзна златна кредитна карта по бюрото към нея.

— За теб е.

— Страхотно. — Коко я взе и я разгледа. — Колко е лимитът?

— Лимитът? — удиви се Маргарет. — Хмм… да речем, че според мен няма да успееш да го изхарчиш за един месец. А сега да отидем при господин Дейнджърфийлд.

Деди очевидно се развълнува, когато влязоха в трапезарията, където довършваше обяда си.

— Най-после си тук! Мислех, че никога няма да дойдеш.

— Ето ме, Деди — каза ведро Коко и го погледна.

Това беше новата й задача. Нейният партньор. Призля й при тази мисъл, но се овладя.

Същата нощ Коко се запита дали няма да я изненада, предявявайки претенции към тялото й. Все пак тя беше поредната прищявка, купена да подклажда самочувствието и престижа му. Несъмнено би искал да я притежава.

След вечеря гледаха заедно телевизия в малката дневна. Главата на Деди клюмаше и очите му се затваряха. Нетърпелива да избяга, Коко го целуна по бузата:

— Лека нощ, Деди.

— Лека нощ, скъпа — усмихна й се доволно той. — Ще се видим утре сутринта.

Значи беше вярно. Вече не го блазнеха топлите бедра на ослепителни млади красавици като нея. Възрастта очевидно облагородяваше господин Дейнджърфийлд.

„Ако Уил го види сега, какво ли ще си помисли?“ Коко знаеше, че той все още не се е отърсил от детската си представа за баща си — яростен, избухлив, властен. Пълна противоположност на този кротък старец, задрямал на канапето. Но не биваше да мисли за Уил. Още не беше преодоляла случилото се.

Качи се в стаята си и легна. Това беше животът й сега и трябваше да свикне с него. Все пак тя сама го пожела.

Коко се шляеше из кабинета, докато Деди разговаряше по телефона. Изведнъж забеляза на стената голям квадрат, чийто цвят тъмнееше в сравнение с околната ламперия.

Когато Деди остави слушалката, тя го посочи и попита:

— Липсва ли нещо?

— Не… да… — Той се намръщи. — Имаше нещо. Продадох го. Картина.

— Явно е била голяма.

— Беше, да. Гейнсбъро. Много голямо платно.

— Наскоро ли продаде картината? — попита тя.

— Има ли значение? — подразни се той. — Няма я и толкова. Разгледай Пикасо в дневната, ако искаш да видиш нещо.

— Картината в дневната е миниатюрна — сви рамене Коко, което го разсмя и възвърна донякъде доброто му настроение.

Някой почука на вратата. Влезе Маргарет. Кимна едва забележимо на Коко и тръгна право към бюрото на шефа си.

— Сър, обадиха ми се от централата. Става дума за двама изпълнителни директори.

— Да? — тросна се той, очевидно зает с други мисли. — Кой?

— Не мисля, че ги познавате — Дарли Рос и Дафни Фрейзър.

— Дарли Рос… — Той се намръщи. — Май съм го чувал. Да, познавам го. Но другата не я познавам. Какво става с тях?

— В Сибир са, сър.

Деди погледна сърдито Маргарет:

— Какво общо има това с мен? И какво, по дяволите, правят там?

— Заминали са на полево проучване. Не са докладвали навреме. Обадили са се само веднъж. Рос е съобщил, че е болен от пневмония и ще се върне при първа възможност. От Фрейзър няма никакви вести.

— Хмм… — проточи гневно той. — Да се надяваме, че проучването им ще се окаже ползотворно. Иначе следващата им мисия ще бъде да си търсят нова работа. Това ли е всичко?

След кратък размисъл Маргарет отвърна:

— Да се опитаме ли да открием Фрейзър, сър? В случай че е в беда?

— Няма смисъл. Ако е в беда, рано или късно ще разберем. Ако ли не, ще се появи. Обикновено става така. И после ще я уволним.

— Добре.

Маргарет погледна към Коко, но тя се престори, че не ги слуша, и асистентката излезе да изпълни нарежданията.