Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Outrageous Fortune, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2017)
Корекция и форматиране
egesihora (2018)

Издание:

Автор: Лулу Тейлър

Заглавие: Златна клетка

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2012

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2012

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: Експертпринт

Излязла от печат: 14.12.2012

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Димитър Стоянов - Димо

ISBN: 978-954-389-234-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4975

История

  1. — Добавяне

16.

— Така де, нали имаш рожден ден… — каза Джамал, когато излязоха от ресторанта и Шанел го укори, че е прахосал толкова пари за нея.

Той я прегърна и я притисна към себе си. След миг те се целуваха, забравили, че са на улицата и минувачите ги заобикалят.

— Никой не е правил такова нещо за мен — изрече Шанел, когато устните им най-после се разделиха.

— Надявам се, по дяволите! — засмя се Джамал.

— Нямам предвид свещите, вечерята и прочее — засмя се и тя. — Искам да кажа, че никой не е правил нищо специално за мен, не ме е глезил като теб.

— Правя го, защото те обичам, знаеш… — Той улови ръката й и я целуна. — Ще се грижа за теб, обещавам. Заслужаваш да те глезят, ти си прекрасно момиче, Шанел.

Тя се притисна към него и той я прегърна през рамо.

— Хайде, да се връщаме у нас — каза Джамал.

Беше се преместил в апартамент под наем на Уолуърт Роуд и най-щастливите часове от живота си Шанел прекарваше там. Той й показваше какво означава да правиш любов с безкрайна нежност и чувственост и тя го обожаваше.

— Това е най-прекрасният ми рожден ден! — погледна го в очите. — Най-прекрасният.

Джамал се беше постарал да й подари един незабравим ден. Дойде на срещата им с букет цветя и бутилка вино.

— Понеже си на осемнайсет и някой трябва да те зарадва — обясни той.

Отвориха бутилката в дома на Шанел. Мишел въздъхна замечтано и си наля чаша, отбелязвайки, че Джамал е много изтънчен.

Състоянието на Мишел се влошаваше от ден на ден. Вече не забременяваше, слава богу, но здравето й беше съсипано от дългогодишните изтезания, на които бе подлагала тялото си. Все още пиеше повече, отколкото трябва. „Е — помисли си Шанел, — всъщност не бива да пие изобщо.“ Освен бирата и цигарите обаче не бяха й останали други удоволствия. Сега получаваше инвалидна пенсия и смяташе, че може да си позволи известен лукс.

За рождения ден подари на Шанел пакет цигари и списание с написана картичка: „Обичам те, бебче, честит рожден ден!“.

Шанел не очакваше повече и беше доволна, че получи и толкова, макар да не пушеше много. Знаеше, че майка й не може да надскочи себе си.

Подаръкът на Джамал обаче беше ненадминат. След виното и цветята той я изведе на вечеря. Предупреди я да се понаконти и тя си облече любимите дрехи — тясна черна рокля от жарсе, която прилепваше към всяка извивка, и високи до коленете ботуши с каишки отпред. Малко червило и беше готова.

— Красива си — каза й той, когато Шанел слезе долу.

— О, малкото ми момиченце вече е пораснало! — възкликна Мишел с дрезгавия си, пресеклив глас. Усмихваше се гордо. — Вече си истинска жена.

Шанел наистина се чувстваше така, когато се качиха в таксито. Отидоха в Западен Лондон в изискан хотел и си поръчаха коктейли на бара. Едва тогава Джамал обяви какъв подарък й е подготвил.

— Не искаш ли да разбереш какво ще ти подаря, сладка моя?

— Това, нали? — примигна изненадано тя. — Вечерята…

Той се засмя и й каза, че истинският подарък е възможност да се върне в школата по танци, ако иска.

Тя си поплака малко и го прегърна, а той се засмя.

— Трябва да вземаш и уроци по пеене, защото имаш и хубав глас. Някой ден ще бъдеш звезда, сериозно. А сега си допий коктейла, защото съм резервирал маса в много шикозно място.

— Може би ти ще сбъднеш мечтите ми — каза тя, когато излязоха от бара и тръгнаха към изхода.

По пътя подминаха внушителни дървени врати към бална зала. Стотиците гости в скъпо официално облекло отпиваха изискано от чашите си с шампанско.

— Виж ги — каза тя на Джамал.

Той кимна.

— Да, човече. Бая пачки трябва да имаш, за да платиш такова парти.

В този момент Шанел се обърна и видя двама души, които вървяха по коридора към тях — красиво момиче със съвършена прическа и блестяща официална рокля ситнеше на високите си токчета до едър, загорял от слънцето мъж с корем, издут под копринения елек на костюма. Шанел и Джамал инстинктивно отстъпиха да им направят път. Когато стигнаха до тях, момичето погледна Шанел право в очите. За миг двете се втренчиха една в друга и Шанел усети огромната бездна, която ги разделя. Това момиче изглеждаше, сякаш никога не е било гладно и изморено и никога не се е питало откъде да намери пари за прехрана. И все пак тя зърна и още нещо в дълбините на синьо–сивите й очи. Тъга? Страх? После мигът отлетя и мъжът и момичето ги подминаха. Когато наближиха вратите на балната зала, тя чу мъжът да казва:

— Готова ли си, скъпа?

— Да, татко — отговори момичето.

После Джамал дръпна Шанел и я поведе по застлания с килим коридор.

— Богата кучка — ухили се той. — Хайде! Да се махаме от тук. Това място не е за нас.

В ресторанта, където отидоха, персоналът ги гледаше странно, а сервитьорът — високомерно, когато Джамал поръча питиетата и храната, но на тях им беше все едно. На масата имаше свещи и колосана снежнобяла покривка. Ядоха пастет с препечен хляб, котлет с пържени картофи и шоколадов кейк за десерт и пиха скъпо червено вино. Никога през живота си Шанел не беше се чувствала толкова изискана.

— Благодаря, скъпи — прошепна тя, когато излязоха.

Качиха се на нощния автобус, който прекосяваше реката, и се сгушиха на задната седалка. Когато стигнаха южния бряг и поеха на изток, автобусът сви неочаквано наляво и пое по непознат маршрут. Джамал се намръщи и се изправи. Взря се в тъмнината зад стъклото и изръмжа:

— Хей! Какво става, мамка му! Къде отиваме?

— Всичко наред ли е? — промърмори сънено Шанел, усетила, че стиска ръката й по-силно отпреди.

— Да. Да. Няма проблем. Не бой се. Сигурно има някакво отклонение.

Автобусът се отдалечи още повече от обичайния си маршрут и спря. Вратите звъннаха и се отвориха да слязат пътниците, после звъннаха отново и започнаха да се затварят, но заядоха. Шофьорът ги отвори и се опита да ги затвори отново. Безуспешно. Опита няколко пъти. Напразно.

— Какво става? — възнегодува Шанел и подвикна на шофьора: — Хайде, приятел, раздвижи се!

— Не мога да помръдна автобуса, ако вратите отказват — извика й в отговор шофьорът.

После го чуха как разговаря, по радиото с контролната станция.

— Хайде! — въздъхна Шанел. — Няма да седим тук цяла нощ.

— Чакай. — Джамал се втренчи в мрака отвън и я прегърна по-здраво.

След секунда шофьорът отвори отново вратите и съобщи:

— Всички да слязат, моля! Автобусът прекратява курса. Механична повреда на вратите.

— О, мамка му! — измърмори Джамал. Лицето му се изопна и Шанел усети как тялото му се напряга.

— Какво има?

— Нищо, нищо. — Той стана, вдигна си яката да закрие брадичката и скулите си и я хвана за ръката. — Хайде, да слизаме.

Последваха другите пътници, които засноваха недоволно край спирката.

Джамал вървеше прегърбен в центъра на тълпата, озъртайки се.

— Какво има? — разтревожи се Шанел.

— Имаш ли пари? — попита напрегнато той.

— Не.

— Мамка му. Виж, идва автобус. Няма да успеем да…

Сякаш да потвърди опасенията му, претъпканият нощен автобус дори не спря.

— Какво има? — попита още по-нервно тя.

Джамал притисна устни до ухото й.

— Знаеш ли къде сме?

Тя се огледа. Всичко изглеждаше по-различно нощем. Освен това обикновено не идваше в тази част на града, защото… защото… Тя ахна и студеният въздух нахлу болезнено в гърдите й.

— О, божичко… Да вземем такси… ще спрем пред някой банкомат.

— Първо трябва да намерим такси.

Шанел се втренчи към улицата. Такситата, които ги подминаваха, запътили се към реката, бяха заети — неясни силуети седяха зад шофьорите.

— Автостоп? — предложи тя, опитвайки се да прикрие трепета в гласа си.

— Не изглупявай. Не знаем кой е шофьорът.

Джамал изглеждаше сериозно притеснен. Обикновено беше спокоен, сдържан и хладнокръвен. Прилоша й при мисълта, че дори той се страхува.

Но пък положението наистина беше сериозно. Автобусът ги бе довел на територията на „Праведниците“ — опасно изпитание за всеки от „Ковачите“ и чисто безумие за главатаря им. Шанел се стараеше да страни от тъмната половина на Джамаловия живот, но знаеше нещичко за полицейските хайки, за съперничеството между бандите и за потайността, огромните печалби и насилието в търговията с дрога. Сега осъзна, че опасността е ужасяващо близо.

— След малко ще дойде друг автобус — обади се обнадеждено тя, но Джамал трепереше.

— Не знам дали да чакаме — каза той. — Трябва да се измъкнем от тук, Шанел. Не се шегувам.

— Да вървим тогава. Докъде е територията им?

— Границата е Силвестър Роуд. На десетина минути от тук, ако сме бързи.

— Ще пробваме ли?

Джамал кимна.

— Не знаят, че сме тук. Все още.

Тръгнаха веднага. Джамал скри лицето си още по-дълбоко под вдигнатата яка на сакото и прегърна през рамо Шанел, притискайки я плътно до себе си. Двамата бързо се отдалечиха от тълпата на автобусната спирка и се насочиха към мъглявооранжевия мрак на градската нощ. Не тичаха, за да не привличат внимание, но се движеха бързо. Трополейки по паважа с високите си токчета, Шанел се стараеше да върви в крак с Джамал.

— Наближаваме ли? — попита задъхано тя. Струваше й се, че ходят от часове.

Джамал свали ръка от рамото й и преплете пръсти в нейните.

— Почти, бебче. Още няколко пресечки.

Всеки член на бандата знаеше границите и беше наясно, че прекосяването им граничи със самоубийство. Шанел не можеше да повярва, че наистина са на територията на друга банда — като в кошмарен сън — и когато Джамал й прошепна, че Силвестър Роуд е само на една пресечка, въздъхна облекчено. След минута стигнаха спасителния бряг. Забавиха ход и се втренчиха един в друг.

— На косъм бяхме — усмихна се Джамал.

— Дано не се повтаря! — възкликна тя. — Не искам пак да преживявам такъв страх.

След това така и не успяваше да си припомни откъде се появиха — шайка високи момчета в якета с огромни качулки, за да скриват лицата им — като привидения от филм на ужасите.

Единственият, чието лице се виждаше, беше главатарят. Свалената качулка разкриваше яростните му очи.

— Спри, човече — просъска той на Джамал. — Мислиш, че не знам къде си бил? А? Знаеш правилата. К‘во ще кажеш?

Джамал не продума, но тялото му се напрегна. Пръстите му стиснаха дланта на Шанел като менгеме и тя едва не извика от болка.

Главатарят пристъпи напред и лицето му почти докосна това на Джамал. Момичето усети как дъхът му вони на трева и цигари. Беше замръзнала от страх, неспособна да помръдне и да повярва на очите си. Така и не видя какво точно се случи. Мъжът, който говореше, замахна светкавично и бандата побягна, стопявайки се безмълвно в мрака. Джамал се преви и се свлече на колене на тротоара, притиснал корема си с длани.

— Джамал! Скъпи! — извика уплашено тя.

— Извади ми телефона. От джоба. — Гласът му я ужаси; прозвуча бездушно и немощно. Видя, че ръцете му са покрити с тъмна течност, процеждаща се между пръстите му. — Бързо!

Тя бръкна непохватно в джоба му. От устните й се изтръгваха откъслечни, болезнени дихания. Знаеше, че са го намушкали. Втренчи се в телефона, несигурна как да го използва. Телефоните на Джамал винаги бяха последен модел, за разлика от нейния — най-обикновен, с предплатена карта, изчерпана предния ден. Шанел натисна напосоки няколко бутона, но не последва нищо.

— Как да го включа, бебче? — извика тя.

Изпадна в истерия.

Джамал не отговори. Поемаше си хрипливо дъх със странно гъргорене, сякаш трябва да се изкашля.

Шанел изкрещя ужасено и хвърли телефона на земята.

— Помощ! — извика тя. — Помогнете ни! — От очите й рукнаха сълзи и тя се разтрепери като листо. — Помощ! — извика отново, но хлипането заглушаваше гласа й.

Коленичи до Джамал и сложи главата му в скута си. Галеше го по косата и не откъсваше поглед от него. Той беше пребледнял, очите му бяха затворени и гърдите му издаваха ужасяващ стържещ звук.

— Бебче, бебче… не ме изоставяй. Не си отивай, бебче. Обичам те. Нуждая се от теб.

Гласът й пресекна. От мрака изплува мъж.

— Какво стана? — попита той.

— Повикайте линейка! — помоли го отчаяно Шанел. — Намушкаха приятеля ми.

— Мамка му! — Мъжът измъкна телефона си от джоба. — Ще се обадя в полицията.

— Кажете им да побързат! Моля ви. — Тя прокара показалец по лицето на Джамал. Видя, че сълзите й падат върху него и се стичат по скулите му, сякаш не плаче тя, а Джамал. — Скъпи, не ме напускай, моля те… дръж се. Не мога да живея без теб. Не ме изоставяй.