Лулу Тейлър
Златна клетка (73)

73.

Сергей не идваше. Независимо дали искаше или не, нямаше начин да се добере до тях заради снега. Дейзи беше сигурна, че е така. Кристоф не беше толкова убеден.

— Свикнал е с времето тук. Защо да ни оставя да умрем от глад?

— Не се загрижи особено, когато ме похитиха — отвърна Дейзи, но думите на Кристоф я поуспокоиха.

— Ако се стигне дотам — усмихна й се той, — ще изляза в гората да насека дърва и да уловя нещо за ядене.

— Късмет! — пожела му иронично Дейзи. — Не съм виждала живо същество от дни!

Не искаше да мисли за такава ужасна възможност, но вече се тревожеше.

От друга страна, беше истинско блаженство да е обгърната от топлина и щастие като в онези дни, които прекарваха в Нант-и-Прен. Двамата бяха изолирани от света тук и не изпитваха необходимост от нищо повече. Или седяха пред камината, разговаряха и крояха планове, или бяха в леглото, където не успяваха да се наситят на телата си.

— Съжалявам, че толкова дълго бяхме разделени — каза му тя веднъж и го погали нежно по лицето.

— Но ако не бяхме разделени, нямаше да преживеем тази сладка среща — усмихна й се Кристоф и тя разбра, че е прав.

На петия ден дори Кристоф се притесни. Снегът беше спрял, но нямаше никакви признаци, че ще се затопли. Излязоха навън и разчистиха пътека с лопати, но преспите бяха много дълбоки. Понечеха ли да тръгнат по тях, веднага затъваха. Бяха се сгорещили от усилието, когато най-сетне се прибраха вътре.

Кристоф се огледа. До огнището имаше само няколко цепеници, а вече знаеше колко трудно ще е да измине няколкото метра до гората, камо ли да насече дърва.

— Дейзи, колко консерви са ни останали?

Тя отиде в кухнята и се върна с три.

— Две с месо и една с картофи.

Кристоф я повика да седне на канапето до него, улови я за ръцете и я погледна сериозно.

— Време е да вземем мерки. Не може да стоим тук вечно и да чакаме Сергей. Не знаем защо не идва. Вероятно заради времето, но е факт, че го няма. Не искам да умрем тук. Искам да живея дълго и щастливо. С теб, ако е възможно.

Дейзи поруменя, обзета от радостно вълнение, но не продума.

— Часът удари. — Той си нави ръкава и й показа сребърния си часовник с черен циферблат, компас и изпъкнали бутони отстрани. — Знаеш ли какво е това?

— Часовник — отговори тя.

— Да. Но е много специален. Виждаш ли големия бутон отстрани? — Дейзи кимна. — След секунда ще го издърпам и той ще освободи антена, която ще излъчи сигнал за помощ в периметър сто и шейсет километра. Ще уловят сигнала и ще изпратят спасителен отряд.

Дейзи погледна часовника и се засмя.

— Браво! Почти ти повярвах!

— Не се шегувам. Това е „Брайтлинг“ с оборудване на спешни случаи.

— Наистина ли?

Той кимна и се усмихна. Наклони китка, за да й покаже надписа „хронометър за извънредни случаи“.

— Скъпо устройство, изработено за пилоти. Грози те сериозна глоба, ако алармираш спасителната служба безпричинно, но мисля, че положението ни е достатъчно критично. — Той погледна часовника. — Имам го от времето, когато пилотирах.

Дейзи взе възглавница и го замери с нея.

— Защо не си ми казал досега?

Кристоф се засмя и се наведе да избегне възглавницата.

— Мислех, че рискът подклажда магията и ако разбереш за часовника, няма да е същото. Сега ще пусна сигнала и после ще имаме време да се пъхнем в леглото, докато спасителният отряд пристигне.