Лулу Тейлър
Златна клетка (49)

49.

Откриването на новата верига хотели наближаваше. По цял ден Дейзи сновеше между хотелите, разрешаваше възникналите проблеми и следеше как напредва работата.

С истинско облекчение отдели един ден за отмора и замина за Лондон. Беше решила да предложи на „Тревелиън“ да осигуряват тоалетните принадлежности за хотелите и искаше да занесе договора лично на Джемайма, за да отпразнуват сътрудничеството си. Между тях се бе установило естествено разбирателство и тя изгаряше от нетърпение да я види отново. Джемайма беше първата й истинска приятелка, откакто бе заживяла като Дафни Фрейзър — доверен човек, с когото да споделя, да се смее и просто да бъде себе си. Доколкото бе възможно, разбира се.

„Аз самата не знам коя съм“ — помисли си. Още помнеше как я умоляваше Кристоф да му каже коя е. Пропъди въпроса, който непрекъснато кръжеше в съзнанието й, но упорито отбягваше от години. Ако не е Дейнджърфийлд, коя е тогава? „Дейнджърфийлд съм. Така съм възпитана. Кръвта няма значение. Деди е единственият баща, който съм имала.“

Познатата горчивина от отхвърлянето се надигна у нея. Страхуваше се, че изправи ли се очи в очи срещу това усещане, ще рухне, плановете й ще се провалят и няма да й остане нищичко.

Джемайма Калторп живееше в имение в провинциален стил, сгушено зад висока ограда с порта от ковано желязо — необичайна гледка в центъра на Лондон.

— Харесва ли ти? — попита тя ведро, когато въведе Дейзи в светлото преддверие, декорирано в свежи пастелни цветове и с големи черно–бели снимки на светлокос мъж и широко усмихнато, розовобузо бебе.

— Със съпруга ми го купихме заедно. Символ на ново начало. Но, честно казано, живеем предимно в къщата ни в провинцията. Хари е там в момента с малкото ми бедствие.

Тя кимна ласкаво към снимката на бебето.

— Очарователно дете — каза Дейзи и я последва в красива стая, свързана с градината с плъзгащи се остъклени врати, през които в ръчно изработената кухня със светлосиви стени нахлуваше изобилна светлина. — Ето го — обяви жизнерадостно тя, ободрена от атмосферата в красивата стая. Извади договора от чантата си. — Споразумението.

Джемайма се засмя и взе договора.

— Много се радвам. Не само защото сделката е изгодна и за двете, а и защото ще работим заедно.

— И аз се радвам — усмихна й се Дейзи.

— Хайде. Да пропуснем кафето и да пийнем шампанско. — Джемайма отвори хладилника и извади бутилка „Вьов Клико“.

Напълниха чашите си с пенливото шампанско и вдигнаха наздравица за бъдещото партньорство. Джемайма заобяснява как с двете й сестри наследили съсипана компания и отново я вдигнали на крака. Почукване на вратата прекъсна увлекателния им разговор.

— Божичко! — Джемайма си погледна часовника. — Забравих! Братовчед ми е дошъл да вземе няколко дреболии, които подготвих за Алегра. Съжалявам. Обещавам да не се бавя.

След малко Джемайма се върна, последвана от мъж, чиято красота засенчваше факта, че е прекалено слаб и с изпити скули.

— Дафни, това е братовчед ми Ксандър. Ксандър, запознай се с Дафни Фрейзър. Компанията й току-що ни нае да снабдяваме хотелите.

Дейзи огледа новодошлия. Беше чаровен, но нещо у него й вдъхваше недоверие — липса на самоконтрол или склонност да рискува… не беше сигурна, но определено го усещаше.

Седнаха до масата в кухнята.

— Е, какво планираш сега, Ксандър? — попита Джемайма, докато наливаше шампанско в чашите.

— Скоро заминавам в чужбина. В Лос Анджелис.

Ксандър отпи голяма глътка.

— И какво ще правиш там?

Той се потупа по носа и се усмихна широко.

— Тайна е. Съжалявам.

— О, хайде! — подкачи го Джемайма. — Ние няма да я разгласим, нали, Дафни?

— Винаги си успявала да ми развържеш езика — засмя се Ксандър. — Но наистина не бива да говоря. Този път не.

В същия момент Дейзи извика. Другите се обърнаха стреснато към нея.

— Добре ли си? — попита Джемайма. — Побеляла си като платно.

Тя протегна треперещата си ръка към вестника.

— Ккк… какво е това?! — прошепна.

Ксандър взе вестника и погледна съобщението в долната част на страницата.

— О, да. Убили са горкото дете в чужбина. Ужасно. Не я познавах, но сме приятели с брат й. Ти познаваше ли я, Джемайма? Дейзи Дейнджърфийлд.

Джемайма поклати глава и се надигна да погледне.

— Не. Но съм чувала за нея, разбира се. Беше от каймака на обществото преди няколко години, нали? После изчезна. — Тя прочете заглавието на глас: — „Дъщеря на милионер загива в трагичен инцидент в чужбина. Цялата история на четвърта страница“. — Тя разгърна на четвърта страница и Дейзи ужасено забеляза, че са публикували стара нейна снимка от бала в „Крийон“. Изглеждаше безгрижна и изящна в официалната рокля, а диамантената брошка сияеше под деколтето й. Щяха ли да я разпознаят? Едва ли. — Леководолазен инцидент — прочете Джемайма тъжно, без да забелязва изражението й. — Горкото момиче. Толкова млада!

Сърцето на Дейзи биеше като чук; завладя я непоносимо торнадо от чувства. Зави й се свят, сякаш щеше да припадне.

— Може ли да го прочета? — прошепна.

— Разбира се. — Джемайма й подаде вестника. — Познаваше ли я?

— Тя… беше ми приятелка — отвърна Дейзи; бученето в главата й се усилваше и я замайваше.

— Божичко! Колко ужасно! Съжалявам — каза другата жена.

Дейзи успя някак си да стане.

— Аз… моля за извинение. Трябва да вървя. Може ли да взема вестника?

— Разбира се — отвърна Ксандър.

Джемайма стана.

— Изглеждаш много зле. Остани, докато се поуспокоиш. Преживя истински шок.

— Не. Не. — Дейзи усещаше, че трябва да си тръгне възможно най-бързо. Иначе щеше да изгуби напълно самообладание и да каже нещо, което не бива да изрича. — Благодаря, Джемайма. Довиждане.

— Довиждане, скъпа. Ще ми се обадиш по-късно, нали?

Джемайма я целуна по бузата.

Дейзи сякаш не забеляза. След миг се озова на улицата. Хлипаше и едва си поемаше дъх. Обърна се и побягна без посока. Стигна малък парк с няколко пейки и седна. Сълзите се стичаха по лицето й. Закапаха по вестника, когато се приведе да прочете отново написаното.

Твърдеше се, че Дейзи Дейнджърфийлд е загинала при гмуркане с неизправно оборудване край брега на Тайланд, „… близо до мястото, където се намира семейното имение. След като завършва гимназия, госпожица Дейнджърфийлд пътешества и живее сама в имението“. Съобщаваха, че семейството е потресено от загубата и моли да не го безпокоят в този тежък момент.

Значи това бяха планирали от самото начало. Да я изтрият от лицето на земята. Дейзи Дейнджърфийлд вече не можеше да възкръсне. Тя — или по-скоро някоя друга — беше мъртва. Независимо дали бяха успели някак си да се сдобият с труп, или бяха подкупили властите да се престорят, че са я открили мъртва, или бяха инсценирали смъртта й, те бяха постигнали целта си. Несъмнено щяха да кремират тялото, за да са сигурни, че няма начин да го ексхумират.

— Боже мой! — изхлипа тя. — Безнаказано ли ще се измъкнат?

Знаеше отговора. Пожелаеха ли, можеха да се измъкнат безнаказано от всичко. Маргарет, разбира се, беше организирала всичко до най-дребната подробност през изминалите шест години. И кой, в крайна сметка, щеше да се заинтересува сега от Дейзи Дейнджърфийлд? Тя не познаваше семейството на майка си. Брат й и сестра й я мразеха, защото беше любимката на Деди. Дори приятелите й от училище сигурно я бяха забравили отдавна. С изключение на Люси.

Тя смачка вестника и се преви от непоносимата болка. Мислеше, че е невъзможно да изпита по-дълбока мъка. Но никога не бе чувствала толкова ужасна самота.