Лулу Тейлър
Златна клетка (9)

9.

Люси вдигна снимката от списанието и Дейзи се разкикоти. Бяха в кабинета на Люси под предлог, че се готвят за изпитите, но всъщност прелистваха клюкарски списания и търсеха нещо за тях и за приятелите им.

— Това ли са най-смахнатите британски наследнички? — промърмори Люси, прочитайки заглавието на поредната статия.

— Хмм… — отвърна Дейзи. — Възможно е, предполагам!

Сви на топка лист хартия и замери снимката. Бяха ги фотографирали с Люси на благотворителен бал миналата седмица. Дейзи беше с дълга рокля със сребърни пайети на „Рейчъл Гилбърт“ и носеше сребърна клетка с два миниатюрни папагала със зелени и алени пера, които контрастираха на металическите отблясъци на роклята. Върху рамото на Люси през цялата вечер се мъдреше опитомена бяла сова и примигваше с кехлибарените си очи срещу изумените гости. По време на танците Люси най-сетне я прибра в клетката й.

Люси продължи да чете:

— „Петнайсетгодишни красавици…“ — Погледна Дейзи и повдигна вежди. — Красавици, виж ти! „Петнайсетгодишните красавици Дейзи Дейнджърфийлд и Люси Кричлоу-Браунинг привлякоха всички погледи миналата вечер с ексцентричните аксесоари на костюмите си. Богатите наследнички предизвикаха истинско брожение по време на благотворителния бал, събрал седемнайсет милиона лири за нуждаещите се деца.“

Другото момиче се разкикоти отново.

— Хубаво е, че всички са забелязали. Сега трябва да измислим какво да направим следващия път!

Люси се разсмя.

— Скъпа… Ще се затрудним, след като вдигнахме толкова високо летвата…

— О, сигурна съм, че ще ни хрумне нещо, не бой се.

В този момент вратата на кабинета се отвори и Кайра Бонд — руса и стройна, се облегна на рамката. Кайра и Дейзи не се обичаха особено.

— Какво правите? — попита провлечено Кайра, оглеждайки нехайно Дейзи от главата до петите. — Мислех, че вече сте отпрашили нанякъде.

— Разрешиха ми да остана да уча тук — отвърна рязко Дейзи. — Не че е твоя работа.

Тя я изгледа втренчено и устните й се поприсвиха.

— Е, радвам се, че ви открих, защото искам да ви кажа нещо. — Сложи едната си ръка на кръста и се взря враждебно в Дейзи. — Стойте далеч от Фреди Амбърс.

Дейзи повдигна вежди. Фреди беше невероятно красиво момче, с което напоследък прекарваше доста време. Пътищата им се бяха пресекли на няколко елегантни празненства и в Сен Тропе през лятото. Той проявяваше нескрит интерес към нея и я ухажваше при всяка среща. Тя нямаше нищо против. Всъщност си падаше страшно по него и беше сигурна, че скоро ще я покани на среща, защото миналата седмица й поиска телефонния номер и имейла.

— Какво те засяга? — попита тя.

— Фреди излиза с мен — заяви Кайра. — Затова долу лапите! Ясно?

— Преследваш го заради проклетата яхта на баща му — промърмори Люси. — Колко предсказуемо!

Другото момиче я изгледа намръщено и пренебрегна коментара.

— О… А знае ли Фреди? — попита Дейзи. — Защото миналата седмица се канеше да покани на среща мен… съдейки по целувката му.

Кайра присви очи и на скулите й грейнаха две червени петна.

— Чу ме — просъска тя. — Стой далеч от Фреди… плебейке.

— Какво?

— Плебейка. Парвеню.

Дейзи се изчерви на свой ред. Обзе я гняв.

— Какви ги говориш?

Кайра изсумтя.

— Хайде, хайде, разбираш прекрасно! Баща ти е богат, но произхожда от простолюдието. Деди каза, че е прост емигрант, извадил късмет, защото баща му купил няколко къщи. Само едно поколение те дели от бедните ти селски предци.

Дейзи усети как гневът я завладява. Подозираше, че сплетничат в общата стая. Кайра и шайката й започваха да шушукат и да се смеят винаги когато минаваше край тях и й подвикваха непонятни обиди. Едва сега се досети, че говорят за потеклото й. В това училище вземаха много на сериозно въпроса за социалното положение — откъде точно са дошли парите ти и колко голяма е къщата ти бяха теми от съдбовно значение.

„Това било значи! — помисли си Дейзи, пламнала от ярост. — Трябваше да проумея… Глупави кучки! Как смеят да говорят така за татко?“ У нея се надигна закрилнически инстинкт. Как дръзват да критикуват баща й? Той беше магнетичен, силен… най-забележителният човек на света вероятно. Колкото до историята на дядо й и невероятните му успехи, превръщайки се от купувач на няколко порутени къщи в Ийст Енд в собственик на могъща империя за недвижими имоти, включваща курорти и хотели… е, постиженията му бяха удивителни и нямаше от какво да се срамува. Благодарение на тях семейство Дейнджърфийлд бе натрупало огромно богатство. Парите обаче не бяха достатъчни според момичетата в училището на Дейзи. Те ценяха синята кръв и бохемството, което вървеше ръка за ръка с наследеното състояние; презираха тежкия труд и семействата, пристигнали в тази страна и оставили следа само за две поколения.

Дейзи скочи на крака с пламнали очи.

— Как смееш! За твое сведение, няма по-добър човек от татко и аз не се срамувам от произхода му. Той се труди усърдно и е щедър благотворител. А твоят баща? Какво прави той? Смесва джин и тоник, докато чака да му дойде редът на тенис корта? Е, направо ще припадна от възторг.

— А и майката на Дейзи е истинска дама — обади се Люси.

Кайра сви презрително устни.

— Да, а мама ми каза, че семейството й я отлъчило, задето се омъжила за противен селяк. Очевидно не е била с всичкия си. — Тя се обърна към Дейзи: — Виждаш ли? Ти си нищожество като баща си.

Дейзи се спусна към нея и я сграбчи за косата. Кайра изпищя и се опита да хване китките й, извивайки глава под силните й пръсти.

— Пусни ме, глупава кучко! — извика.

— След като се извиниш — каза Дейзи през стиснати зъби и пак дръпна дългите къдри на Кайра, чувайки с наслада последвалия болезнен писък.

Люси се втурна към тях и я бутна настрани.

— Спрете! Иначе госпожица Ред ще доприпка и лошо ни се пише.

Дейзи пусна неохотно косата на Кайра и тя се отдръпна от нея, притиснала главата си с длани и с очи, пълни със сълзи.

— Ще си платиш за това, Дейнджърфийлд. Говоря сериозно! — просъска, обърна им гръб и излетя от стаята.

Възцари се мълчание. След малко Люси се обади:

— Лицето й беше само за снимка! Беше страхотно, Дейзи, наистина!

— Заслужи си го. Противна крава! — отвърна задъхано тя. — Няма да позволя на никого да обижда семейството ми.

* * *

Баща й каза, че не бил чувал по-забавно нещо. Дейзи беше в кабинета му, седнала върху коленете му. Той я накара да му разкаже всичко още веднъж.

— Значи не успя да се сдържиш, вулканче мое? Спусна се да защитиш бащината чест?

— Тя наговори ужасни неща за теб — каза Дейзи с гласец, който често използваше, когато говореше с баща си, без да го съзнава.

— Какво каза тя?

Той я погледна в лицето; тъмнокафявите му очи искряха развеселено, а гъстите черни вежди се извиваха над тях както винаги, когато нещо го заинтригува.

Дейзи се почувства неловко. Не искаше да повтаря думите, които онова отвратително момиче наговори за обичния й баща. За миг го зърна с очите на съученичките си и внезапно осъзна, че сигурно им се струва смешен с големия корем, с катраненочерната коса, прекалено тъмна и прекалено лъскава, за да е естествена, и със смуглата кожа, която той винаги поддържаше лешниковокафява с дълги експедиции в открито море и на шезлонга пред домашния басейн.

Но тя виждаше само топлите кафяви очи и ръцете, винаги готови да я прегърнат, и чуваше дълбокия гърлен смях и да я нарича „принцеса“. Усещаше познатото ухание на одеколон „Ермес“, примесено с горчивия привкус на пурите, и разбираше, че я обичат.

— Е? — настоя той. — Какво каза хлапачката за мен?

— О… — понамести се смутено Дейзи. Не можеше да го изрече. Страхуваше се баща й да не се обиди или по-лошо, да не помисли, че тя споделя мнението на Кайра. Опита се да смени темата: — Разгледа ли снимките на обувките?

— Разбира се, скъпа — каза той. Успя да отклони вниманието му. Потупа я по коляното и тръгна към компютъра, където пазеше снимките, които му беше изпратила. — Прекрасни са.

Огледа гордо снимките. Дейзи застана до него и се взря в екрана, където се виждаха серия снимки на разноцветни балетни обувки, изработени от различни материали, както и на боти за колоездене и лъскави сандали. Сега й се сториха още по-красиви. Заводът в Китай беше свършил чудесна работа и скоро щяха да започнат да произвеждат моделите.

— Изглеждат великолепно, Дейзи. Наистина. Впечатлен съм.

Тя се усмихна на баща си, очарована от похвалата. Тя предложи да започнат да произвеждат обувки за момичета на нейната възраст и да ги продават както в сайта на Дейнджърфийлдови, така и в бутиците в хотелите и курортите на семейството. Деди хареса идеята и й уреди срещи с хора, които да й помогнат да я осъществи. Засега моделите на Дейзи се представяха добре в пазарните проучвания — обувките й запълваха нишата между модните линии за малки момиченца и за зрели дами. Макар да нямаше причина да не допаднат и на жените — обувките изглеждаха чудесно.

— Ако ни потръгне — рече замислено баща й, — ще разширим производството и ще изпробваме нови стилове. — Той погледна по-строго дъщеря си. — Това не означава, че искам да забравиш главния ни бизнес — недвижимата собственост. Това ще работиш за мен, когато се дипломираш.

— Знам, татко — отвърна тя.

Той отпусна широката си длан върху нейната.

— По-важно е от всякога, Дейзи. Само ти ми остана. Знаеш го, нали? Майка ти е много болна.

Дейзи кимна. Майка й отсъстваше още по-често от живота й, обикаляйки места, където баща й твърдеше, че й помагат да се справи с проблемите си.

Сега мама беше в санаториум — много красива стара къща сред необятни морави, покрити с кадифена зеленина. Липсваше й, но изпитваше и облекчение, че сега домът им е по-спокоен.

Внезапно на лицето на Деди се изписа тъга.

— Добре ли си? — попита Дейзи и го прегърна. Беше й неприятно да го вижда унил. — Не е само заради мама, нали? За… за другите ли мислиш? За Уил и Сара?

— Не — отсече той. — Не, разбира се. Те направиха своя избор и толкова. Не мисля за това. Ти също не бива да мислиш.

Дейзи знаеше, че решителността му е престорена. Как би могъл да не тъгува за двете си по-големи деца? Не беше ги виждала от онази Коледа преди три години. След няколко дни служителите на Деди докараха неговия Астън Мартин, но сърце не му даваше да се качи в него и в крайна сметка го продадоха. Сега от брат й и сестра й бе останало само ехо. Беше странно как просто изчезнаха от живота й и й липсваха, но нямаше представа как би могла да им го каже. Освен това в съзнанието й се беше запечатал гневът на Уил; очевидно двамата със Сара открай време я мразеха и презираха, решили, че е обсебила бащиното внимание. Но как би могла да го избегне? Не беше нейна вината, че се е родила и е любимка на Деди.

Сега тя бе останала единственото му дете, зеницата на очите му. Разбираше, че я глези невероятно с огромната сума, която й отпуска за дрехи, и с кредитната карта без ограничения изцяло на нейно разположение. Вече имаше собствен розов ролс-ройс в гаража, макар да не умееше да шофира. Поискаше ли да отиде някъде, трябваше само да уведоми шофьора или пилота; хеликоптерът, самолетът и яхтата винаги бяха в готовност.

Дейзи обаче знаеше, че един ден ще бъде повече от разглезено дете. Огромният семеен бизнес чакаше да поеме юздите му. Тогава щяха да разчитат на нея и тя трябваше да се представи достойно. Тези очаквания означаваха, че под лъскавата й, стилна външност винаги ще се крие стоманен дух.

Не я притесняваше, че бъдещето й е предначертано от самото начало.

„Татко се нуждае от мен — помисли си тя. — Трябва да му помагам. Той има само мен.“