Лулу Тейлър
Златна клетка (74)

74.

Естествено, всички смятаха, че Коко е любовница на Дейнджърфийлд. Почти веднага в клюкарските рубрики се появиха статии, намекващи, че „новата приятелка“ всъщност е сексуална партньорка.

Никой не предполагаше, че той се отнася с нея по-скоро като към дъщеря, отколкото към любовница. Възхищаваше се от сексапила, младостта и красотата й по-скоро като собственик на ценна вещ, отколкото като напорист мъжкар. Вероятно знаеше какво мислят околните, но не правеше нищо, за да ги опровергае.

За да се справи с новата роля, Коко се стремеше да остава насаме възможно най-често. Деди Дейнджърфийлд разбираше, че тя трябва да посещава фризьорката и козметичката си и да подновява гардероба си. Но вечер настояваше да е с него. През цялото време слушаше и наблюдаваше внимателно.

Една сутрин минаваше край трапезарията, където Деди закусваше. Отвътре долетя гласът на Маргарет:

— Сър, фондацията се нуждае от допълнителни средства. Професорът ми каза, че е на крачка от забележителни открития. Както обикновено той е в авангарда на науката.

— Какви открития? — попита нетърпеливо възрастният мъж.

— Някои от серумите, които тества, оказват невероятен положителен ефект. Наблюдава се клетъчен растеж и регенерация. Възможно е да се регенерират цели органи. Представете си! Вечна младост, сър! И вие ще я изживеете пръв!

„Ето каква била играта — помисли си мрачно Коко. — Тя е поредната знахарка, която пробутва еликсирите си на богаташи.“ В този момент в коридора се появи прислужница, понесла купа с овесена каша. Коко влезе бързо в трапезарията и видя как Маргарет забива спринцовка в ръката на Деди.

— О, Коко! — възкликна той с грейнало лице. — Тъкмо ми поставят специалната доза. Трябва да пробваш, ефектът е неповторим!

— Някой ден — отвърна ведро тя. — Но предпочитам да изям един портокал. Мразя инжекциите. Пфу!

Маргарет прибра мълчаливо оборудването си и излезе от стаята.

Коко прекосяваше тичешком улиците в Белгрейвия. Връщаше се от Хайд Парк. Обичаше кросовете. Чувстваше се блажено свободна без Деди. При него живееше като в клетка и непрекъснато беше нащрек.

„Няма да е за дълго… Но да видим…“ — казваше си.

Забави ход, когато наближи къщата. Задъхано, отпи глътка от бутилката с вода. След миг щеше да се върне зад златните решетки. Все пак сама си беше избрала този живот. Нямаше право да се оплаква. Ненапразно е казано, че каквото посееш, това ще пожънеш. Замисли се за прекрасните мигове, прекарани с Уил, представи си красивото му стройно тяло, усети вкуса на кожата и устните му, спомни си насладата, която изпитваше с него. „Забрави го! Всичко свърши. Той няма да се върне в живота ти!“ Тази мисъл я изпълни с непоносимо отчаяние и тя сведе безнадеждно глава. Не забеляза облегналия се на оградата мъж. Когато наближи портата на къщата, той пристъпи към нея.

— Коко?

Тя вдигна поглед и видя черни очи и изпито лице с набола тъмна брада.

— Роберто? — смая се тя. После се усмихна. — Божичко! Колко време мина!

— Цяла вечност! — усмихна й се той. — Няма да те целувам. Изглеждаш малко… лъскава.

— О, да. — Избърса с ръкав потта от челото си.

— Слушай, ще ми отделиш ли една минута? Да отидем някъде. Искам да поговорим.

Коко си погледна часовника.

— Разбира се, но не бива да се бавя. Максимум десет минути. Става ли?

— Разбира се. — Той изгледа възхитено внушителното бяло имение. — Добре си се уредила! Браво, кукличке!

— Благодаря. — Тя тръгна с него към градината в центъра на площада. — Не мога да повярвам, че ме откри. Как разбра къде съм?

— Всичко се намира, когато ти потрябва. Онзи ден видях снимката ти във вестника. Беше с човека, на чието парти танцува. — Повдигна вежди. — Май наистина ти провървя там!

— Да. Може и така да се каже.

Внезапно закопня да отидат да пият кафе, да седнат и да си побъбрят като в добрите стари времена. Но нямаше как. Подпряха се на парапета и тя го попита:

— Как вървят нещата при теб?

— Скъпа… — Роберто я улови за ръкава и тя се стресна. — Няма лесен начин да го кажа, затова ще говоря направо. Онзи ден в клуба дойде един човек. Търсеше те, за да ти съобщи, че майка ти… майка ти умира.

Сърцето на Коко подскочи. Обзе я паника. Накрая се засмя тъжно:

— Тя умира от години.

— Да, но сега умира наистина. И иска да те види.